на тавана и забарабани с пръсти по бюрото. След като екзекутира бълхата, човекът се дръпна настрана и седна на един стол,. Ръцете му с провесени китки се спуснаха чак до пешовете на сакото. Очите му се извиха към квадратчетата на паркета. Той съзерцаваше обувките си и това му доставяше удоволствие. Филип Филипович погледна натам, където святкаха отблясъците от тъпите му бомбета, зажумя и каза:

— Какво друго искахте да ми съобщите?

— А, дребна работа. Нищо и половина. Документ ми трябва, Филип Филипович.

Филип Филипович направи недоволна гримаса.

— Хм! Д-дявол да го вземе! Документ! Действително… Хм… а дали няма някакъв такъв начин… — Гласът му звучеше несигурно и измъчено.

— Моля ви се — уверено му отговори човекът, — как тъй без документ? Тоя път да прощавате. Много добре ви е известно, че на човек без документи строго му се забранява да съществува. Първо домкомитетът…

— Какво общо има с това домкомитетът?

— Как тъй какво? Срещат ме, питат: „Ти, драги, кога ще се зарегистрираш?“

— Ох, божичко — унило възкликна Филип Филипович, — срещат, питат… Въобразявам си какво им отговаряте. Нали ви бях забранил да се шляете по стълбището?!

— Да не би да съм каторжник? — зачуди се човекът и съзнанието за собствената му правота пламна дори в рубина. — И от къде на къде ще разправяте, че съм се шляел? Думите ви са доста обидни. Ходя си като всички хора.

При това той тропна с лачените си крака по паркета.

Филип Филипович млъкна, очите му се отместиха настрана. „Все пак трябва да се сдържам“ — помисли си той. Отиде до бюфета и изпи на един дъх цяла чаша вода.

— Отлично — по-спокойно заговори той. — Работата не е в думите. Та какво казва този ваш прелестен домкомитет?

— Какво ще казва… И не сте прав да му викате „прелестен“. Той защищава интересите…

— Чии интереси, ако мога да запитам?

— То се знае чии — на трудовия елемент. Филип Филипович се опули.

— А как разбрахте, че сте труженик?

— Ами ясно е, че не съм непман.

— Както и да е. Та какво му е нужно в защита на вашите революционни интереси?

— То се знае — какво — да ме зарегистрират. Те казват: къде се е чуло и видяло нерегистриран човек да живее в Москва? Това — едно. А най-важното — отчетният картон. Не искам да ме броят за дезертьор. Освен туй профсъюзът, трудовата борса…

— Можете ли да ми обясните въз основа на какво ще ви регистрирам? На тази покривка за маса или на паспорта ми? Редно е все пак да се съобразявате с положението. Недейте забравя, че сте… ъъъ… тъй да се каже, неочаквано появило се същество, лабораторно… — Филип Филипович говореше вее по-несигурно.

Човекът победоносно мълчеше.

— Отлично. Вярно, в края на краищата редно е да бъдете регистриран и изобщо устроен според плановете на този ваш домкомитет, нали? Но вие нямате нито малко, нито фамилно име.

— Тоя път не познахте. Име като нищо мога да си избера. Обнародвам го във вестника — и край.

— И как ще благоволите да се именувате?

Човекът си оправи вратовръзката и отговори:

— Полиграф Полиграфович.

— Не се правете на глупак — мрачно му отвърна Филип Филипович, — сериозно ви говоря.

Хаплива усмивка разкриви устните на човека.

— Едно не мога да разбера — заговори той весело и смислено, — на майка да псувам не бива, да плюя не бива. А от вас все това чувам: „Глупак, та глупак.“ Май в Ресефесере само на професорите им е позволено да нагрубяват?

