е писателят, който — отминал край характери дотегливи, противни, поразяващи с печалната си действителност — приближава към характери, показващи високо човешко достойнство, който от грамадния въртоп на всекидневно движещите се образи е избрал само малкото изключения, който ни веднъж не е изменял възвишения строй на лирата си, не се е спущал от своята висина, до бедните си нищожни събратя и без да се опира о земята, цял е потънал в своите откъснати далеч от нея и възвеличени образи. Двойно завиден е прекрасният му дял; той е между тях като сред родно семейство; а през това време далеко и гръмко се носи славата му. Той е подкадил с упоителен тамян хорските очи; той ги е поласкал чудесно, като е скрил печалното в живота, като им е показал прекрасното у човека. Всичко ръкопляска и се носи след него, и лети подир тържествената му колесница. Назовават го велик световен поет, който витае високо над всички други гении на света, както витае орелът над другите високо летящи, птици. Само като се спомене името му, трепет обхваща младите буйни сърца, сълзи на отзивчивост бляскат във всички очи… Няма равен нему по сила — той е бог! Ала не е такъв делът и друга е съдбата на оня писател, който е дръзнал да извади наяве онова, което е всекиминутно пред очите и което равнодушните очи не виждат — цялата страшна, потресна тиня от дреболии, омотали нашия живот, цялата глъбина от студени, надребнели, делнични характери, от които гъмжи нашият понякога горчив и отегчителен земен път, и който с крепката сила на неумолимото си длето е дръзнал да ги изложи релефно и ярко пред всенародните очи! Той не ще събере народните ръкопляскания, той не ще види признателните сълзи и единодушен възторг на развълнувани от него души; срещу него не ще полети шестнайсетгодишна девойка със замаяна глава и с героично увлечение; той няма да се забрави в сладката омая от звуци, които сам е изтръгнал; най-сетне той не ще избегне съвременния съд, лицемерно-безчувствения съвременен съд, който ще назове нищожни и низки лелеяните от него създания, ще му отреди някой презрян ъгъл между ония писатели, които обиждат човечеството, ще го надари с качествата на изобразените от самия него герои, ще му отрече и сърдещ душа, и божествен плам на таланта. Защото не признава съвременния съд, че еднакво чудни са стъклата, през които са гледат слънцата и които предават движенията на незабележимите насекоми; защото не признава съвременният съд, че трябва много душевна глъбина, за да се озари една картина, взета от презрения живот, и да се въздигне до перла на творението; защото не признава съвременният съд, че високият възторжен смях е достоен да се тури наред с високото лирично вълнение и че цяла бездна има между тях и кълченията на панаирския палячо! Не признава всичко туй съвременният съд и ще обърне всичко в укор и злословие към неприятния писател; без споделяне, без отговор, без участие, като пътник без семейство ще остане той самин сред пътя. Сурово е неговото поприще и горчива ще почувствува той своята самота.
И дълго още ми е отредено от някаква чудна власт да вървя ръка за ръка с моите странни герои, да обглеждам целия грамаднотечащ живот, да го обглеждам през явния за света смях и невидимите, незнайни за него сълзи! И далеч е още онова време, когато в друг изблик страшната буря на вдъхновението ще се възземе от осенената от свещен ужас и блясък глава и ще се усети в неспокоен трепет величавият гръм на други слова.
На път! На път! Далеч от мене налетялата на челото бръчка и този строг сумрак на лицето ми! Нека веднага и из един път се гмурнем в живота с всичките му беззвучни трясъци и звънци и да видим какво прави Чичиков.
