казваха, че това е бяс, а не човек, сеното и храните гниеха: кладните и купчините се обръщаха на чист тор — зеле да садиш на тях, брашното в зимниците се обръщаше на камък, та трябваше да се сече; страшно беше да се допре човек до сукната, платната и домашните материите се обръщаха на прах. Той вече бе почнал да забравя колко и какво има и помнеше само на кое място в долапа стои шишенце с остатък от някаква си настойка, на което сам бе турял белег, за да не я изпие някой крадешком, и де има някое перце или късче червен восък. А пък приходите в стопанството се събираха както по-рано; пак толкова оброк трябваше да донесе всеки мужик, пак с толкова принос орехи беше обложена всяка селянка, пак толкова топа платно трябваше да натъче тъкачката. Всичко това се трупаше в зимниците и всичко гниеше и ставаше на дупки и сам той се обърна най-после е в някаква дупка на човечеството. Александра Степановна дохожда на два пъти с малкия си син с надежда дано получи нещо: види се походният живот на щабсротмистъра не ще да е бил тъй привлекателен, както е изглеждал преди сватбата. Плюшкин й прости и дори позволи на малкото внуче да си поиграе с някакво копче, което беше на масата му, ала не й даде никакви пари. Друг път Александра Степановна пак дойде, вече с две дечица, и му донесе козунак за чай и нов халат, защото старият халат на баща й беше станал такъв, че не само й беше съвестно да го гледа, но дори й беше срамно. Плюшкин погали двете си внучета и като качи едното на дясното си коляно, а другото — на лявото, подруса ги досъщ тъй, като че яздеха коне; взе козунака и халата, ала абсолютно нищо не даде на дъщеря си; тъй си отиде Александра Степановна без нищо.

И така, ето какъв род помешчик стоеше пред Чичиков! Трябва да се каже, че подобно явление рядко може да се срещне в Русия, дето всичко обича да се разпусне, а не да се свие, и толкова по-поразително бива то, че тук, до самия него, можеше да се случи друг помешчик, който се весели и пирува на широка нога, с всичката руска юнащина и болярство, който изпепелява, дето се вика, до шушка целия си живот. Чужденец пътник ще се спре отчаян пред жилището му и ще се чуди кой ли владетелен принц се е озовал между тия дребни тъмни собственици: като дворци изглеждат белите му масивни къщи с безброй комини, белведери, ветропоказатели, обиколени с купища отделни постройка и всякакви помещения за гости. Какво ли няма у него! Театри, балове; цяла нощ сияе градината му, окитена със светлини и кандила, огласявана от гръмовита музика. Половина губерния се събира тук пременена и весело се разхожда под дърветата и на никого не изглежда диво и застрашително в това изкуствено осветление, когато театрално изпъкне от гъстака някоя озарена с фалшива светлина гранка, лишена от ярката си зеленина, а там във висинето нощното небе изглежда от това по-тъмно и по-намръщено, и двайсет пъти по-страшно и строгите вършини на дървесата, врязали се дълбоко в непробудния мрак, негодуват с разтреперани листа против тоя лъжлив блясък, осветил долу коренищата им.

Няколко минути Плюшкин стоеше, без да продума дума, а Чичиков все още не можеше да заприказва, заинтересуван както от вида на самия стопанин, тъй и от всичко онова, което беше в стаята. Той дълго не можеше да измисли като с какви думи да обясни причината на своето посещение. Беше се наканил да почне в такъв дух, че уж като бил чувал много за добродетелите и редките качества на душата му, сметнал за свой дълг да му засвидетелствува лично уважението си; но се сепна и почувствува, че това е твърде много. Като метна още един път изкриво поглед върху всичко, което се намираше в стаята, той почувствува, че може успешно да замени думите „добродетели и редки качества на душата“ с думите „икономия и ред“ и затова, като видоизмени речта си, той каза, че бил слушал много за икономията и рядкото управление на имението му, та сметнал за свой дълг да се запознае с него и да му засвидетелствува лично почитанията си. Разбира се, можеше да се приведе друга, по добра причина, но тогава нищо друго не му текна.

На това Плюшкин изломоти нещо през устни — защото нямаше зъби — какво именно, не се знае, но смисълът вероятно беше такъв: „Поврага и ти, и твоите почитания!“ Но понеже гостоприемството у нас, в Русия, е толкова разпространено, че и скъперникът не е в сила да престъпи законите му, той додаде тутакси малко по-разбрано: „Моля покорно, седнете!“

— Аз отдавна не съм посрещал гости — рече той, — а и да си призная, не виждам полза от тях. Завели са у нас един крайно неприличен обичай да си ходят на гости един другиму, а стопанството страда… отгоре на туй и конете им храни със сено! Аз отколе вече обядвах, пък готварницата ми е ниска, много несгодна и коминът й съвсем се е гътнал; речеш да запалиш огън, току-виж, и пожар си направил.

