чуваха как той заръчваше обяд на готвача: Чичиков, който почваше вече да чувствува апетит, разбра, че по-рано от пет часа надали ще седнат да ядат. Ноздрев, като се завърна, разведе гостите навсякъде да видят всичко, каквото имаше в селото му, и за два часа и нещо им показа положително всичко, тъй че нищо повече не остана за показване. Най-първо отидоха да разгледат конюшнята, дето видяха две кобили, едната — сива с кръгли петна, другата — възжълта, после един дорест жребец, наглед нищо особено, ала за него Ноздрев се кълнеше и вереше, че бил заплатил десет хиляди.

— Десет хиляди за него не си дал — забеляза зет му. — Той не струва и хиляда.

— Бога ми, дадох десет хиляди — отговори Ноздрев.

— Ти можеш да се кълнеш колкото щеш — додаде зет му.

— Е. добре, искаш ли да се обзаложим? — каза Ноздрев.

На облог зетят не рачи да се хване. После Ноздрев им показа празните ясли, дето по-рано имаше също тъй хубави коне. В същата тая конюшня видяха и пръча, който хората по едно старо вярване смятаха за необходимо да държат при конете и който изглеждаше да е в мир и любов с тях и се разхождаше под коремите им като у дома си. После Ноздрев ги заведе да видят едно вълче, което беше вързано.

— Ето вълчето — каза той, — нарочно го храня със сурово месо. Иска ми се да стане съвършен звяр. — Отидоха да видят езерото, дето според думите на Ноздрев имало такива големи риби, щото двама души с мъка измъквали една, в което обаче зет му не закъсня да се усъмни. — Аз, Чичиков — каза Ноздрев, — ще ти покажа на тебе две превъзходни кучета: силата на задните им крака просто кара човека да се чуди, а муцуната им — съща игла — и ги поведе към една къщичка, построена много красиво и заобиколена с голям, заграден от всички страни двор. Като влязоха в двора, видяха там всякакви кучета: и с дълги гъсти косми, и с меки косми от всички възможни бои и всякакъв косъм: сивочервеникави, черни, с червеникави петна, с жълти петна, с черни петна по жълта козина, червеношарени, черноухи, сивоухи. Тука бяха всички прякори — всички повелителни наклонения: Стреляй, Обругай, Хвъркай, Пожар, Луд гидия, Псувач, Душевад, Обесник, Припрянко, Лястовичка, Награда, Попечителка. Между тях Ноздрев беше също като баща между челядта си: те всички с вирнати опашки — които любителите на кучета наричат кормила — полетяха право срещу гостите и почнаха да се здрависват с тях. Десетина от тях сложиха лапите си върху раменете на Ноздрев. Обругай засвидетелствува също такова приятелство на Чичиков и като се изправи на задните си крака, близна го по самата уста тъй, че Чичиков тутакси плюна. Разгледаха кучетата, които възбуждали удивление със силата на задните си крака — добри кучета бяха. После отидоха да видят кримската кучка, която била вече сляпа и според думите на Ноздрев трябвало скоро да псовиса, ала преди две години била много добра кучка; разгледаха и кучката — тя наистина беше сляпа. После отидоха да разгледат воденицата, дето липсваше кречеталото, в което се опира горният камък, който се върти бързо на оста и пърха според чудния израз на руския мужик. — А ето, сега ще видим и ковачницата — каза Ноздрев. Като изминаха още малко, те наистина видяха и ковачницата; разгледаха и ковачницата. — А пък тука, в това поле — каза Ноздрев, като сочеше с пръст полето, — има толкова много зайци, че земята се не вижда от тях: аз сам улових с ръце един за задните крака.

— Ба, заек не можеш улови с ръка — забеляза зет му.

— Ама на, че улових, специално го улових — отговори Ноздрев. — Сега ще те заведа — продължи той, като се обърна към Чичиков — да видиш границата, дето свършва моята земя.

Ноздрев поведе гостите през полето, което на много места беше цяло от малки могилки, обрасли с трева. Гостите трябваше да минават през угарите и изравнените с брани ниви. Чичиков почна да чувствува умора. На много места изпод краката им цвъркаше вода: дотолкова мястото беше ниско. Изпърво те уж се пазеха и стъпваха внимателно, но после, като видяха, че няма никаква полза от това, удариха направо, без да избират де има повече и де по-малко кал. Като изминаха доста голямо разстояние, най-сетне видяха наистина границата, която се състоеше от едно дървено стълбче и тесничък ров.

— Туй е границата! — каза Ноздрев. — Всичко, що се вижда от тая страна, всичко това е мое, и дори от оная страна, цялата тая гора, дето ей там се синее, и всичко във гората е все мое.

— Че кога пък тая гора е станала твоя? — попита го зет му. — Или наскоро си я купил? Тя по-рано не беше твоя.

— Да, наскоро я купих — отговори Ноздрев.

— Че кога толкова скоро си успял да я купиш?

— А бе още онзи ден я купих и скъпо заплатих, дявол да го вземе.

— Че ти тогава беше на панаира.

— Ех и ти, Софроне! Нима човек не може в едно и също време хем да бъде на панаира, хем да купи земя? Да, аз бях на панаира, а моят управител тук без мен я купил.