Филип Филипович усети, че кръвта му се качва в главата, и докато си наливаше вода, строши чашата. След като се напи от друга, той си рече: „Още малко, и ще вземе да ме поучава. И ще е съвсем прав. Бива ли толкова да не се владея?!“

Той се обърна, преувеличено учтиво пречупи кръст и произнесе с желязна твърдост:

— Из-винявайте, нервите ми са разстроени, вашето име ми се стори чудновато. Откъде ли, интересно, сте го изровили?

— Домкомитетът ми го препоръча. В календара го търсихме. „Кое ще си харесаш?“ — питат. И аз си го избрах.

— В никой календар не може да има нищо подобно.

— Чудя ви се — захили се човекът. — Как да не може, когато в манипулационната ви виси същият.

Без да става, Филип Филипович се пресегна към бутона на тапетите й в отговор на позвъняването дойде Зина.

— Календара от манипулационната.

Заточи се пауза. Когато Зина се върна с календара, Филип Филипович попита:

— Къде е?

— На четвърти март се празнува.

— Покажете ми го. Хм… По дяволите… хвърлете го в печката, Зина, още сега.

Зина, уплашено опулила очи, излезе с календара, а човекът заклати глава укоряващо.

— Фамилното ви име мога ли да науча?

— За фамилно съм съгласен да приема наследственото.

— Как наследствено? По-точно?

— Бубев.

В кабинета пред бюрото стоеше председателят на домкомитет Швондер с кожена куртка. Доктор Борментал седеше на едно кресло. При това по зачервените от студа бузи на доктора (той току-що беше се прибрал) се бе изписало същото смутено изражение, както и по лицето на седналия до него Филип Филипович.

— Та какво да напиша? — нетърпеливо попита той.

— Не се притеснявайте де — започна Швондер, — работата с нищо и никаква. Напишете едно заявление, гражданино професор. Тъй й тъй, предявителят на настоящото наистина е Полиграф Полиграфович Бубев, хм… зароден във вашия апартамент.

Борментал се разшава от смайване в креслото, на Филип Филипович му трепна мустакът.

— Хм… дявол да го вземе! Нищо по-глупаво не мога да си представя. Хич не се е зараждал той, а просто… е, с една дума…

— Това си е ваша работа — със спокойно злорадство: заяви Швондер, зародил ли се е, или не е… Така или иначе, вие сте правили опита, професоре, следователно вие сте създали гражданина Бубев.

— Кратко и ясно — излая Бубев откъм библиотечния шкаф. Той беше се зазяпал във вратовръзката си, която се отразяваше в огледалната бездна.

— Много ще ви замоля — сряза го Филип Филипович — да не се намесвате в разговора. Недейте ми казва „кратко и ясно“, когато никак не е ясно.

— Как да не се меся?! — докачено забоботи Бубев, а Швондер незабавно го подкрепи:

— Извинявайте, професоре, гражданинът Бубев е напълно прав. Негово право си е да участвува в обсъждането на собствената му участ, тъй като става дума за документи. Документът е най-важното нещо на тоя свят.

В този момент оглушително звънване над ухото прекъсна разговора. Филип Филипович каза в микрофона на слушалката: „Да…“, изчерви се и се развика:

— Моля да не ми губите времето с глупости. Какво ви влиза в работата? — И затръшна с все сила слушалката върху рогцата.

Лъчезарна усмивка се разля по лицето на Швондер.

Филип Филипович викна, поморавявайки:

— С една дума, хайде да приключим с това.

Съдра един лист от бележника си и нахвърли няколко думи, след това ядосано ги прочете на глас:

— „С настоящото удостоверявам…“ Дивотии… Хм… „Предявителят на настоящото, човек, получен при лабораторен опит чрез операция на главния мозък, има нужда от документи…“ По дяволите! Аз изобщо съм против издаването на тези идиотски документи. Подпис — „Професор Преображенски“.

— Доста странно ми изглежда това, професоре — засегна се Швондер. — Как тъй можете да наричате документите идиотски? Аз не мога да допусна пребиваването в сградата на бездокументен квартирант, а на всичко отгоре и незаведен на военен отчет от милицията. Ами ако вземе да избухне някоя война с империалистическите хищници?

