Левко и източи шия, като се силеше да не изпусне нито дума. Ала непознатият продължаваше толкова тихо, че нищо не можеше да се чуе.

— Как не те е срам! — каза Хана, когато той млъкна. — Ти лъжеш, ти ме мамиш; ти не ме обичаш; аз никога няма да повярвам, че ще ме обичаш!

— Зная — продължаваше високият човек. — Левко ти е наприказвал много глупости и ти е завъртял главата. (Сега на момъка му се стори, че гласът на непознатия не му е съвсем непознат и като че го е чувал някога.) Но аз ще му дам на Левко да разбере! — говореше все така непознатият. — Той смята, че аз не виждам всичките му хитрини. Ще изпита, кучият му син, юмруците ми.

При тия думи Левко не можеше вече да сдържи гнева си. Като приближи на три крачки до него, той с все сила замахна да удари така непознатия, че въпреки очевидната му снажност той не би устоял на удара; но в това време месечината освети лицето му и Левко се слиса: пред него стоеше баща му. Само неволното поклащане на главата и лекото подсвиркване през зъби показваха смайването му. Нещо прошумоля наблизо. Хана бързо изтича вкъщи и затръшна вратата след себе си.

— Довиждане, Хана! — извика в тоя миг един от момците, който беше издебнал и прегърнал кмета, но като усети острите мустаци, отскочи с ужас.

— Довиждане, хубавице! — извика втори, но сега пък той полетя презглава, блъснат здраво от кмета.

— Довиждане, довиждане, Хана — извикаха няколко момци, увиснали на шията му.

— Пръждосвайте се, проклети нехранимайковци! — викаше кметът, като се дърпаше и тропаше с крака. — Каква Хана съм ви аз! Пръждосвайте се с бащите си на бесилото, дяволски синове! Залепили се като мухи на мед! Ще ви дам аз една Хана!

— Кметът! Кметът! Това бил кметът! — развикаха се момците и се разбягаха на всички страни.

— Я го виж ти татко! — рече Левко, дошъл на себе си след смайването, като гледаше отдалечаващия се с ругатни кмет. — Значи такива пакости вършиш ти! Чудесно! А пък аз се чудя и мая какво значи това — щом му заприказвам за тая работа, той се преструва на глух. Чакай, дъртако, ще ти дам да разбереш как се скита под прозорците на младите момичета, ще видиш ти как се отнемат чуждите годеници! Хей, момчета! Елате тук! Тук — викна той и замахна с ръка към момците, които отново се събираха накуп. — Елате тук! Аз ви увещавах да спите, но сега размислих и съм готов, ако щете, и цяла нощ да ходя с вас.

— Ха, това разбирам! — каза един плещест и пълен момък, който минаваше за най-големия гуляйджия и хаймана в селото. — Когато не можем да поскитаме както трябва и да измислим някоя дяволия, мен почва да ми се повдига от всичко. Все като че нещо ми липсва. Сякаш съм си загубил калпака и лулата; с една дума не съм казак — и толкова.

— Съгласни ли сте днес да ядосаме здравата кмета?

— Кмета?

— Да, кмета! Че какво си мисли той! Управлява ни като някакъв хетман. Не стига, че ни разиграва като свои ратаи, ами обикаля и нашите момичета. Мисля, че няма хубавичко момиче в село, подир което кметът да не се влачи.

— Така е, така е — завикаха в един глас момците.

— Какво сме ние, момчета, ратаи ли! Мигар не сме от такъв род, от какъвто е и той? Ние, слава Богу, сме свободни казаци! Да му покажем, момчета, че сме свободни казаци!

— Ще му покажем! — викнаха момците. — А щом ще покажем на кмета, няма да оставим и писаря!

— Няма да оставим и писаря! А пък сякаш нарочно в главата ми се върти чудесна песен за кмета. Елате да ви я кажа — продължи Левко и удари с ръка струните на бандурата. — И слушайте, преоблечете се кой в каквато дреха му попадне!

— Весели се, казашка главо! — рече едрият хаймана, като удари крак в крак и плесна с ръце. — Ех, че чудо! Ех, че хубаво! Като почнеш да лудуваш, сякаш си спомняш старите времена! Хубаво, волно е на сърцето ти, а душата ти е като в рая. Хей, момчета! Хей, карайте!…

И тълпата шумно отмина по улиците. И благочестивите бабички, разбудени от виковете, вдигаха прозорчетата и се кръстеха със сънени ръце, като думаха: „Сега момците се веселят!“

IV. МОМЦИТЕ СЕ ВЕСЕЛЯТ

Само една къща светеше още в края на улицата. Тя беше жилището на кмета. Кметът отдавна беше привършил вечерята си и сигурно отдавна би заспал. Но сега той имаше гост, спиртоварят, изпратен да построи спиртоварна на чифликчията, който имаше малък къс земя между свободните казаци. Под самите икони на почетно място седеше гостът — нисичък пълничък човечец, с мънички, постоянно смеещи се очички, в които сякаш бе изписано удоволствието, с което пушеше късата си луличка, като плюеше всяка минута и натискаше с пръст излизащия тютюн, превърнат в пепел. Облаци дим бързо растяха над него и го обгръщаха в сива мъгла. Сякаш широкият комин на някоя спиртоварна, омръзнало му да стои на покрива си, беше решил да се поразходи и сега бе седнал кротко до масата в кметската къща. Под носа му стърчаха късички гъсти мустаци, но те се мяркаха толкова смътно през тютюневия дим, че приличаха на мишка, която спиртоварят е хванал и държи в устата си, като отнема по тоя начин монопола на хамбарския котарак. Кметът, като домакин, седеше по риза и платнени шалвари. Орловото му око, като залязващо слънце, зажумяваше лека-полека и гаснеше. На края на масата пушеше лула един селски десетник от стражата на кмета, който от уважение към стопанина седеше облечен в свитка.

