галоши, Филип Филипович — направи опит да се обади ръфнатият.

— Нищо подобно! — гръмогласно му отговори Филип Филипович и си наля чаша вино. — Не признавам ликьорите следобед, те създават тежест в стомаха и действуват отвратително на черния дроб… Нищо подобно! Сега той ходи с галоши и тези галоши са… моите! Това са същите ония галоши, които изчезнаха през пролетта на 17-а година. Пита се кой ги е задигнал. Аз ли? Не може да бъде. Буржоата Саблин ли? — Филип Филипович вдигна пръст към тавана. — Смешно е дори да го предположим. Да не би фабрикантът Полозов? — Филип Филипович посочи настрани. — В никой случай! Тази работа са я свършили ей тия песнопойци! Но поне да ти събуваха на стълбището! (Филип Филипович започна да поморавява.) За какъв дявол махнаха цветята от площадките? Защо електричеството, което, доколкото си спомням, за двайсет години угасна два пъти, в днешно време редовно гасне веднъж в месеца? Доктор Борментал, статистиката е ужасно нещо. На вас, който сте запознат с най-новия ми труд, това е известно по-добре, отколкото на всеки друг.

— Всичко се дължи на разрухата, Филип Филипович.

— Не — съвсем уверено възрази Филип Филипович. — Не. Редно е вие пръв, драги ми Иван Арнолдович, да се въздържите от употребата на тази дума. Това е мираж, дим, фикция. — Филип Филипович разпери широко късите си пръсти, благодарение на което две сенки, приличащи на костенурки, зашаваха по покривката. — Какво представлява тази ваша разруха? Прегърбена бабичка с чепата тояжка? Вещица, която е изпотрошила всички прозорци, угасила всички лампи? Тя изобщо не съществува. Какво подразбирате под тази дума? — яростно попита Филип Филипович клетата картонена патица, закачена нагоре с краката до бюфета, и сам отговори вместо нея: — Това значи следното: ако аз, вместо да оперирам, всяка вечер започна да пея вкъщи в хор, при мен ще настане разруха. Ако в клозета започна, извинявайте за израза, да пикая извън клозетната чиния и същото вършат Зина и Дария Петровна, в клозета ще започне разруха. Следователно разрухата не е в клозетите, а в главите. Значи, когато тия баритони крещят: „Бий разрухата“ — аз се смея. (Лицето на Филип Филипович толкова се беше разкривило, че ръфнатият чак зина.) Кълне ви се, досмешава ме! Това означава, че всеки от тях трябва сам да се налага по врата. И чак когато си избие от главата разните халюцинации и се заеме с метенето на дворовете, тоест с пряката си работа, разрухата ще изчезне от само себе си. Не може да се служи на два бога! Невъзможно е едновременно да метеш трамвайните линии и да се грижиш за добруването на някакви си испански дрипльовци! Това не е по силите на никого, докторе, а особено на хора, които изобщо изостават в развитието си с близо двеста години от европейците и до ден-днешен още не закопчават кой знае колко уверено собствените си гащи.

Филип Филипович беше се развилнял. Ястребовите му ноздри шаваха. Натрупал сили след обилния обед, той громолеше като древен пророк и главата му хвърляше сребърни отблясъци.

Думите му падаха върху съненото куче като глух подземен тътен. В сънното му видение се мяркаха ту бухалът с глупавите жълти очи, ту гнусната мутра на готвача е бялото кепе, ту засуканият мустак на Филип Филипович, осветен от яркото електричество откъм абажура, ту сънени шейни скърцаха и се изгубваха, а в кучешкия стомах се смилаше, плавайки в сок, разръфаното парче ростбиф.

„Като нищо би могъл по митингите да изкарва пари — мъгляво мечтаеше кучето, — добре му трака чекмеджето. Впрочем той и бездруго не е зле с парите.“

— Стражар! — крещеше Филип Филипович. — Стражар!

„Бу-бу-бу-бу“ — пукаха се някакви мехури в главата на кучето.

— Стражар! Това и само това. И съвсем не е важно с метална плочка на гърдите ли ще ходи той или с червено кепе. Да се сложи по един стражар до всеки човек и да се накара този стражар да поограничи вокалните пориви на нашите граждани. Казвате — разруха. А аз ви заявявам, докторе, че нищо няма да се оправи в нашата къща, пък и във всяка друга къща, докато не укротят тия певци! Щом те прекратят концертите си, положението от само себе си ще започне да се подобрява.

— Контрареволюционни приказки са това, Филип Филипович — шеговито му подхвърли ръфнатият, — не дай си боже някой да ви чуе.

— Нищо опасно — разпалено му отговори Филип Филипович, — никаква контрареволюция. Между другото ето още една дума, която изобщо не понасям. Абсолютно неизвестно е какво се крие под нея. Дявол знае! Та аз казвам: в думите ми няма никаква контрареволюция. В тях има само здрав разум и житейска опитност.

След тези думи Филип Филипович извади изпод яката си опашката на лъскавата начупена салфетка, смачка я и я остави до недопитата чаша вино. Ухапаният веднага скочи и му благодари: „Мерси.“

— Един момент, докторе — спря го Филип Филипович и започна да вади портфейла си от джоба на панталона. Присвил очи, отброи няколко бели хартийки и ги подаде на ухапания с думите: „За днес ви се падат четирийсет рубли, Иван Арнолдович. Заповядайте.“

Пострадалият от кучето учтиво му благодари и изчервен, напъха парите в джоба на сакото си.

— Тая вечер не ви ли трябвам, Филип Филипович? — осведоми се той.