— Аз на никаква война не отивам! — неочаквано изджафка начумерено Бубев.

Швондер се сепна, но бързо се съвзе и учтиво направи забележка на Бубев:

— Вие, гражданино Бубев, говорите крайно несъзнателно. Трябва да се зачислите на военен отчет.

— На отчет ще се зачисля, ама друг път ще воювам! — враждебно му отговори Бубев, оправяйки вратовръзката си.

Дойде време Швондер да се смути. Преображенски се спогледа злобно и измъчено с Борментал: „Видяхте ли?“ Борментал кимна многозначително.

— Аз съм тежко ранен по време на операцията — мрачно проскимтя Бубев, — вижте как са ме подредили. — И посочи главата си. Напреки през челото му минаваше много пресен оперативен белег.

— Да не би да сте анархоиндивидуалист? — попита Швондер, вдигайки високо вежди.

— Аз подлежа на освобождаване от военна служба като параграфист — отговори му Бубев.

— Добре де, това сега не е най-важното — каза смаяният Швондер, — фактът е, че ще изпратим удостоверението на професора в милицията и ще ви издадат документ.

— Вижте какво… ъъъ… — внезапно го попита Филип Филипович, явно налегнат от някаква мисъл — нямате ли в сградата някоя свободна стая? Съгласен съм да я купя.

Жълтички искри засвяткаха в очите на Швондер.

— Не, професоре, за най-голямо съжаление. И няма изгледи да се освободи.

Филип Филипович стисна устни и нищо не каза. Телефонът пак зазвъня като побъркан. Без да се обади, Филип Филипович блъсна слушалката така, че тя се повъртя и увисна на синия шнур. Всички трепнаха. „Изнервил се е старецът!“ — помисли си Борментал, а Швондер със светнали очи се поклони и излезе.

Бубев, скърцайки с подметките на лачените си обувки, тръгна подир него.

Професорът остана насаме с Борментал. След кратка пауза Филип Филипович затресе ситно глава и заговори:

— Честна дума, това е кошмар! Видяхте ли? Кълна ви се, драги докторе, през тия две седмици се измъчих повече, отколкото през последните четиринайсет години! Ама че тип!…

В далечината глухо издрънча стъкло, после литна сподавен женски писък и веднага след това угасна. Нечистата сила се заблъска в тапетите на коридора, насочвайки се към манипулационната, там нещо изтрещя и мигновено се стрелна обратно. Затряскаха се врати и откъм кухнята се обади ниският глас на Дария Петровна. След това зави Бубев.

— Божичко, това пък какво е? — извика Филип Филипович и се втурна към вратата.

— Котарак — досети се Борментал и изскочи след него.

Те се завтекоха по коридора към антрето, нахълтаха в него, оттам свиха по коридорчето към клозета и банята. От кухнята изхвръкна Зина и се сблъска с Филип Филипович.

Колко пъти съм заповядвал да няма котараци?! — развика се вбесен Филип Филипович. — Къде е той? Иван Арнолдович, успокойте, за бога, пациентите в приемната!

— В банята, в банята се е залостил проклетникът — викаше, задъхвайки се, Зина.

Филип Филипович натисна вратата на банята, но тя не се помръдна.

— Незабавно отпорете!

В отговор в заключената баня нещо заподскача по стените, строполиха се легени, подивелият глас на Бубев глухо изрева зад вратата:

— Ще те убия на място.

Тръбите зашумяха и потече вода. Филип Филипович подпря вратата с рамо и започна Да я кърти. Зачервената от жегата Дария Петровна се показа с разкривено лице на прага на кухнята. След това високото стъкло досами тавана между банята й кухнята се цепна, от него изпаднаха две парчета, а подир тях се изтърси грамаден котарак на тигрови пръстени и с небесносиня лента на врата, приличащ на полицай. Той падна на