би и три царства да ми даваш, няма да ти ги дам. Шарлатанин такъв, мръсен коритар! Отсега нататък не искам да имам никаква работа с тебе. Порфирий, върви кажи на коняря да не дава овес на конете му — да ядат само сено.

Последното заключение Чичиков съвсем не очакваше.

— По добре беше просто да не се показваш пред очите ми! — каза Ноздрев.

Ала макар и да се поскараха така, гостът и домакинът вечеряха заедно, при все че тоя път на масата нямаше никакви вина с дълбокомислени имена. Стърчеше само една бутилка с някакво кипърско, което беше, както се казва, оцет във всяко отношение. След вечерята, като отведе Чичиков в страничната стая, дето му беше приготвено легло, Ноздрев му каза:

— Ето ти леглото. Не ща да ти пожелая и лека нощ.

Когато Ноздрев си отиде, Чичиков остана в най-неприятно разположение на духа. Той се ядосваше вътрешно. Ругаеше се, че е дошъл у него и напразно изгубил времето си. Но още повече се осъждаше, че заприказва с него за своята работа, постъпи непредпазливо като дете, като глупак, защото работата съвсем не е такава, че да бъде поверена на Ноздрев… Ноздрев е човек-отрепка. Ноздрев може да измисли, да принади, да раздрънка дявол знае какво и да излязат кой знае какви сплетни… Не е хубаво това, не е хубаво. „Просто аз съм глупак“ — думаше си той. През нощта спа много зле. Някакви малки, много пъргави насекоми го хапеха нетърпимо силно и той стържеше с цяла шепа ухапаното място, като повтаряше: „А, дявол да ви вземе и вас, и Ноздрев.“ Събуди се рано сутринта. Първата му работа бе да надене халата и обущата си и да отиде през двора в конюшнята да каже на Селифан тозчас да впряга. На връщане през двора срещна Ноздрев, също по халат и с чибук в устата.

Ноздрев го поздрави приятелски и го попита как е.

— Средно — отговори Чичиков твърде сухо.

— А пък аз, брате — каза Ноздрев, — цяла нощ такива мръсотии сънувах, щото ме е гнус да ги разказвам; и в устата ми след вчерашното сякаш цял ескадрон е пренощувал. Представи си, присъни ми се, че ме набиха, бога ми! И можеш ли да познаеш кой? Не, по никой начин не можеш позна: щабсротмистър[25 — Щабсротмистър — офицерски чин в кавалерията и жандармерията.] Поцелуев заедно с Кувшинников.

„Да — каза си Чичиков, — добре би било да те напердашат наяве.“

— Бога ми! Хем силната! Събудих се, дявол да го вземе, наистина нещо ме сърби; сигурно тези вещици бълхите. А сега върви и се обличай, аз веднага ще дойда при тебе. Трябва само да смъмря моя подлец-управител.

Чичиков отиде в стаята си да се облече и измие. Когато след това влезе в трапезарията, там вече на масата бе сложен чаен прибор със стъкло ром. В стаята имаше следи от вчерашния обяд и вечеря; изглеждаше, че метла съвсем не бе играла. По пода се търкаляха хлебни трохи, а пепел от цигарите се виждаше дори на покривката. Самият домакин, който не закъсня да дойде, нямаше под халата си нищо друго освен голи гърди, обрасли с някаква брада. С чибук в ръка и посръбвайки от чашата, той беше много добър за някой живописец, който съвсем не обича гладко вчесаните и накъдрени господа, прилични на бръснарски фирми, или ниско остриганите.

— Е, какво мислиш? — подзе Ноздрев, след като помълча малко. — Искаш ли да играем на душите?

— Аз ти казах вече, драги, че не играя. Ако искаш да ги купя — виж, ще ги купя…

— А пък аз не искам да ти ги продам: това не ще бъде по приятелски. Няма да взема да дера кожа от дявол знае що. Виж, на банка — е друго. А? Да изкараме поне едно тесте!

— Казах вече — не ща.

— Ами да трампим нещо, не щеш ли?

— Не ща.

— Я чувай тогава: хайде да поиграем на дама: ако ме надвиеш — твои са всичките. Пък аз имам много такива, които трябва да се заличат от списъците. Ей, Порфирий, донеси дамата!

— Безполезно е: няма да играя.

— Това не е банка; тука няма никакъв късмет или лъжа: всичко е от изкуството на човека; аз дори те предупреждавам, че съвсем не умея да играя, освен ако ми дадеш нещо отнапред.

„Я да седна — си каза Чичиков — да изиграя аз с него една дама. Едно време играех на дама добре, а пък той не ще може да ми продава фокуси тука.“

— Добре, нека бъде тъй, ще изиграя една дама.

— Душите струват сто рубли!

— Защо пък сто? Стига и петдесет.

— Не, какъв залог е петдесет? По-добре тогава към тази сума да ти притуря някое кученце средна ръка или един златен печат за часовник.

— Добре, хайде! — каза Чичиков.

— Колко ще ми дадеш напред? — попита Ноздрев.

— Че отде накъде? Разбира се, нищо.

— Поне първите два хода да бъдат мои.

— Не съм съгласен, и аз лошо играя.

— Знаем ви ние как лошо играете! — рече Ноздрев, като излезе с една фигура.

— Отколе не съм улавял в ръце дама! — каза Чичиков, като премести и той една фигура.

— Знаем ви ние как лошо играете — рече Ноздрев, като излезе с друга фигура.

— Отколе не съм улавял в ръце дама! — думаше Чичиков, излизайки с друга фигура.