Чичиков се събуди, протегна ръце и нозе и почувствува, че се е наспал хубаво. Като полежа около две минути на гръб, той щракна с пръсти и с просияло лице си спомни, че има вече без малко четиристотин души. Тозчас той скочи от леглото, не огледа дори лицето си, което обичаше искрено и в което, както изглеждаше, най-привлекателно от всичко намираше голата си брадичка, защото твърде често се хвалеше с нея пред някои от приятелите си, особено пък ако това ставаше във време на бръснене. „Я погледни — думаше той обикновено и поглаждаше с ръка — каква брадичка имам: съвсем обла!“ Но сега той не погледна нито брадичката си, нито лицето си, а просто тъй, както беше, обу сахтиянените си обуща с разноцветни обшивки — с каквито живо търгува градът Торжок благодарение на нехайните склонности на руската натура — и по шотландски, само по една къса риза, забравил своята сериозност и почтената си средна възраст, направи из стаята два скока, като твърде изкусно се шляпна отзад с пета. Подир туй в същата минута пристъпи към работа. Пред ковчежето той потри ръце със същото удоволствие, както ги потрива неподкупния земски съд, когато приближава до сложената му закуска в някоя следствена обиколка, и в същото време извади от него книжата. Той искаше по-скоро да свърши всичко, без да отлага много-много. Сам се реши да съчини договорите, да ги напише и препише, за да не плаща нищо на писари. Формалният ред му беше много добре познат — той написа чевръсто с големи букви: хиляда осемстотин и еди-коя си година, после, веднага подир туй, със ситни букви: помешчик еди-кой и всичко, каквото трябва. За два часа всичко беше готово. Когато погледна сетне тия лисчета и мужиците които наистина са били някога мужици и са работили, орали, пиянствували, файтонджийствували, мамили господарите си, а може би са били и просто добри мужици, някакво странно, непонятно за самия него чувство го обзе. Всеки списък сякаш си имаше някакъв особен характер и според туй сякаш и самите мужици получаваха свой собствен характер. Мужиците, които бяха принадлежали на Коробочка, почти всички бяха с прибавени имена и прякори. Списъкът на Плюшкин се отличаваше с краткост на стила: често бяха поставени само началните букви от имената и презимената им и сетне две точки. Списъкът на Собакевич поразяваше с необикновена пълнота и обстойност; нито едно качество на мужика не беше пропуснато; за едного беше казано „добър столар“, към другите беше принадено „смислен в работата и не туря спирт в уста“. Означено беше също обстойно кой е бащата, коя е майката и какво поведение са имали те двамата: за едного само, за някой си Федотов, беше написано: „Баща неизвестно кой, а е роден от слугинята Капитолина, но с добър нрав и не краде“. Всички тия подробности придаваха някакъв особен вид на преснота: струваше ти се, като че мужиците до вчера са били живи. След като гледа дълго имената им, той дойде в умиление и като въздъхна, каза: „Милички мои, колко много сте набъкани тука! Какво ли сте правили, скъпи мои, приживе? Как ли сте си поминавали?“ И очите му неволно се спряха на едно име. Това беше известният Петър Савелев Неуважай-Корито, принадлежал някога на помещицата Коробочка. Той пак не се стърпя да не каже: „Ех, какъв дълъг, на цял ред си се проснал! Майстор някой ли си бил ти, или само обикновен мужик и с каква ли смърт те е прибрал господ? Дали в кръчмата си предал душа, или когато си спял насред пътя, те е премазал някой нестроен керван? Пробка Степан, дърводелец, с примерна трезвеност. А! Ето го него, Степан Пробка, его го тоя юначага, когото го бивало и за в гвардията. Навярно всички губернии си изходил ти с брадва на пояс и с ботуши на рамо, изядал си хляб за пара и за две сушена риба, а в пунгията май всякой път си донасял в дома по стотина рубли, а може би и по някоя държавна асигнация, зашита в платнените гащи или пъхната в ботушите. Къде ли те е сполетяла умирачката? Дали си се покатерил за по-голяма печалба под някой църковен купол, а може би и към кръста си се повлякъл и като си се подхлъзнал оттам от гредата, тупнал си на земята и само някой чичо Михей, който е бил до тебе, се е почесал по тила и продумал: «Ех, Ваня, свърши и ти!» и превързан с въже, сам той се е покатерил на твое място. Максим Телятников, кундурджия. Хе, кундурджия, пиян като кундурджия, казва пословицата. Зная те, зная те, гълъбче; ако искаш, цялата ти история да разправя. Учил си се ти при някой немец, който ви е хранил всинца заедно, бил ви е с ремък по гърба за нередовност и не ви е пущал на улицата да обесничите и чудо си бил ти, а не кундурджия; и немецът не е можал да се нахвали с тебе в разговор с жена си или с някой приятел. А като се е свършило твоето учение, рекъл си: «Сега вече ще си отворя свое дюкянче — казал си ти — и не тъй, като немеца, който се бори със сиромашията, ами изведнъж ще забогатея.» И ето, като си дал на господаря си големичък оброк, отворил си дюкянче, събрал си куп поръчки и си почнал да работиш. Намерил си отнякъде тройно по-евтини гнили кожи и си спечелил наистина двойно от всяка обувка, ала подир една-две седмици са се изпопукали твоите обуща и хората са те изпсували по най-подъл начин. И ето, дюкянчето ти е запустяло и ти си почнал да попийваш и да се търкаляш из улиците, говорейки: «Не, лошо е на тоя свят! Няма живот за русина: немците ни пречат за всичко!» Ами този какъв е такъв мужик: Елисавета Воробей! Фу, дявол да го вземе: жена! Как се е вмъкнала и тя тука? Подлецът му Собакевич и тука ме измами.“ Чичиков беше прав, това наистина беше жена. Как беше попаднал тук, не се знае, но тъй изкусно беше записана, че отдалеч човек можеше да я вземе за мужик и дори името й завършваше с „ер“ голям, т.е. Елисавета, ами Елисаветъ. Ала той не прие това и тозчас
