света!

— Как, губернаторът разбойник! — каза Чичиков и съвсем не можеше да разбере как губернаторът можеше да попадне между разбойниците. — Да си призная, това никога не бих помислил — продължи той. — Позволете ми обаче да забележа: постъпките му съвсем не са такива; напротив, по-скоро дори той е много мек. — Тука той приведе за доказателство и кесиите, които губернаторът извезваше със собствени ръце, и се отзова похвално за приветливия израз на лицето му.

— И лицето му е разбойнишко! — каза Собакевич. — Дайте му само нож, па го пуснете на широк друм — ще заколи човека, за една копейка ще го заколи! Той, па още и вицегубернаторът — това са от един дол дренки.

„Не, той не ще да е добре с тях — каза си Чичиков. — Я чакай да заприказвам с него за полицейския началник: той, чини ми се, му е приятел.“

— Собствено, ако питате мене — каза той, — признавам, че най-много ми харесва полицейският началник. Той има някак си искрен, открит характер, по лицето му се вижда нещо просто сърдечно.

— Мошеник! — каза Собакевич твърде хладнокръвно. — Ще ви продаде, ще ви измами, че отгоре на това и ще пообядва с вас. Знам ги аз тях: всичките са мошеници: целият град е такъв; мошеник мошеника язди и мошеник кара. Всички са христопродавци. Само един почтен човек има там — прокурорът, ала и той, право да ви кажа е цяла свиня.

След тия похвални, макар и малко кратки биографии. Чичиков видя, че няма защо да се споменава за другите чиновници и си спомни, че Собакевич не обичаше да се отзовава добре за никого.

— Хайде, душичке, да отидем да обядваме — каза на Собакевич съпругата му.

— Моля! — рече Собакевич. След това, като се приближиха до масичката, дето беше сложена закуската, гостът и домакинът изпиха, както му е редът, по чашка ракия, закусиха, както закусва цяла пространна Русия по градове и села. т.е. с всякакви солени и други възбудителни благодати, и се упътиха всички към трапезарията; най-напред вървеше плавна като гъсок домакинята. На малка маса бяха сложени четири прибора. На четвъртото място седна твърде скоро една личност — мъчно е да се каже положително каква бе тя, госпожа или госпожица, роднина, домоуправителка или просто храненица на къщата — нещо без шапчица, на около трийсет години, с пъстър шал. Има лица, които съществува на света не като предмет, а като чужди точици или петна на предмета. Седят те на едно и също място, еднакво държат главата си, почти си готов да ги вземеш за мебели и си мислиш, че откакто са се родили, не е излизала дума от устата им; а нейде в килера или в слугинската стая те се оказват просто — охо-хо!

— Супата от зеле, душо моя, днес е много хубава — забеляза Собакевич, като сръбна от супата и си извади от блюдото голямо парче няня, известно ястие, което се слага заедно с чорбата и се състои от овчи търбух, напълнен с елдена каша, мозък и крачка. — Такава няня — продължи той, като се обърна към Чичиков — не можете яде в града: там ще ви дадат дявол знае какво!

— У губернатора обаче не готвят лошо — каза Чичиков.

— Ами знаете ли от какво готвят всичко това? Вие няма да ядете, ако узнаете.

— Не зная как готвят, за това не мога да съдя; но свинските котлети и варената риба бяха превъзходни.

— Тъй ви се е сторило. Защото аз знам какво купуват на пазара. Оня ми ти каналия готвач, дето се е учил у френец, ще купи някоя котка, ще я одере, па ще я даде на софрата наместо заек.

— Фу, какви неприятности приказваш! — забеляза съпругата на Собакевич.

— Па така си е, душке, тъй правят те, аз не съм крив, тъй правят те всички. Всичко, което е непотребно, което наша Акулка го хвърля, с ваше позволение, в помийната кофа, те го турят в супата, и в супата! Да върви; вътре!

— Ти на трапезата все нещо такова ще разправяш — възрази пак съпругата на Собакевич.

Че какво, душо моя — отговори Собакевич, — да ставаше това у нас, щях да ти кажа право в очите, че аз мръсотии няма да ям. Жабата, ако ще би и цялата да ми и посипеш със захар, пак няма да я турна в устата си, и мидата също: зер, знам аз на какво прилича мидата. Вземете си овнешко — продължаваше той, като канеше Чичиков, — това е овнешки бут с каша. Това не са ония фрикасета[32 — Фрикасе — кълцано месо със сос.], дето ги готвят по аристократическите къщи от овче месо, което по четири-пет дни се търкаля из пазара. Всичко това са го измислили докторите — немци и французи; бих ги обесил аз тях за това. Измислили ми диета — да лекуват с глад! Като имат немска мекокостна натура, те си въобразяват, че и руският стомах ще изтърпи! Не, това е съвсем друго, всичко това е измислица, това е… — Тук Собакевич дори сърдито заклати глава. — Казват ми — просвета, просвета, но такава просвета… тфу! Щях да кажа друга дума, ама на, на трапезата не е прилично. У мене не е тъй. У мене, ако има свинско — слагай цялата свиня на трапезата, ако има овче — целия овен домъкни, ако има гъска — цялата гъска! По-добре е да изям само два вида ястия, ама да изям според мярката си, колкото ми душа иска. — Собакевич потвърди това на дело: той сложи на своята чиния половината от овнешкия бут и изяде всичко, изгриза, изсмука го до последното кокалче.