— Скоро ли смятате — каза кметът, като се обърна към спиртоваря и прекъсна прозяващата се уста — да нагласите вашата спиртоварна?

— Ако помогне Бог, може и още тази есен да варим. Обзалагам се на каквото искате, ако на света Богородица господин кметът не изиграе по улицата кандил-миндил от тая ракия.

Като изрече тия думи, очичките на спиртоваря се загубиха: вместо тях до ушите му се протегнаха бръчки като лъчи; цялото му туловище се залюля от смях и веселите устни оставиха за миг димящата лула.

— Дай Боже — каза кметът, като изрази на лицето си нещо, подобно на усмивка. — Сега, слава Богу, спиртовари има тук-там. А едно време, когато придружавах царицата по Переяславското шосе, още покойният Безбородко…

— Ех, куме, какво време беше то! Тогава от Кременчуг чак до Ромни нямаше и две спиртоварни. А сега… Чувал ли си какво били измислили проклетите немци? Скоро, казват, щели да варят ракията не с дърва, както всички добри християни, а с някаква дяволска пара! — като каза това, спиртоварят замислено се загледа в масата и в облегнатите си на нея ръце. — Как така с пара — бога ми, не зная!

— Какви глупци са, прости ми, Господи, тия немци! — рече кметът. — Тояги за тях, кучите синове! Де се е чуло да се вари нещо с пара! Затова не можеш да си сложиш в устата лъжица борш, без да си опечеш устните като младо прасенце…

— А ти, куме — обади се седналата на печката с подбити нозе балдъза, — през всичкото това време без жена си ли ще живееш тук?

— Че защо ми е? Друга е работата, ако тя беше нещо свястно.

— Не е ли хубава? — попита кметът, като насочи към него окото си.

— Къде ти хубава! Стара като дявол. Мутрата й цяла набръчкана като празна кесия.

И нисичкото тяло на спиртоваря отново се разклати от висок смях.

В това време нещо зашумоля зад вратата; вратата се разтвори и един селянин, без да свали калпака си, стъпи на прага и застана посред стаята сякаш в размисъл, със зяпнала уста и загледан в тавана. Беше нашият познайник Каленик.

— Ето че си дойдох у дома! — каза той и седна на пейката до вратата, без да обръща никакво внимание на присъстващите. — Ама че удължил пътя вражият син, сатаната! Вървиш, вървиш и край няма! Като че някой ти е пребил краката. Дай ми, жено, оттам кожуха да си го постеля. На печката при теб няма да дойда, ей Богу, няма да дойда: краката ме болят! Вземи го оттам под иконите; гледай само да не събориш гърнето със стрития тютюн. Или не, не пипай, не пипай! Ти може да си пияна днес. Нищо, аз сам ще го взема.

Каленик се попривдигна, но непреодолима сила го бе приковала към скамейката.

— Гледай го ти! — каза кметът. — Дошъл в чужда къща, а се разпорежда като у дома си! Трябва да се изпрати по живо, по здраво!

— Остави го, куме, да си почине! — каза спиртоварят, като го хвана за ръката. — Той е полезен човек. Повече такъв народ да има — и нашата спиртоварна ще тръгне отлично…

Ала не добродушието беше причина за тия думи. Спиртоварят вярваше във всякакви поличби и за него да изгониш току-що седналия на пейката човек значеше да си навлечеш беля.

— Какво ще бъде, като дойде старостта!… — ръмжеше Каленик, като лягаше на пейката. — Поне да бях пиян, но не, не съм пиян, Бога ми, не съм пиян. Защо ще лъжа? Готов съм да кажа това дори на самия кмет. Пък какво ми е кметът? Да пукне, кучият син! Плюя отгоре му! Дано кола го премаже, едноокия дявол, дето залива хората в студа…

— Пуснали тарля в стаята, той се качил на одъра — каза кметът и стана ядосано; но в това време един голям камък строши стъклото на прозореца и падна в краката му. Кметът се спря. — Да зная кой обесник го е хвърлил — рече той, като вдигна камъка, — ще го науча как се хвърлят камъни! Какви пакости! — продължи той, като го разглеждаше в ръката си с огнен поглед. — Дано да се задави с тоя камък!…

— Чакай, чакай! Опазил те Бог, куме! — извика побледнелият спиртовар. — Опазил те Бог и на тоя, и на оня свят, да благословиш някого с такава клетва!

— Ха, намери се и защитник! Да пукне дано!

— Не помисляй такова нещо, куме! Ти сигурно не знаеш какво се случи с покойната ми тъща?

— С тъщата ти ли?

— Да, с тъщата. Една вечер, може би малко по-раничко, отколкото сега, седнали да вечерят — покойната ми тъща, покойният тъст, ратаят, ратайкинята и пет дечурлига. Тъщата отсипала от казана галушки в една паница, за да не са много горещи. След работа