се дам! Ясно ми е! О, да ги вземат дяволите заедно с техния салам. Подмамили са ме в кучешка лечебница. Сега ще ме накарат да лоча рициново и ще ми окълцат целия хълбок с ножица, а мен и без туй адски ме боли.“

— А, да ги нямаме тия, къде?! — развика се оная, която се казваше Зина.

Кучето се изскубна, напрегна се и неочаквано блъсна вратата със здравия си хълбок, ама така, че в целия апартамент се чу пращене. После отхвръкна назад, завъртя се на едно място като пумпал под камшик, при което катурна на пода бялата кофа и от нея се разхвърчаха късове памук. По време на въртенето около него се мяркаха стените с наредените покрай тях шкафове с лъскави Инструменти, заподскачаха бялата престилка и разкривеното женско лице.

— Къде хукна, проклетнико рунтав?… — отчаяно се развика Зина. — Побъркано куче.

„Къде ли им е стълбището към двора?“ напрегнато си мислеше кучето. То се засили и се метна като топка към едно стъкло с надеждата, че това ще е втора врата. Облак от стъклени парчетии изхвръкна с трясък навън, изскочи тумбеста стъкленица с рижава гадост, която мигновено заля целия под и се развоня. Истинската врата се отвори широко.

— Стой, говедо — викна господинът, подскачайки е навлечената на едната му ръка престилка, и се вкопчи в краката на кучето. — Зина, хвани тоя проклетник за врата.

— Бо… Божичко, ама че пес!

Вратата се отвори още по-широко и нахълта още една личност от мъжки пол с престилка. Тъпчейки натрошеното стъкло, тя се втурна не към кучето, а към шкафа, отвори го и цялата стая се запълни със сладка и предизвикваща гадене миризма. След това личността притисна кучето отгоре с корема си, при което то стръвно я ръфна над връзките на обувката. Личността изохка, но не се смути. Предизвикващата гадене течност накара дъха на кучето да секне, зави му се свят, после краката му омекнаха и то се пльосна на една страна. „Много съм ви благодарен, свършено е е мен — мечтателно си помисли то, докато падаше право върху острите стъкла. — Сбогом, Москва! Няма да видя вече нито Чичкин, нито пролетариите, нито краковския салам. Отивам в рая заради кучешкото си безкрайно търпение Братя, джелати, какво съм ви направил?“

И то окончателно се тръшна на една страна и издъхна.

Когато възкръсна, леко му се виеше свят и едва-едва му се гадеше; хълбока му все едно, че го нямаше, хълбокът му сладко кротуваше. Кучето отвори едното си око и видя с крайчеца му, че е яко бинтовано през двата хълбока и корема. „Все пак са ме прекарали кучите синове — мъгляво си помисли то, — но сръчно, трябва да им се признае.“

— „От Севиля до Гренада… щом отиде си денят“ — запя над него разсеян и фалшив глас.

Кучето се зачуди, съвсем отвори и двете си очи и видя на две крачки от себе си мъжки крак върху бяло столче. Крачолът и наполеонките му бяха запретнати и голият жълт глезен беше оплескан със засъхнала кръв и йод.

„Света Дево Марийо! — помисли си кучето. — Излиза, че него съм ръфнал, тая аз я свърших. Голям пердах ще ям!“

— „С-се раздават серенади, остри мечове звънтят!“ Ти защо ухапа доктора бе, скитнико, а? А? Защо счупи стъклото? А?

— Ууу… — жално заскимтя кучето.

— Добре де, щом си се свестил, кротувай, глупако.

— Как сте могли, Филип Филипович, да подмамите такова нервно куче? — попита приятен мъжки глас и ватираната наполеонка се смъкна надолу. Размириса се на тютюн и в шкафа задрънчаха стъкленици.

— С милувка. Това е единственият начин, възможен при контактуване с живо същество. Посредством терор нищо няма да постигнете с животно, на което и стъпало на развитието да се намира то. Твърдял съм това и продължавам да го твърдя. Те напразно си мислят, че терорът ще им помогне. Не, няма да им помогне, какъвто и да бъде той: бял, червен или дори кафяв. Терорът напълно парализира нервната система. Зина, купил съм на тоя тарикат краковски салам за рубла и четирийсет копейки. Имай добрината да го нахраниш, когато престане да му се повдига.

Запращяха измитаните стъкла и един женски глас подхвърли кокетно:

— Краковски! Божичко, трябвало е да му купите обрезки за двайсет копейки в някоя месарница. Краковския по-добре аз да го изям.

— Само се опитай! Щяла да го изяде! Това е отрова за човешкия стомах. Голямо момиче, а като бебе си пъха в устата какви ли не гадости. Да не си посмяла! Предупреждавам те: нито аз, нито доктор Борментал няма да те погледнем, когато почнеш да се превиваш от стомах. „Всеки, който се опита с друга тебе да сравни…“

В това време из целия апартамент се посипаха меки ситни звънчета, а откъм антрето се зачуха гласове. Звънеше телефонът. Зина изчезна.

Филип Филипович хвърли угарката си в кофата, закопча си престилката, засука пред огледалцето на стената пухкавите си мустаци и подсвирна на кучето:

— Фиу, фиу! Няма страшно, няма страшно. Отиваме да приемаме пациенти.

Кучето се надигна на несигурните си крака, олюля се и затрепери, но бързо се съвзе и тръгна подир развяващия се пеш на Филип Филипович. То отново прекоси тесния коридор, но сега видя, че той е ярко осветен отгоре с крушка. А когато се отвори лакираната врата, влезе с Филип Филипович в кабинета и той зашемети кучето с подредбата си. Преди всичко целият пламтеше от светлина: грееше под гипсовия таван, грееше на бюрото, грееше на стената, в стъклата на шкафовете. Светлината заливаше безброй предмети, от които най-занимателен се оказа гигантският бухал, кацнал на стената на един клон.

