вцепениха. Снегът по ботушите им се топеше.

— Какво да правя?!… И на мен самия ми е много неприятно… Какво? О! Не, Пьотър Александрович! О, не! Така повече не съм съгласен, търпението ми се изчерпа. Това е вече втори случай от август насам… Какво? Хм… Както обичате. Поне така. Но имам едно условие: правете, струвайте, но това трябва да бъде документ, при наличието на който нито Швондер, нито който и да било друг да не може да припари до вратата на моя апартамент. Окончателен документ. Фактически. Истински! Броня. Та те изобщо да не споменават името ми. Край. За тях аз съм покойник. Да, да, моля. С кого? Аха… Добре. Сега ще му дам слушалката. Бъдете така любезен — със змийски глас каза Филип Филипович на Швондер, — сега ще говорят с вас.

— Ама недейте така, професоре — каза Швондер ту пламвайки, ту угасвайки, — вие изопачихте думите ни.

— Моля да не употребявате такива изрази. Швондер смутено взе слушалката и измънка:

— Слушам… Да… Председател съм на домкомитета… Но ние действувахме според правилника… Професорът и бездруго е в съвсем изключително положение… Знам за трудовете му… Цели пет стаи искахме да му оставим… Добре, добре… Щом е така… Добре…

Съвсем зачервен, той остави слушалката и се обърна.

„Как го заплю! Нахакан момък е! — възхитено си помисли кучето. — Той да не би да знае някоя магическа дума? А, сега на парчета да ме режат, оттук не се махам.“

Тримата гледаха зяпнали Оплютия Швондер.

— Това е някакъв позор — тихо измънка той.

— Ако сега водехме дискусия — започна жената, вълнувайки се и пламвайки от руменина, — щях да докажа на Пьотър Александрович…

— Виноват, в момента ли се каните да откриете тази дискусия? — учтиво попита Филип Филипович.

Очите на жената пламнаха.

— Разбирам иронията ви, професоре, сега ще си отидем… Само аз като завеждащ култотдела на сградата…

— Завеждаща, за-веж-да-ща — поправи я Филип Филипович.

— Искам да ви предложа — жената извади от пазвата си няколко ярки и мокри от снега списания — да вземете няколко списания в полза на децата на Германия. По половин рубла парчето.

— Не, няма да взема — кратко отвърна Филип Филипович, хвърляйки поглед на списанията.

По лицата се изписа пълно изумяване, а жената се покри с пембен тен.

— Но защо отказвате?

— Не искам!

— Не съчувствувате ли на децата на Германия?

— Съчувствувам им.

— Половин рубла ли ви се свиди?

— Не.

— Тогава защо?

— Не искам.

Помълчаха малко.

— Знаете ли, професоре — каза момичето с въздишка, — ако не бяхте европейско светило и за вас не се застъпваха по най-възмутителен начин (русокосият я дръпна за пеша на куртката, но тя се изскубна) лица, на които, сигурна съм, тепърва ще им разясним… би трябвало да ви арестуваме.

— А защо?

— Вие сте пролетаромразец! — твърдо каза момичето.

— Да, не обичам пролетариата — печално се съгласи Филип Филипович и натисна бутона.

Някъде се звънна. Отвори се вратата към коридора.

— Зина — извика Филип Филипович, — сервирай обеда. Нали ще позволите, господа?

Четиримата мълком излязоха от кабинета, мълком прекосиха приемната, мълком антрето и се чу как тежко и звучно се затвори зад тях вратата на официалния вход.

Кучето се изправи на задни лапи пред Филип Филипович и му направи няколко метана като мюсюлманин по време на молитва.

