такива скашкани хора! — И додаде с глас: — Е, добре, дявол те взел, върни и се търкай о фустата на жена си, фетюк[24 — Фетюк — обидна дума за мъж; произлиза от името на буквата фита (гр. тита — Θ), която се смята за неприлична буква. — Б.а.] неден!

— Не, братко, не ми казвай фетюк — отговори зет му, — до живот съм й задължен. Тя е наистина толкоз добра, мила, тъй ме гали, че ми се доплаква. Ще ме попита какво съм видял на панаира — трябва всичко да й разправя… тя е толкоз наистина мила.

— Е, хайде, върви да й дрънкаш глупости! Ето ти фуражката.

— Не, братко, съвсем не бива тъй да приказваш за нея; с това ти, може да се каже, мене докачаш, тя е такваз мила.

Е, добре, махай се по-скоро при нея!

— Да, братко, ще отида; прощавай, че не мога да остана. На драго сърце, ама не мога. — Зетят дълго още повтаря извиненията си, без да забележи, че отдавна вече бе седнал в бричката, отдавна бе излязъл от портата и пред него отдавна се простираше само пусто поле. Трябва да се вярва, че жена му ще е чула малко подробности за панаира.

— Ама какъв негодник — думаше Ноздрев, застанал до прозореца и загледан в бричката, която се отдалечаваше. — Я го виж ти как препуска! Логоят му не е лош, отдавна съм турил око на него, ама с него човек не може да се спазари. Фетюк, цял фетюк!

След това те влязоха в стаята. Порфирий донесе свещи и Чичиков забеляза в ръцете на стопанина, кой знае отде дошло, едно тесте карти.

— Какво ще речеш — заговори Ноздрев, като бе стиснал страните на тестето с пръсти и малко го бе прегънал, тъй че хартийката отдолу бе се скъсала и отскочила. — Хайде, за да мине времето, отварям банка от триста рубли!

Но Чичиков се престори, че уж не чу за какво става дума, та му каза, като че неочаквано си бе спомнил:

— А, щях да забравя, имам една молба към тебе.

— Каква?

— Обещай ми по-напред, че ще я изпълниш.

— А каква е молбата?

— Е, обещай, че тогава!

— Заповядай!

— Честна дума?

— Честна дума.

— Ето каква е молбата ми: ти навярно имаш доста умрели селяни, които не са заличени в преброителните списъци?

— Имам; та що?

— Прехвърли ги на мене, на мое име.

— Че за какво ти са?

— Трябват ми.

— Ама за какво?

— Ей тъй, трябват ми, това е моя работа — с една дума, трябват ми.

— Сигурно си намислил нещо. Кажи си какво е?

— Че какво съм намислил? От такава празна работа няма какво и да се намисли.

— Е, тогава защо ти са?

— Ох, какъв си бил любопитен! Той иска всяка отрепка да попипа с ръка, па още и да я помирише!

— Но защо не искаш да ми кажеш?

— Че каква полза да знаеш? Ей тъй, просто дошла ми е такава фантазия.

— Тогава знай: докато не ми кажеш, няма да направя нищо.

— Ето, видиш ли, това е вече нечестно от твоя страна: даде дума и сега се отмяташ.

Както щеш, ама аз няма да направя нищо, докато не ми кажеш защо ти са.

„Какво ли да му кажа?“ — рече на ума си Чичиков и след като помисли минута, каза, че мъртвите души му трябват, за да добие тежест в обществото; че той няма още големи имения, та дотогава барем да има някоя и друга душичка.

— Лъжеш, лъжеш! — пресече го Ноздрев. — Лъжеш, приятелю!

Чичиков сам видя, че не беше го измислил хитро и предлогът бе твърде слаб.

— Тогава ще ти кажа право — поправи се той, — само, трябва да ти кажа, че бащата и майката на моята годеници са много амбициозни хора. Навлякох си наистина такава беля: не съм доволен, че се свързах, искат без друго зетят да има не по-малко от триста души, а понеже не ми достигат почти сто и петдесет селяни…

— Е, лъжеш, лъжеш! — извика пак Ноздрев.

— Сега вече — отговори Чичиков — нито ей тоничко не съм излъгал — и показа с палеца си върху кутрето

— Езуит, езуит. Главата си залагам, че лъжеш!

— Ама ти ме докачаш! Какъв съм аз най-сетне? Защо непременно ще лъжа?

— Хе, знам те аз тебе, ти си голям мошеник — позволи ми да ти кажа това по приятелски! Да бях твой началник, щях да те обеся на първото дърво.

Чичиков се докачи от тая забележка. Нему и без това всеки израз, малко или много груб, или оскърбяващ благоприличието, му беше неприятен. Той дори никак не допускаше да се отнасят с него фамилиарно, освен ако особата беше от твърде високо звание. И затова много се обиди.

— Бога ми, щях да те обеся — повтори Ноздрев. — откровено ти казвам, не за да те оскърбя, а просто приятелски ти казвам.

— За всичко има мярка — отговори Чичиков с чувство на достойнство. — Ако искаш да се перчиш с подобни думи, иди в казармата. — И после додаде: — Като не искаш да ми ги подариш, тогава продай ми ги.

— Да ти ги продам! Но аз знам, че си подлец. Няма да платиш много.

— Ех, ама и тебе те бива! Гледай го ти! Та те да не са ти брилянтови, а?

— Ето на. Знаех те аз.

— Ама слушай, братко, какви са тия чифутски подбуди у тебе! Ти би трябвало да ми ги дадеш просто току-тъй.

