с таен ужас гледам срещнатите кучета. Един господ знае какво се таи в мозъците им.
Буби е четял. Четял е. (Три удивителни.) Досетих се за това по главриба. Именно отзад напред е четял. Дори знам отговора на тази загадка: причината е в прекъсването на зрителните нерви на кучето.
В Москва стават едни — направо да се побърка човек. Седем сухаревски, търговци вече лежат в затвора за разпространяване на слухове за второто пришествие, което ни били навлекли болшевиките. Дария Петровна ни го каза и дори посочи датата: на 28 ноември 1925 година в деня на преподобния мъченик Стефан земята ще се блъсне в небесната ос… Някакви ментарджии вече изнасят сказки. Такава беля направихме с тая хипофиза, че ми иде да се пръждосам от апартамента. По молба на Преображенски се пренесох у него и спя в приемната с Буби. Манипулационната е превърната в приемна. Швондер излезе прав. Жилищната задруга злорадствува. По шкафовете не е останало нито едно стъкло, защото той подскачаше. Едвам го отучихме.
На Филип Филипович му става нещо. Когато му разказах за моите хипотези и за надеждата ми да развием Буби в много извисена психическа личност, той изхъмка и ми отговори: „Смятате ли?“ Тонът му е зловещ. Нима съм допуснал грешка? Старецът си е наумил нещо. Докато аз се занимавам с епикризата, той си блъска главата над анамнезата на човека, от когото взехме хипофизата.
(Допълнително подлепен лист в тетрадката.)
Клим Григориевич Чугункин, двайсет и пет годишен. Ерген. Безпартиен, съчувствуващ. Три пъти съден и оправдаван: първия път поради недостиг на улики, втория — произходът му го спасил, третия — петнайсет години каторга условно. Кражби. Професия — свирене на балалайка по трактирите.
Дребен, хилав. Увеличен черен дроб (алкохол). Причина за смъртта — удар с нож в сърцето в бирария „Стоп-сигнал“ (на Преображенския площад).
Старецът не вдига глава от Климовата анамнеза. Не разбирам каква е работата. Мърмореше нещо за това, че не се бил сетил да огледа в патологоанатомичния театър целия труп на Чугункин. Не проумявам защо. Не е ли все едно чия ще бъде хипофизата?
17 януари.
Няколко дена не съм записвал: боледувах от инфлуенца. През това време обликът се оформи окончателно:
а) същински човек по строеж на тялото;
б) тегло около петдесет килограма;
в) ръст дребен;
г) глава малка;
д) започна да пуши;
е) яде човешка храна;
ж) облича се самостоятелно;
з) гладко води разговор.
Голямо нещо била хипофизата! (Мастилено петно.)
С това приключвам епикризата. Имаме пред себе си нов организъм — наблюдаването му трябва да започне отначало.
Приложение: стенограми на изговореното от него, записи на фонограф, фотографски снимки.
Подпис: асистент на професор Преображенски
доктор Борментал
VI
Беше зимен ден. Краят на януари. Предобедно, предприемно време. На вратата на приемната висеше бял лист хартия, на който беше написано с почерка на Филип Филипович:
„Забранявам да се ядат семки в апартамента.“
Ф. Преображенски
И със син молив с едри като понички букви, с почерка на Борментал:
„Свиренето на музикални инструменти от пет часа подир обед до седем часа заранта се забранява.“
След това с почерка на Зина:
„Когато се върнете, кажете на Филип Филипович, че не го знам къде е отишъл. Фьодор каза, че бил излязъл с Швондер.“
С почерка на Преображенски:
„Сто години ли ще чакам джамджия?“
С почерка на Дария Петровна (с печатни букви):
„Зина излезе да пазарува, каза, че щяла да го доведе.“
В трапезарията беше съвсем като по вечерно време благодарение на лампата с копринен абажур. Светлината от бюфета падаше пречупена на две — кристалните стъкла бяха залепени с полегат кръст от край до край. Филип Филипович, приведен над бюрото, беше се вглъбил в грамаден вестникарски лист. Мълнии разкривяваха лицето му и през зъбите му се сипеха недоизречени, подкъсени маргазливи думи. Той четеше дописката:
„Няма никакви съмнения, че това е негов незаконороден (както се изразяваха в гнилото буржоазно общество) син. Ето как се забавлява нашата псевдонаучна буржоазия. Всеки знае да се шири в седем стаи, докато святкащият меч на правосъдието не блесне над него като червен лъч.
Шв…р“
Много настойчиво, с нахална артистичност, някой свиреше през две стени на балалайка и звуците на изобретателната вариация на „Свети месечника“ се смесваха в главата на Филип Филипович с думите на дописката в омразна каша. След като я дочете, той плю сухо през рамо и машинално запя през зъби:
— „Свети месечника… свети месечника… свети месечника…“ Пу, наби ми се в главата проклетата мелодия!
Позвъни. Зининото лице се промуши между платнищата на завесите.
— Кажи му, че е пет часът, да престава. И го викни тук, моля ти се.
Филип Филипович седеше на креслото до бюрото си, между пръстите на лявата му ръка стърчеше кафява угарка от пура. До завесата, подпрян на касата на вратата, стоеше, кръстосал крака, дребен човек с несимпатична външност. Космите по главата му бяха редки като храсталак в закелявяла гора, а по лицето му се виждаше небръснат пух. Челото му смайваше с малките си размери. Почти непосредствено над четчиците на вирнатите му вежди започваше буен перчем.