„Я го виж ти! — помисли си Чичиков. — Добре, че си взех от Собакевич питка и едно парче от овнешкия бут.“

— И за зла чест да се случи, че няма ни стиска сенце в цялото ми стопанство! — продължаваше Плюшкин. — Пък и наистина, как да го опазиш? Земицата мъничко, селяните мързеливи, не искат да работят, гледат само как да се мушнат в кръчмата… току-виж, че на стари години тръгнеш по просия.

— А мене ми разправяха — скромно забеляза Чичиков, — че вие сте имали повече от хиляда души.

— Кой ви е казал това? Та вие, господине, плюйте в очите на оня, който ви е казал това! Той, види се, ще да е някой шегобиец и с искал да се пошегува с вас. На, баят си: хиляда души, ала иди ги преброй — нищо няма да наброиш! Последните три голини проклетата огненица измори сума здрав свят селяни.

— Що думате! И много ли измори? — извика Чичиков със съчувствие.

— Да, много отидоха.

— Ами позволете ми да узная: като колко на брой?

— Към осемдесет души.

— Не може да бъде!

— Няма да ви лъжа, драги.

— Позволете ми още да ви попитам: мисля, че тези души вие ги смятате от деня на последното преброяване, нали?

— Де да беше тъй — отговори Плюшкин, — но лошото е, че от онова време ще се наберат до сто и двайсет души.

— Нима? Цели сто и двайсет? — извика Чичиков и дори малко зяпна от учудване.

— Стар съм, господине, та няма да лъжа: седемдесет лазарника карам! — рече Плюшкин. Той сякаш се пообиди от това почти радостно възклицание.

Чичиков забеляза, че наистина е неприлично подобно безучастие към чуждата неволя и затова тутакси въздъхна и каза, че му съчувствува.

— Ала съчувствието в джоб не се туря — каза Плюшкин. — Ето на, тук наблизо живее един капитан, дявол го знае отде се взе, казва, че уж ми бил роднина: „Вуйчо, вуйчо!“ и ръка ми целува: па като почне да ми съчувствува, такава олелия ще дигне, че ушите си да запушиш. Пък лицето му цяло червено: страшно обича бяла Рада, то се види. Сигурно е прахосал паричките си, когато е служил като офицер, или някоя театрална актриса му ги е измъкнала, та сега на, дошъл да ми съчувствува!

Чичиков се опита да му обясни, че неговото съчувствие съвсем не е като капитановото и че той е готов не с празни думи, а на дело да го докаже и без да отлага работата повече, без всякакви заобикалки, тутакси му изказа готовност да вземе върху си задължението да плаща данъка за всички селяни, които са умрели от такива нещастни случаи. Това предложение сякаш съвсем слиса Плюшкин. Той изблещи очи, дълго го гледа и най-после запита:

— Вие, господине, да не би да сте служили на военна служба?

— Не — отговори Чичиков доста лукаво, — служил съм на гражданска.

— На гражданска ли? — повтори Плюшкин и почна да дъвчи с джуките си, като че ядеше нещо. — Че тогава как? Ами това за вас е загуба!

— За ваше удоволствие готов съм да загубя.

— Ах, драги! Ах ти, благодетелю мой! — извика Плюшкин, без да забележи от радост, че от носа му твърде некартинно потече малко емфие, подобно на гъсто кафе, а полите на халата му се отвориха и се показаха дрехи, май не твърде прилични за гледане. — Каква утеха за мене старика! Ах ти, божичко! Ах вие, светители мои!… — По-нататък Плюшкин не можеше и да говори. Ала не се мина една минута и тая радост, която тъй мигновено се бе изписала на дървеното му лице, също тъй мигновено изчезна, като че съвсем не е била, и лицето му пак прие угрижен израз. Той дори се обърса с кърпа и като я сви на топка, почна да търка с нея горната си бърна.

— Ами как, с ваше позволение, само да не се разсърдите, за всяка ли година се наемате да плащате за тях данъка и парите на мене ли или на хазната ще внасяте?

— А че ние ето как ще направим: ще направим за тях продавателно, като да са живи хора и като че вие сте ми ги продали.

— Тъй, продавателно… — каза Плюшкин, замисли се и почна пак да дъвчи с устни. — Ами и за продавателно трябват пак разноски. Сега писарите са такива безсъвестни хора! Преди с половин рубла медни пари и с един чувал брашно можеше да се отървеш, а сега трябва да им пратиш цяла кола булгур, че отгоре на това и една червена асигнация[37 — Държавна асигнация — банкнота от хиляда рубли.] — такова сребролюбие! Не зная защо, никой не обръща внимание на това. Например да им каже поне някоя и друга душеспасителна дума! От дума всеки може да вземе. Каквото и да се казва, ама против душеспасителната дума човек не може да устои.

„Ба, ти май ще устоиш!“ — каза на ума си Чичиков и тутакси додаде гласно, че от уважение към него той е готов да поеме дори разноските по продавателното.

Като чу, че дори и разноските по продавателното взема върху си,