почти със същия глас и със същия език ще говори и с милионера, и с дребния тютюнопродавач, макар че в душата си, разбира се, ще раболепничи както трябва към първия. У нас не е тъй: у нас има такива мъдреци, които с един помешчик, който има двеста души, ще говорят съвсем другояче, отколкото с оня, който има триста, а с оня, който има триста, ще приказват пак не тъй, както с оня, който има петстотин, а с оня, който има петстотин, не тъй, както с оня, който има осемстотин; с една дума, и до милион да стигнеш, все ще намериш отсенки. Да речем например, че съществува някоя канцелария — не тук, в някое място зад девет гори в десета, а в канцеларията, да речем, има канцеларски началник. Моля ви да го погледнете, когато седи между своите подчинени — та вие от страх просто дума не можете продума! Гордост и благородство, и какво ли още не изразява лицето му? Просто вземи четка и рисувай: Прометей, цял Прометей! Гледа като орел, стъпя плавно, отмерено. А същият този орел, щом само излезе от стаята си и тръгне за кабинета на своя началник — просто като някоя яребица бърза с книжка под мишница, та главина му слита. В обществото и на вечеринка, ако всички са от малък чин, Прометей ще си остане пак Прометей, но щом има малко по-горни от него, с Прометей ще стане такова преобразяване, каквото и Овидий[12 — Овидий — стар римски поет, автор на „Метаморфози“ — поеми за чудновати превъплъщения.] не може да измисли: муха, по-дребен и от муха дори — ще се унищожи и ще се обърне на песъчинка! „Но това не е Иван Петрович — думаш си, като го гледаш. — Иван Петрович е по-висок, а този хем нисичък, хем сухичък; оня говори високо, дебело и никога не се смее, а този — дявол го знае; пищи като птица и все току се хили.“ Наближаваш го повече, гледаш — той е, същият Иван Петрович! „Ехе, хе!“ — думаш на ума си… Ала да се обърнем пак към действуващите лица. Чичиков, както вече видяхме, бе решил никак да не се церемони и затова, като взе в ръце чашата с чая и наля в нея ракия, поведе такава реч:

— Хубавичко селце си имате, майко. Като колко души има то?

— Без малко осемдесет души има, синко — отговори домакинята, — ама лошо, тежки времена: на, и лани такъв непород имаше, че господ да пази.

— Ала селяните ви са здравеняци наглед, къщурките им яки. Но позволете ми да узная вашата фамилия. Аз тъй се залисах… дойдох нощно време…

— Коробочка, колежка секретарша[13 — Колежка секретарша — жена на чиновник от 10 клас.].

— Покорно благодаря. Ами малкото и бащиното име?

— Настася Петровна.

— Настася Петровна? Хубаво име е Настася Петровна. Моята леля, майчината ми сестра, се казва също Настася Петровна.

— Ами вашето име как е? — попита помешчицата. — Вие май ще да сте заседател[14 — Заседател — представител на населението, привлечен да участвува в работите на държавно учреждение. — Б. пр.]?

— Не, майко! — отговори Чичиков, като се усмихна. — Колкото за заседател — не сме заседател, а тъй, ходим по свои работи.

— А, трябва да сте прекупвач! Колко ми е жал наистина, че продадох меда на търговците тъй евтино, а то ти, синко, сигурно би го купил.

— Виж, колкото за мед, не бих купил.

— Ами какво друго? Да не би коноп? Само че прежда и коноп малко са ми останали — около половин пуд всичко.

— Не, майко, друг вид стока търся аз; я ми кажете да са ви умирали селяни?

— Ох, синко, тъкмо осемнадесет души! — каза старицата с въздишка. — И ми измряха все такива левенти хора, все работници. След туй наистина пак се народиха, ала каква полза от тях? Все такъв дребосък, а пък като мине заседателят, данъка, каже, дайте за всички души. Хората измрели, а ти плащай за тях като за живи. Миналата неделя пък ми изгоря ковачът, такъв изкусен ковач беше и разбираше от железарския занаят.

— Да не би да сте имали пожар, майко?

— Опазил ни бог от такваз беда, пожар ще е още по-лошо; сам си изгоря. Вътре в него нещо се бе запалило; много беше пийнал; започна да излиза само син пламък от него, цял се стопи, стопи се и почерня като въглен; а пък изкусен ковач беше! И сега няма с какво да отида никъде, няма кой да подкове конете.

— Всичко е в божата воля, майко! — каза Чичиков, Като въздъхна. — Против божата мъдрост нищо не може да се каже… Я ми ги отстъпете вие на мене, Настася Петровна!

— Кого, миличък?

— Ей тези на, всички, дето са измрели.

— Че как да ви ги отстъпя?

— Просто тъй. Или пък продайте ми ги, ако щете. Ще ви дам пари за тях.

— Ами как така? Аз, правичката да ви кажа, не мога да разбера. Да не би да искаш да ги откопаваш от земята?

Чичиков видя, че старицата отиде много далече и че е необходимо да… се разтълкува каква е работата. С няколко думи той й обясни, че прехвърлянето или покупката ще се означи само на книга, а душите ще бъдат вписани, като да са живи.