— Знаем ви ние как лошо играете! — рече Ноздрев, като премести трета фигура, а в същото време мръдна с края на ръкава си и друга фигура.

— Отколе не съм улавял в ръка!… Ей, ей! Какво е това, приятелю? Я върни я назад! — заговори Чичиков.

— Кое?

— Фигурата — каза Чичиков и в същото време видя, току-речи, пред самия си нос и друга една, която се промъкваше, както изглеждаше, за да стане дама. Отде се бе взела тя, само един господ знаеше. — Не — каза Чичиков, като стана от масата, — с тебе съвсем не е възможно да се играе. Тъй не ходят хората — по три фигури наведнъж!

— Защо по три? Това е по погрешка. Едната се бутна, без да искам; е добре, ще я върна.

— Ами другата отде се взе?

— Коя друга?

— Ей тази, дето се промъкна да стане дама?

— И таз добра! Уж не помниш.

— Не, байно, аз смятам всичките ходове и всичко помня; ти току-що я натъкми там. Ето де е нейното място!

— Как, де е мястото й? — каза Ноздрев и почервеня. — Ти, любезни, май взе да съчиняваш.

— Не, байно, струва ми се, че ти съчиняваш, само че несполучливо.

— Че за кого ме смяташ ти? — запита Ноздрев. — Нима ще взема да играя с измама?

— За никого не те смятам, само че няма да играя вече.

— Не, ти не можеш да се откажеш — каза Ноздрев разпалено. — играта е вече почната!

— Аз имам право да се откажа, защото ти не играеш, както е прилично за един честен човек.

— Не, лъжеш, това не можеш каза!

— Не, байно, ти сам лъжеш!

— Аз не съм направил никаква шмекерия и ти не можеш да се откажеш; трябва да свършим играта!

— Само това не можеш ме накара — каза Чичиков хладнокръвно и като посегна към дъската, разбърка фигурите.

Ноздрев пламна от яд и отиде към Чичиков тъй наблизо, че той отстъпи две крачки назад.

— Аз ще те накарам да играеш. Нищо, че разбърка фигурите! Аз помня всичките ходове. Ще ги поставим пак тъй, както си бяха.

— Не, байно, свършено е — с тебе вече няма да играя.

— Не щеш ли да играеш?

— Както виждаш, с тебе не може да се играе!

— Не, кажи ми право: не щеш ли да играеш? — говореше Ноздрев, като го наближаваше още повече.

— Не ща — отговори Чичиков и подигна обаче за всеки случай двете си ръце по-близо до лицето, защото работата действително ставаше гореща. Тази предпазливост беше много уместна, защото Ноздрев замахна с ръка… и твърде лесно можеше да се случи, че една от приятните и пълни бузи на нашия герой да се покрие с неизлечимо безчестие; но като отклони щастливо удара, той улови двете немирни ръце на Ноздрев и ги държеше яко.

— Порфирий, Павлушка! — крещеше побеснелият Ноздрев, като се дърпаше да се изскубне.

— Като чу тия думи, за да не направи къщните слуги свидетели на неприличната сцена и заедно с това чувствувайки, че е безполезно да държи повече Ноздрев, пусна ръцете му. В същото това време влезе Порфирий заедно с Павлушка, един едър мъжага, с когото съвсем не беше износно да има човек работа.

— Е, как, не щеш ли да довършим играта? — попита Ноздрев. — Отговори ми направо!

— Няма никаква възможност да я довърша! — отговори Чичиков и погледна през прозореца. Той видя своята бричка, която седеше съвсем готова, а Селифан като че очакваше знак, за да я докара до входа; но нямаше никаква възможност да се изплъзне из стаята — на вратата се бяха изправили двамата крепостни дангалаци.

— Та ти не щеш да довършим играта, а? — повтори Ноздрев с пламнало като огън лице.

— Да беше играл както прилича на честен човек. Но сега не мога.

А! Не можеш, подлецо недни, а! Като видя, че не ти върви, сега не можеш! — Удряйте! — изкрещя той в изстъпление, като се обърна към Порфирий и Павлушка, а сам взе в ръка черешовия чибук. Чичиков побеля като платно. Той искаше да каже нещо, ала чувствуваше, че устните му се мърдаха без звук.

— Удряйте! — крещеше Ноздрев, като пристъпваше напред с черешовия чибук, цял разгорещен, изпотен, сякаш че настъпваше към някоя непристъпна крепост. — Удряйте — крещеше той със също такъв глас, с какъвто във време на голям пристъп крещи на своя взвод: „Момчета, напред!“ някой отчаян поручик, чиято лудешка храброст вече е придобила такава известност, че началството дава нарочна заповед да го държат строго във време на разпалени действия. Но поручикът вече е почувствал боен плам, всичко се върти в главата му: пред него се мярка Суворов, той тръгва към велико дело. „Момчета, напред!“ — крещи той и се впуща напред, без да помисли, че с това вреди на обмисления план за общ пристъп, че милиони пушечни гърла са се насочили в амбразурите на непристъпните, извисени над облаците крепостни стени, че безсилният му взвод ще хвръкне като перушинка във въздуха и че съдбоносният куршум вече пищи, готов да затъкне кресливото му гърло. Но ако Ноздрев представляваше от себе си настъпилия към крепостта отчаян, обезумял поручик, крепостта, към която той налиташе, съвсем не приличаше на непристъпна. Напротив, крепостта чувствуваше такъв страх, че душата й се беше скрила чак в петите. Столът, с който той бе рекъл да се защищава, вече бе издърпан от