вежливо се поклони на Чичиков, на което последният отговори със същото. В продължение на няколко минути те навярно щяха да се заприказват и добре да се запознаят помежду си, защото началото беше вече сторено и двамата почти в едно и също време изразиха удоволствието си, че прахът по пътя е улегнал съвсем от вчерашния дъжд и че сега е и прохладно, и приятно да се пътува, когато влезе възчерничкият му другар и хвърли на масата шапката си, като разроши буйно с ръка своята черна гъста коса. Той беше мъжага, среден ръст, доста строен, с пълни румени бузи, с бели като сняг зъби и с черни като смола бакенбарди. Той беше свеж, сякаш кръв с мляко; лицето му просто пращеше от здраве.
— Ба, ба, ба! — викна той изведнъж и разпери ръце, като видя Чичиков. — Отде така насам?
Чичиков позна Ноздрев, същия, с когото заедно обядва у прокурора и който в няколко минути толкова се сближи с него, че почна да му говори на „ти“, макар че от своя страна той не беше му дал никакъв повод за това.
— Къде си пътувал? — заговори Ноздрев и без да дочака отговор, продължи: — А пък аз, драги, ида от панаир. Поздрави ме: проиграх се в пух и прах! Вярваш ли, че никога в живота си не съм се проигравал тъй? Представи си, че дойдох с наемни коне! На, погледни през прозореца! — И той така наведе главата на Чичиков, че тоя насмалко не се чукна в рамката. — Виждаш ли какви кранти? Едва ме домъкнаха, проклетите: трябваше да се преместя в неговата бричка. — Като казваше това, Ноздрев посочи с пръст своя другар: — Ама ние не се ли познавате още? Зет ми Мижуев! Ние с него целия предиобед говорехме за тебе. Чакай — думам, току-виж, че сме срещнали Чичиков. Ех, драги, ама да знаеш как загубих! Ще ми повярваш ли, не само четирите си коня прахосах — всичко отиде. На, сега нямам ни кордон, ни часовник… — Чичиков погледна и видя наистина, че той нямаше нито кордон, нито часовник. Нему дори се стори, че и единият му бакенбард беше по-тънък и не тъй гъст, както другият. — А да имах само двайсет рубли в джоба си — продължаваше Ноздрев. — именно двайсет, не повече, щях да си върна всичко, тоест освен дето щях да си го върна, ами като честен човек веднага щях да туря в портфейла си трийсет хиляди.
— Ти и тогава така казваше — намеси се русият, — ама като ти дадох петдесет рубли, начаса ги прогори.
— Ама нямаше да ги загубя! Бога ми, нямаше да ги загубя! Ако само не бях направил една глупост, истина ти думам, нямаше да ги загубя. Ако не бях се хвърлил след дублирането с допълнителен влог на проклетата седморка, щях да обера банката.
— Ама нали не я обра! — каза русият.
— Не я обрах, защото направих допълнителен влог не навреме. Ами ти мислиш, че твоят майор по-хубаво ли играе?
— Хубаво или лошо, ала той те обра.
— Чудо голямо! — отговори Ноздрев. — Тъй и аз искам да го обера. Не, я да седне да поиграем, като постоянно дублираме, тогава ще видя, ще видя аз тогава какъв играч е той! Но затова пък, брате Чичиков, какъв гуляй му търтихме в първите дни! Наистина панаирът беше чудесен! Сами търговците казват, че никога не са се събирали толкова много хора. Всичко, каквото докарах от село, се продаде на най-износна цена. Ех, братко, ама как си погуляхме! Само като си спомня сега… дявол да го вземе! Тоест колко ми е жал, че ти не беше там! Представи си, на три версти от града квартирува един драгунски полк. Офицерите не знам колко бяха, трябваше да има до четирийсет души офицери в града, че като почнахме, братко, да пием… Щабсротмистьр Поцелуев… славен човек! Ей такива едни мустаци! На бордото[15 — Бордо — французко вино.] казва просто бурдашка. „Я донеси, байно — каже, — бурдашка!“ Поручик Кувшинников… Ах, братче, какъв мил човек! Пък гуляйджия — здраве му кажи. Ние бяхме постоянно заедно е него. Пък какво вино ни отпусна Пономарев! Трябва да знаеш, че той е мошеник и от дюкяна му не може нищо да се вземе; във виното туря всякакви боклуци: бакам, горена гъба, та дори и бъз, подлецът неден, разтрива; но затова пък, ако ти извади от вътрешната стаичка, която той нарича специална, някоя бутилчица — е, драги, просто сякаш се намираш в емпиреите. Нашето шампанско беше такова едно… какво чинеше пред него губернаторското? — Просто квас. Представи си, не клико[16 — Клико — марка на френско шампанско.], а някакво си кликоматрадура, това ще рече — двойно клико[17 — Двойно клико — най-висок сорт шампанско.]. И освен това донесе една бутилчица френско под името бонбон. Аромат? — Гюл и всичко, каквото искаш. Ама си погуляхме!… След нас дошъл някой си княз, пратил да му купят шампанско — в целия град няма ни една бутилка: офицерите изпили всичко. Вярваш ли, че само аз през време на обяда изпих седемнайсет бутилки шампанско.
— Е, чак седемнайсет бутилки май не можеш изпи — забеляза русият.
— Като честен човек ти казвам, че изпих — отговори Ноздрев.