По разпраното под лявата мишница сако бяха полепнали сламки, раираният му панталон беше протрит на дясното коляно, а на лявото — оплескан с лилава боя. На шията на човека беше вързана вратовръзка с отровно-небесносин цвят и с фалшива рубинена карфица. Цветът на тази вратовръзка беше толкова натрапчив, че от време на време, когато затвореше очи, Филип Филипович в пълния мрак виждаше ту на тавана, ту на стената пламтящ факел с небесносин ореол. Когато ги отвореше, пак ослепяваше, защото откъм пода, пръскайки ветрила от светлина, биеха на очи лачените половинки с бели гети.
„Все едно, че е с галоши“ — с неприятно чувство си помисли Филип Филипович. Човекът до вратата поглеждаше с мътни очи и пушеше цигара, ръсейки нагръдника си с пепел.
Часовникът на стената до дървения пъдпъдък би пет пъти. Вътре в него нещо още стенеше, когато Филип Филипович поведе разговора:
— Аз, струва ми се, вече на два пъти ви молих да не спите на миндера в кухнята, особено денем.
Човекът се окашля дрезгаво, сякаш беше се задавил с костилка, и отговори:
— В кухнята въздухът е по-приятен.
Гласът му беше необикновен, възглух и в същото време кънтящ като в малка бъчвичка.
Филип Филипович поклати глава и попита:
— Откъде се взе тая гадост? Става дума за вратовръзката.
Следвайки посоката на пръста му, човекът сведе очи над провисналата си устна и погледна вратовръзката си с любов.
— Що да е „гадост“? — заговори той. — Екстра вратовръзка си е, Дария Петровна ми я подари.
— Дария Петровна ви е подарила нещо не по-малко отвратително от тия обувки. Каква е тази сияеща глупост? Откъде? Аз какво бях помолил? Да ви се купят нормални обувки! А това на какво прилича? Нима доктор Борментал ви ги е избрал?
— Аз поисках да са лачени. Не съм ли и аз човек? Идете на Кузнецка — всички ходят с лачени.
Филип Филипович повъртя глава и заговори с тежест:
— Спането на миндера се прекратява, ясно ли ви е? Какво е това нахалство? Не разбирате ли, че пречите?! Там има жени.
Лицето на човека стана мрачно, устните му се издадоха напред.
— То пък едни жени! Да не би да са хайлайфни дами? Обикновена слугиня, а се перчи като комисарка. Знам, че Зинка ме е наклепала.
Филип Филипович го погледна строго.
— Да не сте посмели да наричате Зина Зинка, ясно ли ви е?
Мълчание.
— Ясно ли ви е, питам?
— Ясно ми е.
— Махнете тази страхотия от врата си. Вие… Погледнете се в огледалото на какво приличате. Същински цирк. Не хвърляйте угарки по пода — за стотен път ви моля. Повече да не съм чул псувня в апартамента! Не плюйте! Ей го плювалника. В тоалетната вършете всичко както трябва. Със Зина оттук нататък няма да разговаряте. Тя се оплаква, че сте я причаквали в тъмното. Внимавайте! Кой е отговорил на един пациент „кучета го яли“? Да не мислите, че се намирате в кръчма?
— А бе, татенце, защо толкоз ми свивате сармите? — изведнъж заговори плачливо човекът.
Филип Филипович се изчерви, очилата му блеснаха.
— Не съм ви никакво татенце. Ама че фамилиарности! Втори път да не съм чул тази дума! Ще ме наричате на малко и бащино име!
В очите на човека пламна дръзко изражение.
— А бе какво ви става?… Ту не плюй, ту не пуши, ту не ходи еди-къде си. Туй работа ли е? Все едно, че съм в трамвай. Защо не ме оставите да си живея живота? И за „татенцето“ не сте прав. Аз молил ли съм ви да ми правите операция? — възмутено лаеше човекът. — И таз добра! Хванали една животинка, разцепили й с ножче главата, а сега се гнусят. Аз може и да не съм ви давал разрешение да ме оперирате. Нито пък (човекът извъртя очи към тавана, сякаш искаше да си спомни някаква формулировка), нито пък роднините ми. Знам ли, може би и иск имам право да ви предявя.
Очите на Филип Филипович станаха съвсем кръгли, пурата изпадна от ръката му. „Ама че тип!“ — му мина през ума.
— Благоволявате да изразите недоволство от това, че са ви превърнали в човек, така ли? — попита той, присвил очи. — Може би предпочитате пак да търчите около боклукчийските кофи? Да мръзнете в тунелите към вътрешните дворове? Е, ако знаех…
— Я стига сте ми натяквали за тия боклукчийски кофи! Изкарвах си прехраната. Ами ако бях умрял под ножа ви? По-полека, другарю!
— Филип Филипович! — яростно възкликна Филип Филипович. — Не съм ви никакъв другар! Това е чудовищно! „Кошмар, кошмар“ — помисли си той.
— Е па, има си хас… — иронично заговори човекът и застана в победоносна поза. — Туй го разбираме. Можем ли да сме ви другари?! Къде ти! В университети не сме учили, в апартаменти от по петнайсет стаи с бани не сме живели. Само че май е време да се сложи край на тия работи. Днес всеки има право…
Филип Филипович слушаше, пребледнявайки, разсъжденията на човека. Той прекъсна речта си и се запъти демонстративно към пепелника с оплюнчена цигара в ръката. Походката му беше патрава. Той дълго мачка угарката в мидата с изражение, което явно говореше: „На На!“ След като угаси цигарата, неочаквано изтрака със зъби и завря нос под мишницата си.
— С пръсти ще ловите бълхите! С пръсти! — яростно се развика Филип Филипович. — И не разбирам откъде ги вземате!
— Да не би да ги развъждам?! — засегна се човекът. — Изглежда, бълхите си ме обичат. — После почовърка с пръсти под хастара на ръкава и измъкна оттам стиска рижав лек ваталин.