— Е, ако управителят ти я е купил… — каза той. Но и сега се усъмни и заклати глава. Гостите се върнаха по същия лош път в къщи. Ноздрев ги отведе в своя кабинет, дето впрочем не се забелязваха следи от онова, което се среща в кабинетите, т.е. книги или хартия: висеха само саби и две пушки: едната — за триста, а другата — за осемстотин рубли. Зетят, като ги разгледа, само заклати глава. После им показа турски ками, на една от които по погрешка беше издълбано: Майстор Савелий Сибиряков. Подир това им показа една латерна. Ноздрев веднага завъртя пред тях нещо. Латерната свиреше донякъде приятно, но, види се, вътре в нея нещо се бе случило, защото мазурката се завърши с песента: „Малбруг на поход тръгна“[21 — „Малбруг на поход тръгна“ — старинна французки песенчица. Малбруг — херцог Малборо, английски пълководец.], а пък „Малбруг на поход тръгна“ неочаквано завърши с един отколе познат валс. Ноздрев отдавна вече беше престанал да върти, ала вътре в латерната имаше една много пъргава свирка, която никак не рачеше да млъкне и дълго още после свири тя сама. Сетне им показа разни лули: дървени, пръстени, от морска пяна, опушени и неопушени, увити с мека кожа и неувити, чибук с кехлибарен мундщук, неотколе спечелен на игра, тютюнева кесия, ушита от някаква графиня, която на някаква си пощенска станция се влюбила в него до уши, чиито ръчички според думите му били най-субтилно[22 — Субтилен — лек, изящен.] суперфлю — дума, която вероятно означаваше за него най-висока точка на съвършенство. Като закусиха малко пушена риба, седнаха на трапезата едва към пет часа. Обядът, както изглеждаше, не съставляваше за Ноздрев главното нещо в живота, ястията не играеха голяма роля: някои бяха попрегорени, а някои съвсем недоварени. Виждаше се, че готвачът се е ръководил повече от някакво вдъхновение, та бе натурял, каквото му попаднало под ръка: ако пиперът се е намирал до него — сипвал пипер, зеле ли се е намирало — турял зеле, наливал мляко, слагал шунка, грах — с една дума: туряй, бъркай, стига само да бъде горещо, а вкус — все ще има някакъв. Затова пък Ноздрев се залови за вината: не бяха изяли още супата, а той вече напълни на гостите по голяма чаша портвайн и по една госотерн, защото в губернските и уездните градове няма прост сотерн[23 — Сотерн — тип френско бяло вино. — Б. р.]. После Ноздрев заповяда да донесат една бутилка мадейра, по-хубава от която не е вкусвал и самият фелдмаршал. Мадейрата наистина дори пареше в устата, защото винопродавците, знаейки вкуса на помешчиците, които обичат хубава мадейра, я подправяха безпощадно с ром, а по някой път наливаха в нея и царска водка с надежда, че руските стомаси ще понесат всичко. После Ноздрев заповяда да донесат още някаква особена бутилка, която по думите му беше и бургоньон и шампаньон заедно. Той наливаше много усърдно в двете чаши — и надясно, и наляво, и на зетя си, и на Чичиков. Чичиков обаче забеляза някак случайно, че на себе си той наливаше малко. Това го накара да бъде предпазлив и щом Ноздрев се заприкажеше или наливаше на зетя си, той веднага изсипваше своята чаша в чинията си. Не след много донесоха на трапезата калинова настойка, която имала, според думите на Ноздрев, същински вкус на пресен каймак, ала в която, за чудо, се усещаше най-върла проста ракия във всичката й сила. После пиха някакъв балсам с такова име, че мъчно можеше да се запомни, пък и самият домакин втория път го нарече вече с друго име. Обядът отколе бе вече свършен и вината бяха опитани, ала гостите все още седяха на трапезата. Чичиков никак не искаше да заприказва с Ноздрев пред зет му за главния предмет, все пак зетят беше чужд човек, а предметът искаше усамотен и приятелски разговор. Впрочем зетят надали можеше да бъде опасен човек, защото се бе нарязал май доста много и както седеше на стола, час по час клюмаше с нос. Като забеляза сам, че се намира в ненадеждно състояние, той почна най-сетне да моли Ноздрев да го пусне да си отиде у лома, ала с такъв мързелив и апатичен глас, сякаш, според руския израз, с клещи вадеха думите му от устата.

— Не. Не! Няма да те пусна! — каза Ноздрев.

— Не, не ме огорчавай, приятелю, наистина ще си отида — думаше зет му, — ти много ще ме огорчиш.

— Празна работа, празна работа! Ние ей сега ще натъкмим една банчица.

— Не, тъкми си я самичък, аз не мога: жената много ще ми се разсърди, истината ти думам! Аз трябва да й направя това удоволствие. Не, не ме задържай!

— Поврага и жена ти, и… Бог знае каква важна работа имате да вършите заедно!

— Не братко! Тя е такава почтена и вярна! Такива добрини ми прави… вярваш ли, плаче ми се дори. Не, не ме задържай; като честен човек, ще си отида. Уверявам те в това по чиста съвест.

— Нека си отиде, каква полза от него! — каза тихо Чичиков на Ноздрев.

— Истина казваш! — отговори Ноздрев. — Страшно не обичам