Плюшкин заключи, че гостът трябва да е много глупав и само се преструва, че уж бил служил по гражданското ведомство, а сигурно е бил офицер и се е влачил подир актрисите. При все това обаче той не можа да скрие радостта си и пожела всякакви успехи не само нему, но дори и на децата му, без да попита дали ги има, или не. Той се приближи до прозореца, почука с пръсти по стъклото и извика: „Ей, Прошка!“ След минута се чу, че някой бързешката влезе в трема, дълго се помайва там и тропа с ботуши, най-сетне вратата се отвори и влезе Прошка, едно тринайсетгодишно момче, с такива големи ботуши, че като стъпваше, едва не изхлузваше краката си от тях. Защо Прошка имаше такива големи ботуши, това веднага може да се узнае: за всичките къщни слуги, колкото и да бяха, Плюшкин имаше само един чифт ботуши, които винаги трябваше да се намират в антрето. Всеки от тях, когато го извикваха в господарските покои, обикновено изтичваше през целия двор бос, но щом влизаше в трема, обуваше ботушите и така се явяваше в стаята. Когато излизаше от стаята, той ги оставяше в антрето и пак тръгваше със собствените си подметки. Да би погледнал някой през прозореца есенно време и особено сутрин, когато дворът се заледяваше, би видял, че всички слуги правеха такива големи скокове, каквито в театрите надали би могъл да направи и най-пъргавият танцувач.

— На, погледнете, драги, каква муцуна! — каза Плюшкин на Чичиков, като му показваше с пръст лицето на Прошка. — Глупав е като пън, а я речи да оставиш нещо, в един миг ще го открадне! Е, за какво си дошел, глупако? Кажи де, за какво? Сега той помълча известно време, на което Прошка отговори също с мълчание. — Турни самовара, чуваш ли? И на, вземи ключа, та го дай на Мавра да отиде в зимника: там на полицата има сухари от козунака, дето го донесе Александра Степановна, та да го даде за чая!… Чакай, къде тъй? Глупак! Ех ти, глупако неден!… Ах, какъв си глупак ти!… Какво, ще офейкваш ли?… Дявол ли те чеше по краката или какво?… Ти чуй по-напред. Сухарите отгоре май трябва да са помухлясали малко, та кажи на Мавра да ги поизтърже с нож, а трохите да не хвърля, ами да ги занесе в курника. Пък ти, драги, не влизай в зимника, зер знаеш ли? Сетне с някоя брезова вършина ще те нажуля хубавата! На, сега имаш добър апетит, ама тогава ще ти се отвори още по-добър. Само да речеш да влезеш в зимника, аз в туй време ще гледам през прозореца. На тези хора за нищо не можеш да вярваш — продължаваше той, като се обърна към Чичиков, когато Прошка си излезе заедно с ботушите. След това той започна да поглежда подозрително и Чичиков. Образът на това великодушие взе да му се вижда невероятен и той си каза вътрешно: „Пък дявол го знае, може би да е някой хвалипръцко, като всички такива прахосници; ще ти надрънка цял куп лъжи, колкото да поприказва и да се напие с чай, па после ще вземе и ще си отиде!“ И затова от предпазливост и за да го поизпита, каза му, че не би било зле да направят продавателното по скоро, зер хора сме: днеска живи, а утре — бог знае.

Чичиков изказа готовност да направят продавателното дори още тази минута и поиска само списъка на всичките селяни.

Това успокои Плюшкин. Личеше, че той замисля да направи нещо и наистина взе ключовете, отиде до шкафа и като отвори капака, дълго бърка между стъклените и порцеланови съдове и най-после каза:

— Ето на, не мога да го намеря, а пък имах един много хубав ликьорец, ама ако не са го изпили; моите слуги са такива крадци! Чакай, дали не е това? — Чичиков видя в ръцете му едно стъкълце, което цяло беше обвито в прах, като че с фланела. — Още покойницата беше го правила — продължи Плюшкин. — Тази мошеница, икономката, беше го захвърлила и дори го оставила незапушено, каналията недна! Буболечки и други нечистотии се бяха набъкали вътре, ала аз ги поизвадих и сега е чистичко, та ще ви налея една чашка.

Но Чичиков побърза да се откаже от такъв ликьорец, като каза, че вече е пил и ял.

— Пили сте вече и яли! — каза Плюшкин. — Да, разбира се, по кое друго ще познаеш един човек от добро общество, ако не по това: той не яде, а е сит; я да се случи някой крадльо, та ти, колкото и да го храниш… На, например моят капитан, като дойде: „Вуйчо, каже, дай ми нещо да похапна!“ А пък аз съм толкова вуйчо, колкото той ми е дядо. Види се, няма какво да плюска у дома си, та скита по чужди къщи! Но вие искате списък на всички тези тунеядци? Е, добре! Аз като да съм знаял. Всичките ги бях преписал на особено листче, за да ги задраскам при ново преброяване. — Плюшкин тури очилата си и взе да рови из книжата. Докато развързваше разни вързопи, той угощаваше своя гост с толкова много прах, щото тоя кихна. Най-сетне извади едно листче, цяло изписано. Имената на селяните го пъстрееха нагъсто като мухи. Там имаше всякакви: и Парамоновци, и Пименовци, и Пантелеймоновци, и дори назърна някой си Григорий Доезжай-Недоедец: всички бяха повече от сто и двадесет души. Чичиков се ухили, като видя такова множество. Като ги скри в джоба си, той забеляза на Плюшкин, че ще трябва да дойде до града, за да извади продавателно.