— Не, благодаря ви, миличък. Днес нищо няма да правим. Първо — зайчето умря, второ — днес в Болшой играят „Аида“. А аз отдавна не съм я слушал. Допада ми. Помните ли дуета… Та-ра-ра-рим…

— Как сколасвате, Филип Филипович? — с уважение попита лекарят.

— Навсякъде сколасва онзи, който за никъде не бърза — назидателно му обясни домакинът. — Разбира се, ако започнех да припкам от заседание на заседание и да пея по цял ден като славей, вместо да се занимавам с пряката си работа, никъде нямаше да сколасам. — Под пръстите на Филип Филипович небесно засвири джобният му часовник. — Минава осем. Ще ида за второто действие… Аз съм привърженик на разделението на труда. В Болшой нека пеят, а аз ще оперирам. И всичко ще е наред. И няма да има никакви разрухи… А, Иван Арнолдович, вие все пак внимавайте: щом настъпи подходяща смърт, още от операционната — във физиологичен разтвор, и право при мен!

— Не се тревожете, Филип Филипович, патологоанатомите са ми обещали.

— Отлично, а междувременно ще понаблюдаваме тоя уличен неврастеник. Нека му заздравее хълбокът.

„За мен се грижи — помисли си кучето, — много добър човек. Знам го какъв е. Той е вълшебник от кучешка приказка… Няма начин всичко това да ми се е присънило. Ами ако е било сън?! (Кучето трепна в съня си.) Ще се събудя… И нищо няма да има. Нито лампа с копринен абажур, нито топличко, нито ситост.

Пак ще се заредят тунелите към вътрешните дворове, безумният студ, заледеният асфалт, гладът, лошите хора… Боклукчийските кофи… Снегът… Божичко, колко тежко ще ми бъде!…“

Но нищо подобно не се случи. Именно тунелът към вътрешния двор се стопи като кошмарен сън и повече не се върна.

Разрухата май не беше чак дотам страшна. Въпреки нея сивите хармоники под прозорците два пъти дневно се напълваха с жега и топлината се разнасяше на вълни из целия апартамент.

Съвсем ясно беше: кучето е изтеглило главната печалба от кучешката лотария. Сега очите му най-малко два пъти дневно се навлажняваха от благодарни сълзи по адрес на пречистенския мъдрец. Освен туй всички огледала в гостната и в приемната между шкафовете отразяваха разхубавилия се кучешки късметлия.

„Хубавец съм си. Може би дори неизвестен кучешки принц-инкогнито — размишляваше кучето, загледано в рунтавия кафяв пес с доволна муцуна, който се разхождаше в огледалните простори. — Като нищо баба ми може да е съгрешила с водолаз. Инак откъде ще се вземе туй бяло петно на муцуната ми? Филип Филипович е човек с изискан вкус — ще прибере ли първото попаднало му бездомно куче?“

За една седмица кучето изплюска толкова, колкото през последните месец и половина на улицата. На тегло, разбира се. За качеството на храната у Филип Филипович изобщо не става дума. Дори ако не вземаме под внимание това, че Дария Петровна всеки ден купуваше от Смоленския пазар куп обрезки за осемнайсет копейки, достатъчно е да споменем обедите в седем часа вечерта в трапезарията, на които кучето присъствуваше независимо от протестите на изящната Зина. По време на тези обеди Филип Филипович окончателно получи титлата „божество“. Кучето се изправяше на задните си лапи и му дъвчеше сакото, беше изучило звъненето на Филип Филипович — два пълнозвучни отсечени чорбаджийски удара — и изхвърчаше е лай да го посрещне в антрето. Стопанинът нахълтваше с яката си от сребърни лисици, святкайки с милиони снежни флуторки, миришещ на мандарини, на пури, на лимони, на бензин, на одеколон, на сукно, и гласът му се разнасяше из цялото жилище като командна тръба.

— Защо си разкъсал бухала, свиньо? Пречеше ли ти той? Пречеше ли ти, пречеше ли ти, тебе питам? Защо си строшил професор Мечников?

— Него, Филип Филипович, поне веднъж трябва да го напердашим с камшик — възмутено каза Зина, — защото инак съвсем ще се разглези. Погледнете само на какво е направил галошите ви.

— Никой не бива да бъде пердашен — вълнуваше се Филип Филипович, запомнете го веднъж завинаги. На човек и на животно може да се въздействува само с внушение. Месо давахте ли му днес?

— Божичко, изплюскал е де що имаше вкъщи. Иска ли питане, Филип Филипович? Чудя се как още не се е пръснал.

— Нека яде колкото си иска… Какво ти пречеше бухалът, хулиган с хулиган?

— Ууу! — скимтеше подмазвачески кучето и пълзеше по корем, изметнало лапи настрани.

След това с врява го помъкнаха за врата през приемната към кабинета. Кучето виеше, зъбеше се, вкопчваше се в килима, пързаляше се по задник като в цирка. Насред кабинета на килима лежеше стъкленоокият бухал с разпран корем, от който се показваха някакви миришещи на нафталин червени парцали. На бюрото се виждаше направеният на сол портрет.

— Нарочно не подредих кабинета, за да му се нарадвате — разстроено докладва Зина. — На бюрото скочи проклетникът и докопа бухала за опашката! Преди да се опомня, на нищо го направи. Заврете му муцуната в бухала, Филип Филипович, та да разбере какво е да съсипваш покъщнина.

И започна един вой. Помъкнаха залепналото за килима куче да му завират муцуната в бухала, при което то се обливаше в горестни сълзи и си мислеше: „Бийте ме, само недейте ме изгонва от апартамента.“

— Бухала изпратете на