— Че за какво ще ти са те? — попита старата, като опули очи срещу него.

— То си е вече моя работа.

— Ами че те са мъртви.

— Та кой казва, че са живи? Затова и губите от тях, защото са мъртви; вие плащате данъци за тях, а сега аз ще ви отърва от грижи и плащане. Разбирате ли? И не само ще ви отърва, ами ще ви дам още и петнайсет рубли отгоре. Е, сега ясно ли ви е?

— Правичката да си кажа, не знам — каза домакинята проточено, — зер мъртви не съм продавала други път.

— Има си хас! Чудно би било да сте ги продавали някому. Или мислите, че от тях наистина има някаква облага?

— Не, това не мисля! Каква ти облага от тях? Никаква облага няма. Затруднява ме само това, че те са вече мъртви…

„Ама че твърдоглава жена!“ — каза си Чичиков.

— Чувайте, майко! Размислете само хубавичко; ами че вие се разорявате, плащате за тях данъци като за живи…

— Ох, драги, не ми споменавай за това! — подзе помешчицата. — Няма три недели още, откак внесох повече от сто и петдесет рубли! А и заседателя подмазах.

— Е, на, вилите ли. майко! А сега помислете само това, че няма нужда да подмазвате заседателя, защото сега аз ще плащам за тях, аз, а не вие; аз вземам върху си всички тегоби. Дори със свои пари ще извадя продавателното, разбирате ли това?

Старицата се замисли. Тя подразбра, че тази работа наистина май като че ще бъде износна, само че съвсем нова и нечувана, и затова почна да се страхува да не би тоя купувач някак да я измами; зер дошъл бог знае откъде, а пък на туй отгоре и нощем.

— Е, какво ще кажеш, майко, да сключим ли пазарлъка? — попита Чичиков.

— Правичката да си кажа, драги, никога още не ми се е случвало да продавам покойници. Живи — на, и по-лани продадох на протопопа — две момичета, по сто рубли едното, и много благодарен остана, такива добри работнички излязоха; умеят да тъкат кърпи.

— Е, ама не е за живи приказката, господ живот и здраве да им дава! Аз питам за мъртви.

— Правичката да си кажа, боя се от пръв път да не би никак да изгубя. Може, драги, ти да ме мамиш, а пък те туйнака… те да струват някак повече.

— Чувайте, майко… Ех каква сте! Какво могат да струват? Размислете сама, че те са само прах! Разбирате ли? Просто прах. Вземете най-непотребното, най-последното нещо например, дори един прост парцал — и парцалът има цена, него поне за хартиена фабрика ще го купят, а това за нищо не е потребно. На, кажете сама, за какво ви са потребни?

— Право казваш, това си е така. За нищо не са потребни те; но спира ме само това, че са мъртви.

„Ей, че дебела глава! — каза си Чичиков, като почваше да губи търпение. — Иди, та я предумай! Изпоти ме, проклетата дъртачка!“ Сега той извади от джоба си една кърпа и почна да бърше потта си, която наистина беше избила по челото му. Впрочем Чичиков напусто се сърдеше: има хора, гледаш го уж почтен и държавен мъж, а всъщност излиза, че е цяла Коробочка. Като закове нещо в ума си, ти вече с нищо не можеш му го изби: каквито доводи и да му представяш, ясни като ден, всичко отскача от него като гумена топка от стена. Като избърса потта си, Чичиков реши да опита дали не може да я вкара в прав път от някаква друга страна.

— Вие, майко — захвана той пак, — или не искате да разберете думите ми, или приказвате нарочно тъй, колкото да се намирате на приказка… Аз ви давам пари — петнайсет рубли в асигнации — разбирате ли? Това са пари. Вие няма да ги намерите на пътя! Я си кажете право, по колко продадохте меда?

— По дванайсет рубли пуда.

— Взехте си малко грях на душата, майко. По дванайсет не сте го продали.

— Вярвай бога, продадох го.

— Е, на, виждате ли? Ама защото е мед. Вие сте го събирали май цяла година, с грижите му, със старанието му, с шетнята му; отивали сте с кола, избивали сте пчелите, хранили сте ги в зимника цяла зима — а пък мъртвите души са нещо от друг свят. Тук вие никакво старание не сте полагали от своя страна, божата воля е била такава — да оставят тоя свят и да нанесат загуба на вашето стопанство. Там вие сте получили за труда, за старанието дванайсет рубли, а тука вземате за нищо, даром, и не дванайсет рубли, а цели петнайсет, и не сребро, а все сини асигнации. — След тия силни убеждения Чичиков не се съмняваше, че старата най-после ще склони.

— Правичката да си кажа — отговори помешчицата, — моята работа е такава неопитна, вдовишка работа! По-харно е да почакам малко, може да минат и други търговци, та да разбера цената.

— Срам, срам, майко! Просто срам! Че какво приказвате, помислете сама! Кой ще дойде да ти ги купува? Че за каква работа ще може да ги употреби?

— А че може в стопанството някак за нещо да притрябват… — възрази старицата и не издума думата си, отвори уста и го зазяпа,