III

По изрисуваните с райски цветя чинии с широк черен кант бяха подредени нарязана на тънки филийки сьомга и мариновани змиорки. На тежката дъска се виждаше парче сълзящо сирене, а в сребърното каченце, облепено със сняг — хайвер. Между чиниите имаше няколко тънички ракиени чашки и три кристални стъкленички с разноцветни водки. Всички тези предмети бяха сложени на малката мраморна масичка, уютно допряна до грамадния дъбов бюфет с дърворезба, който изригваше снопчета стъклена и сребърна светлина. Насред стаята — тежка като саркофаг маса, застлана о бяла покривка, а на нея два прибора, салфетки, сгънати като папски тиари, и три тъмни бутилки.

Зина внесе едно сребърно отхлупено блюдо, в което нещо къкреше. От блюдото се разнасяше такава миризма, че устата на кучето се наля с рядка слюнка. „Градините на Семирамида!“ — помисли си то и затропа по паркета с опашката си като с тояга.

— Дайте ги насам — хищно изкомандува Филип Филипович. — Доктор Борментал, умолявам ви, оставете хайвера на мира. И ако искате да чуете един добър съвет, налейте си не от английската водка, а от руската.

Ръфнатият красавец — той вече беше без престилка, с приличен черен костюм — повдигна широките си рамене, позасмя се учтиво и си наля от прозрачната.

— От новоблагословената[3 — Намек за въвеждането на държавен спиртен монопол в СССР. — Б.пр.] ли е? — осведоми се той.

— Какви ги приказвате, миличък?! — отвърна му домакинът. — Това е спирт. Дария Петровна прави отлична водка.

— Защо пък не, Филип Филипович? Всички твърдят, че била много прилична — трийсет градуса.

— А водката трябва да е четирийсет градуса, а не трийсет — това първо — назидателно го прекъсна Филип Филипович. — А второ, един господ знае какво ли са ливнали в нея.

Можете да кажете — каквото им е дошло наум, нали?

— Каквото си поискат — уверено рече ръфнатият.

— И аз съм на същото мнение — добави Филип Филипович и гаврътна на един дъх съдържанието на чашката, — мм… Доктор Борментал, умолявам ви: мигновено опитайте ей това и ако кажете, че не ви харесва, ставам ви смъртен враг за цял живот. „От Севиля до Гренада…“

Той самият в това време хвана с една малка разперена виличка нещо, което приличаше на тъмно хлебче. Ухапаният последва примера му. Очите на Филип Филипович грейнаха.

— Лошо ли е? — попита, дъвчейки, Филип Филипович. — Лошо ли е? Отговорете ми, уважаеми докторе.

— Това е безподобно — искрено отговори ръфнатият.

— Има си хас… Отбележете, Иван Арнолдович, със студени закуски и супа си замезват само недокланите от болшевиките помешчици. Всеки що-годе уважаващ се човек оперира с горещи мезелъци. А от горещите московски мезелъци тоя е на първо място. Едно време великолепно ги правеха в „Славянский базар“. На, дръж!

— Ако давате на кучето да яде в трапезарията — разнесе се женски глас, — после няма начин да го изгоним оттам.

— Нищо, клетникът се е нагладувал.

Филип Филипович подаде на крайчеца на вилицата малко от мезето на кучето, което го пое с фокусническа ловкост, и захвърли вилицата в съдината за изплакване.

От чиниите се вдигаше миришеща на раци пара. Кучето седеше в сянката на покривката като часови пред барутен погреб, а Филип Филипович завря опашката на колосаната салфетка под яката си и започна да проповядва:

— Храненето, Иван Арнолдович, е хитра работа. Човек трябва да умее да яде, а, представете си, повечето хора изобщо не умеят. Трябва да знаеш не само какво да изядеш, но кога и как. (Филип Филипович затресе многозначително лъжицата.) И какво да говориш в това време. Даа. Ако държите да имате добро храносмилане, моят съвет е: не говорете по време на обед за болшевизма и за медицината. И, опазил ви господ, не четете преди ядене съветски вестници.

— Хм… Че то други няма.

