долу. Никъде нямаше никакви следи от Бубев.
Изясни се само това, че Полиграф е напуснал сградата призори с каскет, шалче и балтон, снабден с бутилка водка от бюфета, с ръкавиците на доктор Борментал и с всичките си документи. Дария Петровна и Зина открито изразиха бурната си радост и надеждата, че Бубев вече няма да се върне. Предния ден Бубев взел от Дария Петровна на заем три рубли и петдесет копейки.
— Тъй ви се пада — ръмжеше Филип Филипович и тресеше юмруци.
Телефонът звъня през целия ден, звъня и на другия. Лекарите приеха необикновено количество пациенти, а на третия ден неотложно възникна въпросът, че трябва да се обадят в милицията, за да се заеме въпросната с издирването на Бубев в московския въртоп.
И щом бе изречена думата „милиция“, благоговейната тишина на Обуховата уличка се разцепи от лая на един камион и прозорците на къщата задрънчаха. След това прозвуча уверено позвъняване и Полиграф Полиграфович влезе с необикновено достойнство, в пълно мълчание си свали каскета, окачи балтона си на рогата и се оказа в нов вид. Беше облечен с нечия кожена куртка, с охлузени, също кожени, гащи и английски високи чепици е връзки до коленете. Из цялото антре мигновено се разнесе неимоверна миризма на котараци. Преображенски и Борментал като по команда скръстиха ръце на гърдите си, застанаха от двете страни на входната врата и зачакаха първите съобщения от страна на Полиграф Полиграфович. Той заглади четинестата си коса, окашля се и Се огледа така, че пролича: Полиграф иска да прикрие смущението си с фамилиарно държане.
— Аз, Филип Филипович — заговори той най-сетне, — си намерих длъжност.
И двамата лекари издадоха неопределен сух звук с гърлата си и не се помръднаха. Преображенски се съвзе пръв, протегна ръка и каза:
— Дайте си документа.
Беше напечатано: „Предявителят на настоящото, Полиграф Полиграфович Бубев, действително е завеждащ подотдела за прочистване на град Москва от бездомни животни (котараци и др.) към отдела на столичното комунално стопанство.“
— Тъй — тежко каза Филип Филипович, — а кой ви вреди? Ах, впрочем досещам се.
— Ами да, Швондер — отговори Бубев.
— Позволете да ви попитам: защо от вас се разнася такава отвратителна воня?
Бубев угрижено помириса куртката си.
— Е, какво да правим, то се знае, че ще мириша според специалността си. Вчера толкова котараци издушихме…
Филип Филипович трепна и погледна Борментал. Неговите очи приличаха на две черни дула, насочени към Бубев от упор. Без каквито и да било предговори той тръгна към Бубев и леко и уверено го хвана за гушата.
— Помощ! — извика Бубев пребледнял.
— Докторе!
— Нищо лошо няма да си позволя, Филип Филипович, не се тревожете — с железен глас се обади Борментал и се развика: — Зина, Дария Петровна!
Те се появиха в антрето.
— Повтаряйте сега — каза Борментал и стисна малко по-силно гърлото на Бубев, — извинете ме…
— Добре де, повтарям — с дрезгав глас му отвърна съвсем смаяният Бубев, неочаквано си пое въздух, дръпна се и се опита да викне „помощ“, но вик не излезе.
— Докторе, умолявам ви!
Бубев закима, давайки да се разбере, че се е покорил и ще повтаря.
— … Извинете ме, многоуважаема Дария Петровна и Зинаида…
— Прокофиевна — уплашено прошепна Зина.
— Уф, Прокофиевна — заговори, поемайки въздух на пресекулки, прегракналият Бубев, — че си позволих…
— Гнъсна постъпка в състояние на опиянение.
— … опиянение…
— Никога вече няма…
— Няма.
— Пуснете го, пуснете го, Иван Арнолдович — едновременно го удариха на молба и двете жени, — ще го удушите.