— Легни! — заповяда му Филип Филипович.

Отсрещната резбована врата се отвори, влезе оня, ръфнатият, който сега, на ярката светлина, се оказа много красив, млад, с остра брадичка, подаде един лист и рече:

— Предишният…

Веднага след това изчезна, а Филип Филипович отметна пешовете на престилката си, седна на грамадното бюро и веднага стана необикновено важен и представителен.

„Не, това не е лечебница, някъде другаде съм попаднал — объркано си помисли кучето и се отпусна върху килимената шарка до тежкото кожено канапе, — а на тоя бухал ще му видя сметката…“

Вратата се отвори меко и влезе някакъв човек, които дотам смая кучето, че то излая, но много плахо.

— Млък! Ба-ба, човек не може да ви познае, драги.

Влезлият се поклони на Филип Филипович много почтително и смутено.

— Хи-хи! Вие сте магьосник и чародеец, професоре — сконфузено изрече той.

— Събуйте си панталона, драги! — изкомандува Филип Филипович и стана.

„Господи Исусе Христе — помисли си кучето, — ама че е хубавец!“

По главата на „хубавеца“ растеше абсолютно зелена коса, а на тила му тя биеше малко на рижав тютюнев цвят, по лицето му бяха плъзнали бръчки, но тенът му беше розов като на бебе, левият му крак не се сгъваше, налагаше му се да го тътри по килима, за сметка на това десният подскачаше като на дървен панаирджийски палячо. На ревера на великолепното му сако като око стърчеше скъпоценен камък.

От интерес на кучето чак престана да му се гади.

— Тяу, тяу! — тихичко изджафка кучето.

— Млък! Как сте със съня, драги?

— Хе-хе! Сами ли сме, професоре? Това е неописуемо — притеснено започна посетителят. — Парол д’оньор: от двайсет и пет години насам нищо подобно. — Субектът се хвана за копчето на панталона. — Ще ми повярвате ли, професоре, всяка нощ ми се присънват голи момичета на стада. Напълно съм очарован. Вие сте магьосник.

— Хм — угрижено изхъмка Филип Филипович, заглеждайки се в зениците на госта.

Той най-сетне се оправи с копчетата и събу раирания си панталон. Под него се оказаха невиждани наполеонки. Те бяха кремави на цвят с извезани по тях черни котки и миришеха на парфюм.

Кучето не издържа котките и излая така, че субектът подскочи.

— Ау!

— Ще те напердаша! Не бойте се, то не хапе.

„Аз ли не хапя?!“ — учуди се кучето.

От джоба на панталона си влезлият изтърва малко пликче, на което беше изобразена красавица с дълга коса. Субектът се втурна, вдигна го и целият се изчерви.

— Обаче внимавайте — предупреждаващо и мрачно каза Филип Филипович, заканвайки се с пръст, — все пак гледайте да не злоупотребявате!

— Аз не зло… — смутено замънка субектът и продължи да се съблича — аз, драги професоре, само във вид на експеримент.

— Е, и какви са резултатите? — строго попита Филип Филипович.

Субектът замахна с ръка в екстаз.

— От двайсет и пет години насам, професоре, кълна ви се, нищо подобно. За последен път в Париж на Рю дьо ла пе.

— А защо сте позеленели?

Лицето на пришълеца се стъжни.

— Да им се не види и козметичната промишленост! Не можете да си представите, професоре, какво са ми пробутали тия некадърници вместо боя. Погледнете ме само — мънкаше субектът и търсеше с очи огледало. — Заслужават да им смачка муцуните човек! — свирепо добави той. — Какво да правя сега, професоре? — с хленчещ глас попита той.

— Хм, обръснете си главата.

— Професоре — жално възкликна посетителят, — ама нали пак бяла коса ще ми поникне?! Освен туй няма как да се покажа в службата си, и бездруго трети ден не ходя на работа. Ех, професоре, ако можехте да откриете и начин за подмладяване на косата!

— Не всичко наведнъж, не всичко наведнъж, драги — мърмореше Филип Филипович.

Приведен, той изследваше със светнали очи корема на пациента.

— Ами да, всичко е наред! Аз дори, право да си кажа, не съм очаквал такъв резултат. „Много кръв и много песни.“ Обличайте се, миличък.

— „На любимата чудесна!…“ — взе да му приглася с дрънчащ като тиган глас пациентът и започна да се облича. След като си оправи тоалета, той, подскачайки и разпространявайки миризма на парфюм, брои на Филип Филипович пачка банкноти и нежно му застиска и двете ръце.

— Две седмици можете да не идвате — каза Филип Филипович, — но все пак ще ви помоля да бъдете предпазлив.

— Професоре — възкликна в екстаз гласът иззад вратата, — бъдете съвсем спокоен. — Изкиска се сладко и изчезна.

Рязък звън прехвърча през коридора, лакираната врата се отвори, влезе ръфнатият, връчи на Филип Филипович едно листче и каза:

— Годините са посочени неправилно. Вероятно е на 54–55. Сърдечните тонове са възглухи.

Той изчезна и бе сменен от шумоляща дама с предизвикателно накривена шапка и със святкаща огърлица на жилестата, спуздрена шия. Под очите й имаше странни черни торбички, а бузите й бяха с кукленски румен цвят. Тя много се вълнуваше.

— Госпожо, на колко сте години? — сурово я попита Филип Филипович.

Дамата се уплаши и чак пребледня под кората от козметика.

— Професоре, кълна ви се, че ако знаехте