— В такъв случай никакви не четете. Знаете ли, проведох в моята клиника трийсет наблюдения. И какво мислите? Пациентите, които не четяха вестници, се чувствуваха превъзходно. А онези, които нарочно карах да четат „Правда“, започнаха да слабеят.

— Хм — с интерес реагира ръфнатият, който беше започнал да порозовява от супата и водката.

— Нещо повече: притъпени коленни рефлекси, отвратителен апетит, потиснато състояние на духа.

— Я гледай…

— Даа, но впрочем какви ги върша? Пръв заговорих за медицината.

Филип Филипович се отпусна на облегалката, позвъни и между вишневите завеси на вратата се появи Зина. Кучето получи едно бледо и дебело парче есетра, която не му хареса, а непосредствено след това резен окървавен ростбиф. Щом го излапа, кучето изведнъж почувствува, че му се спи и че повече не може да погледне никаква храна. „Странно усещане — помисли си то, отпущайки натежалите си клепачи, — призлява ми, като се сетя за ядене. А пушенето следобед е глупост.“

Трапезарията се напълни с неприятен син дим. Кучето дремеше, подпряло глава на предните си лапи.

— „Сен Жулиен“ е прилично вино — чу в просъница кучето, — само че сега никъде го няма.

Глух, смекчен от таваните и килимите хорал се зачу някъде отгоре и отстрани.

Филип Филипович позвъни и дойде Зина.

— Зинуша, какво означава това?

— Пак са свикали общо събрание, Филип Филипович — отговори му Зина.

— Пак! — горестно възкликна Филип Филипович. — Е, сега вече няма спасение за Калабуховата къща. Ще трябва да се преселвам, натам отиват работите. Но къде? — питам се аз. Всичко ще върви като по масло. Първо всяка вечер пеене, после ще замръзнат тръбите в клозетите, после ще се пръсне котелът на парното и така нататък. Видяха сметката на Калабухов.

— Много се тюхкате, Филип Филипович — усмихнато му направи забележка Зина и изнесе една камара чинии.

— Как да не се тюхкам?! — викна Филип Филипович. — Каква къща беше!

— Твърде мрачно гледате на нещата, Филип Филипович — възрази му ръфнатият красавец, — сега те рязко се промениха.

— Миличък, нали ме познавате? Аз съм човек на фактите, човек на наблюдението. Аз съм враг на необоснованите хипотези. И това е много добре известно не само в Русия, а и в Европа. Ако кажа нещо, значи в основата има някакъв факт, от който правя извод. И ето ви факт: закачалката и стойката за галоши в нашата сграда.

— Това е интересно.

„Галошите са глупотевина. Може и без тях — помисли си кучето. — Но той е изключителна личност.“

— Нека се спрем на стойката за галоши. Аз живея в тази къща от 1903 година. И през цялото това време до март 1917 година не е имало нито един случай, подчертавам с червен молив — нито един, от нашия вход при обща незаключена врата да изчезне поне чифт галоши. Обърнете внимание: тук има дванайсет апартамента. Аз приемам пациенти. Един прекрасен ден през март 17-а година оттук изчезнаха всички галоши, включително и два чифта мои, три бастуна, едно палто и самоварът на портиера. И оттогава стойката за галоши прекрати съществуването си. Миличък! Да не говорим за парното отопление. Да не говорим. Нищо. Щом се прави социална революция — нека стоим на студено. Но аз ви питам: защо, когато започна тази история, всички тръгнаха по мраморното стълбище с кални галоши и валенки? Защо галошите до ден-днешен трябва да се държат под ключ? И на всичко отгоре да ги пази войник? Защо махнаха килима от официалното стълбище? Нима Карл Маркс е писал някъде, че главният вход на Калабуховата къща на Пречистенка трябва да се закове с дъски, та всички да избикалят през задния? На кого е нужно това? Нима пролетарият не може да си остави галошите долу, ами цапа мрамора?

— Че той изобщо няма