Иван Фьодорович Шпонка и неговата леля. Николай Васильевич Гоголь

С тая история се случи цяла история: разказа ни я дошлият от Гадяч Степан Иванович Курочка. Трябва да знаете, че паметта ми е донемайкъде лоша: ако щеш, казвай, ако щеш, не ми казвай, все едно. То е като да наливаш вода в решето. Тъй като знаех тая своя слабост, нарочно го помолих да я запише в една тетрадка. Ех, Господ здраве да му дава, той винаги е бил добър към мен, взе, та я записа. Сложих я аз в малката масичка, вие, смятам, добре я знаете: тя е в ъгъла, щом влезеш от вратата… Да, забравих, че никога не сте идвали у дома. Моята бабичка, с която живея вече трийсет години, никога не се е учила да чете, няма защо да го крия. И ето, виждам я веднъж, че пече банички на някаква хартия. Баничките, любезни читатели, тя прави чудно хубави, по-хубави банички никъде няма да ядете. Погледнах долната корица на една баничка, виждам писани думи. Сякаш сърцето ми позна: отивам до масичката — няма я половината от тетрадката! Всички други листа тя бе отмъкнала за банички. Какво да правя? Няма да се бия на стари години! Миналата година ми се случи да мина през Гадяч. Нарочно още преди да стигна града, вързах възелче на кърпата си, за да не забравя да помоля Степан Иванович. Не стига това, сам на себе си обещах, щом кихна в града, да си спомня за него. Всичко напразно. Минах през града и кихнах, и се изсекнах в кърпата, и пак забравих. Сетих се чак когато бях вече на шест версти далеч от града. Няма що, принудих се да я печатам без края. Впрочем ако някой непременно иска да знае за какво се разправя по-нататък в тая повест, трябва само да отиде нарочно в града и да помоли Степан Иванович. Той ще я разкаже с голямо удоволствие, дори, ако искате, пак от начало до край. Живее близо до каменната черква. Там току до нея има малка уличка: щом свиеш в уличката, ще бъде втората или третата порта. Още по-добре, щом съгледате в двора голям прът с пъдпъдък и насреща ви излезе дебела жена със зелена фуста (не е зле да ви кажа, че той води ергенски живот), това значи е неговото стопанство.

I. ИВАН ФЬОДОРОВИЧ ШПОНКА

Впрочем можете да го срещнете на пазара, дето ходи всяка сутрин преди девет часа, избира риба и зеленчук за трапезата си и разговаря с отец Антип или с евреина прекупвач. Ще го познаете веднага, защото никой освен него няма панталони от цветна басма и жълт памучен сюртук. Да ви кажа още един белег: когато ходи, винаги размахва ръце. Още покойният тамошен съдия Денис Петрович, щом го видеше отдалеч, винаги казваше: „Гледайте, гледайте, иде вятърната мелница!“