— Чувай сега: аз да ти докажа, че съвсем не съм някой скъперник, няма да ти взема нищо. Купи моя жребец, тях ще ти дам тъй, прибавка.

— Моля ти се, защо ми е жребец? — каза Чичиков, наистина учуден от това предложение.

— Как защо? Че за него аз съм платил десет хиляди, а на тебе ще го отстъпя за четири.

— Но защо ми е жребец? Аз не държа завод.

— Ама чувай, ти не разбираш: аз ще ти взема сега само три хиляди, другите хиляда можеш да ми ги изплатиш и после.

— Ама нямам нужда от твоя жребец, господ да го поживи!

— Е, хайде, купи тогава жълтата кобила.

— И кобила не ми трябва.

— За кобилата и за сивия кон, който видя, ще ти взема две хиляди.

— Ама на мене не ми трябват коне.

— Ще ги продадеш бе: още на първия панаир ще ти дадат тройно повече.

— Ами тогава ти сам ги продай, щом си уверен, че ще спечелиш тройно.

— Знам, че ще спечеля, ама иска ми се и ти да спечелиш.

Чичиков му благодари за разположението и решително се отказа от сивия кон и от жълтата кобила.

— Хайде, тогава купи кучета. Ще ти продам един чифт, просто тръпки да те побият! Породисти, с мустаци, козината им стърчи като четина. Изпъкналите им ребра — непостижими за ума, краката им като топки — земята не допират!

— Та защо ми са кучета! Не съм ловец.

— Ама иска ми се да имаш кучета. Чувай, ако пък не искаш кучета, тогава купи латерната. Чудна латерна е. На мене, като честен човек ти казвам, ми струва хиляда и петстотин, а на тебе ще я отстъпя за деветстотин.

— Но защо ми е латерна? Аз не съм немец да ходя по пътищата да прося пари.

— Ама тази не е такваз латерна, каквито носят немците. Това е орган; погледни специално: цяла от чернено дърво. Чакай, аз ще ти я покажа пак. — Тука Ноздрев улови Чичиков за ръка, почна да го дърпа към другата стая и Чичиков, колкото и да се опираше с крака о пода и уверяваше, че знае вече латерната, трябваше да чуе още един път как Малбруг тръгнал на поход. — Щом не искаш с пари, тогава чуй какво ще ти кажа: ще ти дам латерната и всички мъртви души, колкото имам, а ти ми дай своята бричка и още триста рубли отгоре.

— И таз хубава! Ами аз с какво ще си отида?

— Ще ти дам друга бричка. Хайде да отидем в сайванта да ти я покажа! Ще трябва само да я пребоядисаш и ще стане чудо бричка.

„Ама че го прихванаха дяволите!“ — каза на ума си Чичиков и се реши, каквото и да става, да се отърве от всякакви брички, латерни и всички възможни кучета, въпреки непостижимата за човешкия ум изпъкналост на ребрата им и топкообразност на краката им.

Ама бричката, латерната и мъртвите души — всичко това заедно.

— Не ща! — каза пак Чичиков.

— Че защо не щеш?

— Ей тъй, защото просто не ща — и свършено.

— Ама наистина какъв си бил ти! С тебе, личи си, човек не може, както става между добри приятели и другари… такъв си наистина! Веднага се вижда, че си двуличен човек!

— Та какъв съм аз, глупак ли съм, или какво? Разсъди сам, защо ми е да купувам неща, които положително не ми трябват?

— Остави, моля те, не говори. Сега много добре те познавам. Какъв негодник си бил наистина! Я чуй: искаш ли да хвърлим на бърза ръка една банка? Аз ще туря всички умрели на карта, също и латерната.

— Хе, да се реша сега да играя, ще рече да се подхвърля на неизвестност! — каза Чичиков и между това погледна изкриво картите, които другият държеше в ръцете си. Двете тестета му се видяха много прилични на изкуствени и самият гръб на картите изглеждаше много подозрителен.

— Защо пък на неизвестност? — рече Ноздрев. — Никаква неизвестност! Само да имаш късмет, можеш да спечелиш чудно нещо. Ето ги на! Какво щастие! — думаше той, като почваше да хвърля, за да го подразни. — Какво щастие! — Какво щастие! На: постоянно бис! Ето я, проклетата деветка, на която всичко проиграх! Чувствувах, че ще ми измени, ала замижах и си рекох: дявол да те вземе, измени ми проклетнице!

Докато Ноздрев говореше това. Порфирий донесе една бутилка. Но Чичиков се отказа категорично и от играта, и от пиенето.

— Но защо не щеш да играеш? — попита го Ноздрев.

— Е, защото не съм разположен. А пък да ти се призная — съвсем не съм любител на карти.

— Че защо не си любител?

Чичиков сви рамене и додаде:

— Защото не съм любител.

— Парцал си ти!

— Какво да правя? Такъв ме е създал господ.

— Фетюк си просто! Аз те мислех по-рано, че си поне малко от малко почтен човек, а пък то ти не си разбирал от никаква обноска. С тебе съвсем не може да се говори като с близък човек… Никаква откровеност, нито искреност! Цял Собакевич, такъв подлец!

— Но защо ме ругаеш? Виновен ли съм, че не играя? Продай ми само душите, щом си бил такъв човек, че трепериш за празни работи!

Ще получиш някому цървулите! Щях да ти ги дам, даром щях да ти ги дам: ама сега няма да получиш нищо! Ако ще