Борментал пусна Бубев на свобода и попита:
— Камионът чака ли ви?
— Не — почтително му отговори Бубев, — само ме докара.
— Зина, освободете колата. Сега имайте предвид следното: вие пак ли се връщате в жилището на Филип Филипович?
— Че къде другаде да ида? — плахо отговори Бубев, при което очите му блуждаеха.
— Отлично. Ще бъдете по-кротък и от агне. В противен случай за всяка безобразна постъпка ще си имате работа с мен. Ясно ли ви е?
Докато траеше насилието над Бубев, Филип Филипович мълчеше. Той беше се свил някак жалко до касата на вратата и си гризеше нокътя, забил поглед в паркета. После изведнъж вдигна очи към Бубев и го попита глухо и автоматично:
— А какво правите с тези… с убитите котараци?
— За кожени палта отиват — отговори Бубев, — ще ги правят на катерички за работническите кредитни кооперации.
След това в апартамента настана тишина, която трая две денонощия. Полиграф Полиграфович сутрин потегляше с камиона, появяваше се вечерта и кротко обядваше в компанията на Филип Филипович и Борментал.
Макар че Борментал и Бубев спяха в една стая — в приемната, — двамата не си говореха, така че Борментал пръв започна да се притеснява.
След два дена в апартамента се появи една слабичка госпожичка с изрисувани вежди и кремави чорапи и много се смути, когато видя великолепието на апартамента. Тя вървеше с протритото си палтенце подир Бубев и се сблъска в антрето с професора.
Той се изненада, спря се, присви очи и попита:
— Мога ли да знам?…
— Ще се разпиша с нея в гражданското, това е нашата машинописка, с мен ще живее. Трябва да изселим Борментал от приемната. Той си има жилище — крайно враждебно и начумерено поясни Бубев.
Филип Филипович премигна няколко пъти, позамисли се, гледайки изчервената госпожичка, и я покани много учтиво:
— Елате, ако обичате, за малко в моя кабинет.
— И аз ще дойда с нея — бързо и подозрително рече Бубев.
И точно тогава моментално сякаш изпод земята изскочи Борментал.
— Да прощавате — каза той, — професорът ще си поговори с дамата, а ние с вас нека постоим тук.
— Не искам — злобно му възрази Бубев и направи опит да се устреми подир пламналата от срам госпожичка и Филип Филипович.
— Моля за извинение. — Борментал хвана Бубев за китката на ръката и те тръгнаха към манипулационната.
Близо пет минути от кабинета нищо не се чуваше, а после изведнъж се разнесоха риданията на госпожичката.
Филип Филипович стоеше до бюрото, а госпожичката плачеше в мръсната си дантелена носна кърпичка.
— Тоя негодник ми каза, че бил ранен в боевете — ридаеше госпожичката.
— Лъже — непреклонно й отговори Филип Филипович, поклати глава и продължи: — Искрено ми е жал, но все пак не бива така, с първия срещнат, само заради служебното му положение… Ама това е безобразие, моето момиче. Вижте какво… — Той издърпа чекмеджето на бюрото си и извади три банкноти по десет рубли.
— Ще се отровя — плачеше госпожичката, — в стола всеки ден ни дават солено месо… и ме заплашва… казва, че бил червен командир… с мен, вика, ще живееш в разкошен апартамент… всеки ден ананаси… психиката ми е добра, вика, само дето мразя котараците… Взе ми пръстенчето за спомен…
— Мммм… добра му била психиката… „От Севиля до Гренада…“ — мърмореше си Филип Филипович. — Трябва да потърпите, още сте толкова млада…
— Нима в същия онзи тунел към вътрешния двор?
— Хайде, хайде, вземайте парите, когато ви ги дават на заем — изръмжа Филип Филипович.
След това тържествено се отвори вратата и Борментал по покана на Филип Филипович въведе Бубев. Неговите очи се щураха насам-натам и козината на главата му беше щръкнала.
— Мръсник! — каза госпожичката, святкайки с разреваните си размазани очи и с раирания си напудрен нос.