Вече четири години, откак Иван Фьодорович Шпонка е в оставка и живее в селцето си Витребенки. Когато беше още Ванюша, той се учеше в Гадячкото околийско училище и трябва да кажа, че беше крайно благонравно и старателно момче. Учителят по руска граматика Никифор Тимофеевич Деепричастие често пъти казваше, че ако всичките му ученици бяха толкова прилежни като Шпонка, той не би носил в клас кленовата линия, с която, както сам признаваше, се уморявал да бие по ръцете мързеливците и немирниците. Тетрадката му винаги беше чистичка, обградена отвсякъде с линии, без нито едно петънце. Той стоеше винаги мирно, със събрани ръце и с втренчени в учителя очи и никога не окачваше на гърба на седящия пред него другар хартийка, не дълбаеше чина и не играеше преди идването на учителя на тясна жена. Потрябваше ли някому ножче да подостри перото си, веднага се обръщаше към Иван Фьодорович, защото знаеше, че той винаги има ножче, и Иван Фьодорович, тогава още просто Ванюша, вадеше ножчето от едно малко кожено калъфче, вързано за петелката на сивичкия му сюртук, и молеше само да не стържат перото с острата страна на ножчето, защото за това служела тъпата му страна. Такова благонравие скоро привлече вниманието дори на учителя по латински език, който, само като се изкашляше в коридора, плашеше целия клас още преди да са се подали на вратата малиновият му шинел и лицето му, нашарено от сипаница. Тоя страшен учител, в чийто час винаги имаше на катедрата две вързопчета пръчки и половината от учениците стояха на колене, беше направил Иван Фьодорович аудитор, макар че в класа имаше мнозина с много по-големи способности. Тук не бива да се премълчи една случка, която повлия върху целия му живот. Един от поверените му ученици, за да склони своя аудитор да му напише в списъка scit, макар че никак не знаеше урока си, бе донесъл в клас завита в хартия и заляна с масло палачинка. Иван Фьодорович, макар да държеше за справедливостта, беше по това време гладен и не можа да устои на съблазънта. Взе палачинката, сложи пред себе си книгата и почна да яде. И толкова се увлече в това, че дори не забеляза как изведнъж в класа настъпи мъртва тишина. Чак когато страшната ръка, проточена от косматия шинел, го хвана за ухото и го измъкна сред класната стая, чак тогава той с ужас се опомни. „Дай тук палачинката! Дай, ти казвам, негоднико!“ — каза страшният учител, улови с пръсти мазната палачинка и я изхвърли през прозореца, като забрани строго на тичащите из двора ученици да я вдигнат. Веднага след това той жестоко нашиба Иван Фьодорович с пръчка по ръцете. И с право: ръцете бяха виновни, защото бяха взели, а не друга от тялото. Както и да е, но оттогава плахостта му, и без това неразделна от него, порасна още повече. Може би тъкмо поради това произшествие той никога не пожела на постъпи на гражданска служба, понеже видя от личен опит, че невинаги всичко може да бъде потулено. Вече почти петнайсетгодишен, той мина във втори клас, гдето вместо съкратения катехизис и четирите правила на аритметиката се залови да изучава обширния катехизис, книгата за задълженията на човека и дробите. Но когато видя, че колкото повече се вдълбочава, толкова по-мъчно става, и когато получи известие, че баща му предал Богу дух, остана още две години и след това със съгласието на майка си постъпи в П*** пехотен полк. П*** пехотен полк съвсем не приличаше на много други пехотни полкове. И макар че в по-голямата си част беше разквартируван по селата, все пак бе поддържан на такава висота, че не отстъпваше на някои кавалерийски полкове. Повечето офицери пиеха изстудени напитки и скубеха евреите за сколуфите не по-лошо от хусарите, неколцина дори знаеха да играят мазурка и полковникът на П*** полк, когато говореше с някого от обществото, никога не пропускаше случая да спомене за това. „В моя полк — казваше той обикновено и след всяка дума се потупваше по корема — много офицери танцуват мазурка, доста много, извънредно много.“ За да покажем още по-добре на читателите образоваността на П*** пехотен полк, ще добавим, че двама от офицерите бяха страстни играчи на карти и проиграваха мундира си, фуражката, шинела, темляка, чак и долните си дрехи, което дори между всички кавалеристи не се случва. Общуването с такива другари обаче не намали с нищо плахостта на Иван Фьодорович. И тъй като той не пиеше изстудени напитки, а предпочиташе чаша водка преди обед и вечеря, не танцуваше мазурка и не играеше на карти, естествено, трябваше да стои винаги сам. По тоя начин, докато другите ходеха с наемни коли у разни дребни помешчици, той стоеше в жилището си и се упражняваше в занятия, присъщи само на кротката и добра душа: ту чистеше копчета, ту четеше врачовника, ту слагаше в ъглите на стаята си капани за мишки или пък най-после сваляше мундира си и лежеше на леглото. Но затова пък в полка нямаше по-редовен от Иван Фьодорович. И взвода си той командваше така, че ротният командир винаги го сочеше за пример. Затова скоро, единайсет години след като бе получил чина прапоршчик, той бе произведен подпоручик.

През това време получи известие за смъртта на майки си; а леля му по майка, която познаваше само по това, че в детинството му донасяше и му пращаше дори в Гадяч сушени круши и извънредно вкусни сладкиши, правени от самата нея (с майка му беше скарана и затова Иван Фьодорович по-късно не я видя) — тая леля от душевна доброта се нагърби да управлява малкото му имение, като своевременно го извести с писмо за това. Иван Фьодорович беше напълно сигурен в благоразумието на леля си и почна да изпълнява службата си както преди. Друг на негово място след получаването на такъв чин би се възгордял, но на него гордостта му беше съвсем непозната. И след като го произведоха подпоручик, той си остана все същият Иван Фьодорович, какъвто беше някога като прапоршчик. Четири години след това забележително за него събитие, когато се готвеше да тръгне с полка си от Могильовска губерния за Великорусия, той получи писмо със следното съдържание:

Любезни племеннико

Иван Фьодорович,

Пращам ти долни дрехи: пет чифта памучни чорапи и четири ризи от тънко платно. Освен това искам да поговоря с теб по един въпрос. Тъй като ти имаш вече доста голям чин, което, мисля, ти е известно, и си на такава възраст, че е време да се позанимаеш и със стопанството си, то няма защо повече да служиш на военна служба. Аз съм вече стара и не мога да наглеждам всичко в твоето стопанство, пък и освен това има много работи, които искам да ти поверя лично. Ела, Ванюша. В очакване на истинското удоволствие да те видя, оставам твоя любеща те леля

Василиса Цупчевска

Чудна ряпа порасна в нашата градина, прилича повече на картоф, отколкото на ряпа.

Седмица след получаването на това писмо Иван Фьодорович написа следния отговор:

Уважаема госпожо лельо

Василиса Кашпоровна!

Много ви благодаря за изпратените долни дрехи. Особено чорапите ми са много вехти, така че дори вестовоят ги кърпи четири пъти и затова са станали съвсем тесни. Относно вашето мнение за моята служба аз