— Можеш да си приказваш каквото си щеш, но аз ти думам, че и десет не можеш изпи.
— Е, добре, искаш ли да се обзаложим, че изпих?
— Че защо пък да се обзалагаме?
— Хайде, заложи пушката, дето я купи в града.
— Не ща.
— Е, заложи я де, опитай!
Не искам да опитвам.
— Защото ще останеш без пушка като без шапка. Ех, драги Чичиков, ама колко съжалявах, че те нямаше! Зная, че не би се отделил от поручик Кувшинников. Ама как щяхте да си допаднете с него! Това не е като прокурора и онези губернски стипци в нашия град, които треперят за всяка копейка. Тоя, братко, и на халбик[18 — Халбик — игра на карти.], и на банка играе, и на всичко, каквото искаш. Ех и ти, Чичиков, какво ти струваше да дойдеш? Истина, заслужаваш да ти се каже свинтус за това, скотовъд неден! Целуни ме, душо, страшно те обичам! Мижуев, гледай — съдбата ни събра: е, добре, какъв ми е той или какъв съм му аз? Дошъл бог знае откъде, аз пък тук живея… А пък колко карети имаше, драги, и всичко това en gros[19 — En gros — на едро. — Б. р.]. Опитах си късмета на пиянко, спечелих две бурканчета помада, една фарфорова чаша и една китара, после поставих пак и изгубих, да се не видеше макар, още шест рубли. А пък какъв женкар е да знаеш Кувшинников! Ние с него бяхме, то се вика, на всички балове. Имаше една такваз наконтена, само дантели и мантели по нея и дявол знае още какво нямаше… аз само си мисля; бре, дявол да я вземе! А пък Кувшинников, тоест той е такава една стока, залепи се до нея и на френски език почна да й подхвърля такива едни комплименти… Ще повярваш ли, дори и простите жени не пропуща. Той това нарича „да удариш кьоравото“. Пък риба, прясна и сушена, бяха надокарали, чудо. Все пак успях да донеса една — добре, че се сетих да я купя, когато имах още пари. Ти сега накъде отиваш?
— Отивам у един човечец — отговори Чичиков.
— Какъв ти човечец? Я го зарежи! Ще отидем у дома.
— Ами, сега пък работа! Ама че я измиеш! Ах ти, Оподелдок Иванович!
— Истина ти думам, работа, при това и важна.
— Обзалагам се, че лъжеш! Я ми кажи само, у кого отиваш?
— Е, у Собакевич.
Ноздрев избухна с такъв звънлив смях, с какъвто се смес само бодър, здрав човек, у когото се показват до един бели като захар зъби, а бузите му треперят и подскачат, а съседът му през две стаи в трета се сепва от сън с опулени очи и казва: „Ама че го е прихванало“.
— Че какво смешно има тука? — попита Чичиков, малко недоволен от този смях.
Ала Ноздрев продължаваше да се кикоти с цяло гърло, като думаше:
— Ой, съжали ме! Наистина ще се пукна от смях!
— Няма нищо смешно: аз му обещах — каза Чичиков.
— А бе ти ще проклинаш живота си, когато отидеш у него; той е просто чифутомор! Зер аз знам характера ти: жестоко се мамиш, ако мислиш, че ще намериш там игра на карти и хубава бутилка бонбон. Чуй ме, братче, по дяволите Собакевич! Я да отидем у дома! С каква пушена риба ще те нагостя! Пономарев, дяволът неден, ей тъй ми се кланяше и вереше. „Само за вас е — каже, — целия панаир разтършувайте, няма да намерите такава.“ Ама страшен мошеник е, ще ти кажа. Аз му рекох право в очите. „Вие — думам му — с нашия прекупчик сте първи мошеници!“ Хили се, хитрецът му неден, и си глади брадата. Ние с Кувшинников всеки ден закусвахме в дюкяна му. Ах, драги, забравих да ти кажа: зная, че сега няма да ме оставиш на мира, ала за десет хиляди не ти го давам, отнапред ти казвам. Ей, Порфирий! — приближи се той до прозореца той и викна на своя слуга, който държеше в едната си ръка ножче, а в другата — корав хляб с едно парче от пушената риба, която бе успял на бърза ръка да отреже, докато вадеше нещо от бричката. — Ей, Порфирий! — крещеше Ноздрев. — Я донеси кученцето! Ама какво кученце! — продължи той, като се обърна към Чичиков. — Крадено е: стопанинът му за нищо на света не го даваше. Аз му предложих жълтата си кобила, онази помниш, която размених с Хвостирьов… — Ала Чичиков никога не бе виждал нито жълтата му кобила, нито Хвостирьов.
— Господине, няма ли нещо да си хапнете? — запита бабата, която в това време се приближи до него.
— Нищо. Ех, братле, ама как си погуляхме! Е, хайде, дай една ракия. Каква ракия имаш?
— Анасонена — отговори старата.
— Добре, донеси анасонена — каза Ноздрев.
— Донеси тогава, и на мене една! — каза русият.
— В театъра една актриса пееше, каналията, като канарче! Кувшинников, който седеше до мене, ми дума: „Ех да може човек да удари кьоравото тука!“ Само бараки, мисля, имаше към петдесет. Фенарди четири часа се въртя като воденица. — В същото време той взе чашката от ръцете на бабичката, която му се поклони ниско. — А дай го тука! — извика той, като видя Порфирий, който влезе с кученцето. Порфирий