„Да — помисли си Чичиков, — тоя разбира от ядене.“

— У мене не е тъй — продължаваше Собакевич, като бършеше с кърпа ръцете си, — у мене не е като у някой си Плюшкин: 800 души има, а пък живее и се храни по-лошо от моя говедар.

— Кой е този Плюшкин? — попита Чичиков.

— Мошеник — отговори Собакевич. — Такъв скъперник, какъвто мъчно може да си представи човек. В затвора окованите във вериги живеят по-добре от него: всичките си хора измори от глад.

— Наистина ли? — подзе съчувствено Чичиков. — И вие казвате, че неговите хора мрат в голям брой?

— Мрат като мухи.

— Нима като мухи? Ами позволете да ви попитам, далеч ли живее той от вас?

— На пет версти.

— На пет версти! — възкликна Чичиков и дори почувствува малко разтупване на сърцето. — Като се излезе от вашата порта, надясно или наляво ще бъде?

— Не ви съветвам да знаете дори и пътя към това куче! — каза Собакевич. — По-извинително е да отиде човек в някое непристойно място, отколкото при него.

— Не, аз попитах не за някакви… а само защото се интересувам да изуча разни места — отговори на това Чичиков.

Подир овнешкия бут последваха ватрушки[33 — Ватрушки — питки с извити нагоре краища и на върха с извара.], от които всяка една беше много по-голяма от чинията, после пуяк, голям колкото теле, натъпкан с всякакви неща: с яйца, ориз, дробчета и кой знае още с какво, което падаше като камък в стомаха. С това обядът се свърши: ала като станаха от трапезата. Чичиков усети, че е натежал с цял пул. Отидоха в гостната, дето вече беше сложено на чинийка сладко — от круши ли, или от сливи, или от друг някакъв плод, — до което впрочем не се допряха нито гостът, нито домакинът. Домакинята излезе да тури сладко и в други чинийки. Възползувай от нейното отсъствие, Чичиков се обърна към Собакевич, който, възлегнат на едно кресло, само попъшкваше след сития обяд и издаваше с уста някакви неясни звуци, като се кръстеше и затуляше всеки миг устата си с ръка. Чичиков се обърна към него с тия думи:

— Бих искал да поприказвам с вас за една работица.

— Ето ви още сладко — каза домакинята, като се върна с друга чинийка, — репички, варени с мед!

— После ще вземем! — рече Собакевич. — Ти сега си иди в стаята, а ние с Павел Иванович ще хвърлим фраковете, да си поотпочинем мъничко.

Домакинята вече изяви готовност да прати за дюшеци и възглавници, но домакинът й каза:

— Нищо, ние ще си починем в креслата.

И тя си излезе.

Собакевич понаведе леко глава, като се готвеше да чуе в какво се състои работицата. Чичиков почна някак твърде издалеко, докосна се изобщо до цялата руска държава и се изказа с голяма похвала за нейното пространство, каза, че дори най-древната римска монархия не е била толкова голяма и чужденците с право се учудват… Собакевич все слушаше с наведена глава. И че според съществуващите положения в тая държава, на която няма друга равна по слава, зарегистрираните души, като свършат своето жизнено поприще, продължават да се числят все още, до подаване нов списък, наравно с живите, за да не се обременяват канцелариите с множество дребни и безполезни справки и да не се увеличава сложността на и без това сложния държавен механизъм… Собакевич все слушаше с наведена глава — и че при всичката справедливост на тая мярка, тя обаче бива май тежичка за мнозина стопани, задължавайки ги да плащат за тях данък като за живи хора, и че той, чувствувайки уважение лично към него, готов е дори да вземе отчасти върху себе си това действително тежко задължение. Относно главния предмет Чичиков се изрази твърде предпазливо: не спомена, че душите са умрели, а само — несъществуващи.

Собакевич все слушаше както по-преди с наведена глава и нищо, което от малко да прилича на израз, не се показа на лицето му. Сякаш в това тяло съвсем нямаше душа или имаше, но съвсем не там, дето трябва, а както у безсмъртния Кашчей нейде зад гори и планини и е покрита с такава дебела черупка, че каквото и да мърдаше на дъното, не причиняваше никакво раздвижване на повърхността й.

— И тъй? — каза Чичиков, очаквайки отговор не без известно вълнение.

— Вам ви трябват мъртви души? — попита Собакевич твърде просто, без ни най-малко учудване, като че беше думата за жито.

— Да — отговори Чичиков и пак смекчи израза, като додаде: — Несъществуващи.

— Ще се намерят; защо не… — каза Собакевич.

— А щом се намерят, то без съмнение… ще ви бъде приятно да се избавите от тях?

— Моля ви се, аз съм готов да ви ги продам — рече Собакевич, като приповдигна вече главата си и се досети, че купувачът сигурно трябва да има някакъв интерес.

„Дявол го взел! — помисли си Чичиков. — Този продава, още преди да съм загатнал!“ И продума гласно:

— Ами каква например ще им бъде цената?