— От какво ви е белегът на главата? Направете си труда да обясните на дамата — любезно го подкани Филип Филипович.
Бубев заложи всичко на карта:
— На колчаковските фронтове съм ранен — излая той.
Госпожичката стана и си тръгна, плачейки с глас.
— Престанете! — викна подир нея Филип Филипович. — Я чакайте, пръстенчето, ако обичате — каза той на Бубев.
Бубев покорно свали от пръста си кухото пръстенче с изумруд.
— Добре, добре — неочаквано каза той злобно, — има да ме помниш. Утре ще ти уредя едно съкращаване на щата.
— Не бойте се от него — провикна се подир момичето Борментал, — няма да му позволя нищичко да ви направи. — Обърна се и така изгледа Бубев, че той отстъпи заднишком и се блъсна в стената.
— Как се казва госпожицата? — попита го Борментал. — Фамилното й име! — ревна той и изведнъж стана див и страшен.
— Васнецова — отговори Бубев, търсейки с очи откъде би могъл да офейка.
— Ежедневно — започна Борментал, стиснал реверите на Бубевата куртка — лично ще проверявам във вашия подотдел дали не е съкратена гражданката Васнецова. И само ако науча, че сте я съкратили, мислете му! Ще ви застрелям на място. Пазете се, Бубев, на чист руски език ви го казвам.
Бубев втренчено гледаше носа на Борментал.
— И аз мога да си набавя револвер — измънка Бубев, но много отпаднало, а после ненадейно издебна подходящ момент и драсна през вратата.
— Пазете се — настигна го Борменталовият вик.
През нощта и през първата половина на следващия ден тишината в апартамента тегнеше като буреносен облак. Всички мълчаха. Но на другия ден, след като Полиграф Полиграфович, когото заранта го бодна лошо предчувствие, замина с камиона за местоработата си, професор Преображенски съвсем по никое време прие един от предишните си пациенти, дебел и едър човек с военна униформа. Той много настойчиво помоли да бъде приет и постигна целта Си. След като влезе в кабинета, той учтиво тракна с токове пред професора.
— Пак ли се обаждат болките? — попита отслабналият Филип Филипович. — Седнете, моля.
— Мерси. Не, професоре — отговори гостът, слагайки будьоновката си на крайчеца на бюрото. — Много съм ви признателен… Хм. — Идвам при вас по друга работа. Филип Филипович… тъй като храня към вас голямо уважение… да ви предупредя. Явна глупост. Той е просто мръсник… — Пациентът бръкна в чантата си и извади един лист. — Добре, че направо на мен ми докладваха…
Филип Филипович оседла носа си с пенсне пред очилата и зачете. Дълго мърмори наум, променяйки цвета на лицето си с всяка секунда: „…а освен туй се заканваше, че щял да убие председателя на домкомитета другаря Швондер. От което личи, че укрива огнестрелно оръжие. И държи контрареволюционни речи и дори заповяда на социалприслужничката си Зинаида Прокофиевна Бунина да изгори Енгелс в печката като явен меншевик с асистента си Иван Арнолдович Борментал, който тайно, без да е адресно регистриран, живее в апартамента му. Подписа на завеждащия подотдела за прочистване П. П. Бубев удостоверявам. Председател са домкомитета Швондер, секретар Пеструхин“.
— Ще ми позволите ли да запазя това у себе си? — попита Филип Филипович, ставайки на петна. — Или, виноват, може би то ви е нужно, за да дадете законен ход на делото?
— Извинявайте, професоре — страшно се засегна пациентът и разшири ноздрите си, — вие наистина чак пък прекалено презрително гледате на нас. Аз… И започна да се дуе като пуяк.
— Извинявайте, извинявайте, миличък! — замънка Филип Филипович. — Извинявайте, наистина не исках да ви засегна. Миличък, не ми се сърдете, той направо ме е съсипал.
— Вярвам ви — съвсем омекна пациентът, — но какъв