— В града ли? Че как може?… Ами кому ще оставя къщата? Че моите хора всички са крадци и мошеници: вътре в един ден тъй ще ме оберат, че и кафтана си няма да има на какво да закача.

— Ами нямате ли тогава някой познат?

— Че как познат? Всичките ми познати са измрели или са се отпознали… Ах, божке! Как да нямам, имам! — извика той. — Че аз познавам самия председател, дохождал е дори едно време у мене. Как да не го познавам! Заедно сме другарували, по стоборите сме се катерили! Как да не го знам! Добър познайник ми е!… Какво ще кажете, нему ли да пиша?

— Да, разбира се, нему!

— Как не, той ми е такъв приятел! Още от училището сме другарували с него.

И на това дървено лице изведнъж се плъзна някакъв топъл лъч, изрази се не чувство, а някакво бледно отражение на чувство, явление, подобно на неочаквана поява върху водната повърхност на давещия се, която предизвиква радостен вик между струпаната на брега тълпа. Но напусто зарадвалите се братя и сестри мятат от брега въже и чакат няма ли да се мерне пък гърбът или уморените от борба ръце — появата е била последна. Глухо е всичко и още по-страшна и по-пуста става след това затихналата повърхност на безответната стихия. Тъй и лицето на Плюшкин след мигновено трепнало познато чувство стана още по-безчувствено и още по-плоско.

— Имаше на масата едно листче хартия — каза той, — но не знам де се е дянало: моите хора са такива негодници! — Тука той взе да назърта и под масата, и над масата, тършува навсякъде и най-после извика: „Мавро, а, Мавро!“ На повикването му се яви една жена с чиния в ръцете, в която беше турен сушеният козунак, известен вече на читателя. И между тях почна такъв разговор:

— Къде си дянала хартията, крадло?

— Бога ми, господарю, не съм я виждала; освен едно малко парченце, дето изволихте да затулите чашката с него.

— По очите познавам, че си го пипнала.

— Че защо ще го пипна? Никаква полза от него нямам: не зная да пиша.

— Лъжеш, ти си го занесла на клисарчето! То отбира малко от писмо, та нему си го занесла.

— Че клисарчето, ако иска, ще си купи хартия. То нито е виждало вашето парченце!

— Ти ще видиш: на страшния съд дяволите с железни вили ще те пекат! Казвам ти, че ще те пекат!

— Че защо ще ме пекат, когато не съм барала листчето? Виж, за някоя друга женска слабост може, ама за кражба никой не ме е укорявал.

— Пък аз ти казвам, че дяволите ще те пекат! Ще кажат: „На ти тебе, мошенице, дето си лъгала господаря си!“ И с нажежени вили ще те въртят!

— А пък аз ще им кажа: „Няма защо, бога ми, няма защо! Не съм го вземала…“ Ами ето го, то стои на масата! Все тъй за права бога ще ме гълчите!

Плюшкин видя наистина листчето и за минута се спря, подъвка с джуките си и рече:

— Че ти пък какво си се задърлила така, ей, че свадлива! Ти й кажеш една дума, а тя ще ти отвърне десет! Я иди донеси огън да запечатам писмото. Чакай! Ти ще грабнеш лоена свещ; лойта лесно се топи; ще изгори — и свършено, чиста загуба; ами я ми донеси малко борина!

Мавра излезе, а Плюшкин седна на едно кресло, взе перото в ръка и дълго обръща на всички страни четвъртинката лист, като обмисляше дали не ще може да се отдели от нея една осминка, но най-сетне се убеди, че съвсем не може; топна перото в мастилницата с някаква мухлясала течност и с множество мухи на дъното и почна да пише, нареждайки букви, прилични на музикални ноти, като сдържаше всекиминутно бързината на ръката си, която подскачаше по цялата хартия и бъркаше скъпернишкия ред след ред и със съжаление си мислеше, че пак щеше да остане още много празно поле. И до такава нищожност, дребнавост, гадост можеше да падне човек! Толкова можеше да се измени! Но нима това е истина? Всичко това е истина, всичко може да стане с човека. Сегашният пламенен младеж би отскочил с ужас, ако биха му показали неговия собствен портрет на старини. Вземайте прочее със себе си на път, когато излизате от меките юношески години и влизате в суровото ожесточаващо мъжество, вземайте със себе си всички човешки чувства, не ги оставяйте на пътя: после не можете ги прибра. Жестока е, страшна е старостта, която ви чака напред и не ви връща нищо обратно! Гробът е по-милосърден от