я задраска. „Григорий Доезжай-Недоедеш! Какъв ли човек си бил ти! С кираджилък ли си се препитавал и като си купил тройка и покрита талижка, отрекъл си се навеки от дома си, от родната си бърлога и си се помъкнал с търговци по панаири? Из път ли някъде си предал богу душа, или са те претупали самите твои приятели заради някоя дебела и червенобуза войнишка жена, или са се поревнали на някой горски скитник кожените ти ръкавици и тройката нисички, но набити кончета, или може би сам, като си лежал на одъра, мислил си, мислил си, па ни в клин, ни в ръкав, току си свърнал в кръчмата, а оттам — право в дупката на леда и — търси го, ако нямаш работа. Ех ти, руски народец! Не обича да умира от своя смърт! Е, вие как, гълъбчета мои? — продължаваше той, като пренесе поглед върху хартийката, дето бяха отбелязани избягалите души на Плюшкин. — Вие макар че сте живи още, но какво полза от вас? — Също като мъртвите! И де ли ви носят сега бързите ви нозе? Зле ли ви е било у Плюшкин, или просто по свое желание се скитате сега из горите и събличате пътниците? Из затворите ли лежите, или сте се настанили при други господари и орете замята? Еремей Карякин, Никита Волокита, син му Антон Волокита — тези и по прякорите им се вижда, че са добри бегачи. Попов, къщен крепостен слуга, ти трябва да си бил граматик: нож май не съм хващал в ръка, ала започнах да крада по благороден начин. Но ето че капитан-изправникът те залавя — тебе без паспортния. Ти стоиш бодро на очната среща. «Чий си ти?» — дума капитан-изправникът и ти изпраща в тази зла среща някоя и друга псувня. «На еди-кой си помешчик» — отговаряш ти живо. «Що щеш тук?» — дума капитан-изправникът. «Пуснат съм на оброк» — отвръщаш ти, без да се запънеш. «Де ти е паспортът?» — «У господаря ми, мешчанина Пименов». — «Извикайте Пименов! Ти ли си Пименов?» — «Аз съм Пименов». — «Давал ли ти е тоя паспорта си?» — «Не, не ми е давал никакъв паспорт.» — «Защо лъжеш тогава!» — дума капитан-изправникът и притуря пак някоя и друга псувня. «Тъй вярно — отговаряш ти живо, — не го дадох нему, защото дойдох в къщи късно, но го дадох да го пази Антон Прохоров, звънарят.» — «Извикайте звънаря! Давал ли ти е той паспорта си?» — «Не, не съм получавал от него паспорт.» — «Защо лъжеш пак?» — дума капитан-изправникът и подкрепя думата си с някоя и друга псувня. «Де е паспортът ти?» — «Той беше у мене — думаш ти бързо, — ала може да се е случило някак — из път да съм го изтървал.» — «Ами войнишкия шинел — дума капитан-изправникът и ти заковава като прибавка някоя и друга псувня, — защо си го откраднал? И от свещеника сандъчето с медни пари?» — «Съвсем не — казваш ти, без да трепнеш — в кражба още не съм попадал.» — «Ами защо шинелът се намери у тебе?» — «Не мога да зная; сигурно някой друг го е донесъл.» — «Ах ти, хайдутино!» — казва капитан-изправникът, заклатил глава и турил ръце на хълбоци. — Я заковете пранги на краката му и го заведете в затвора.“ — „Заповядайте, аз с удоволствие“ — отговаряш ти.

И ето, вадиш от джоба си табакера и черпиш приятелски двамината, някакви инвалиди, които заковават оковите ти, и ги разпитвал отдавна ли са в оставка и в коя война са участвували. И ето на, живееш си в затвора, докато в съда се разследва делото ти. И пише съдът: да те препратят от Царевококшайск в затвора на еди-кой си град, а онзи съд пише пак: да те препратят в някакъв си Восегонск и ти преминаваш от един затвор в друг и като изглеждаш новото си обиталище, думаш: „Не, Восегонският затвор ще бъде май по-добър: там и на ашици да искаш да играеш — имаше място, па и общество имаше по-голямо.“

„Абакум Фиров! Ти, байно, какво? Де, в кои ли места се луташ сега? Дали си се завеял на Волга и си обикнал волния живот, сдружен с бурлаците?…“ Тука Чичиков се спря и малко се замисли. Над що ли се замисли той? Дали се замисли над съдбата на Абакум Фиров, или се замисли току-тъй, от само себе, както се замисля всеки русин, на каквито години и да е, с какъвто чин и състояние да е, когато се размисли за слободията на широкия живот? И наистина де ли е сега Фиров? Разхожда се шумно и весело на житарското пристанище наред с търговците. С цветя и ленти на шапка, бурлашката дружина буйно се весели на прощаване с любовниците и съпругите, високи, стройни, с мъниста и панделки; хора, песни, целият площад кипи, а през това време носачите посред крясъци, одумки и подканвания, закачили с кука по девет пуда на гърба си, изсипват шумно грах и пшеница в дълбоки кораби, стоварят чували с овес и жито и далече по целия площад се виждат купища чували, натрупани в пирамиди като гюллета, и грамаден изглежда целият житен арсенал, докато се не натовари цял в дълбоките сурски шлепове и се понесат те на върволица като безкрайна флота заедно с пролетните ледове. Там именно вие, бурлаци, ще се наработите и както преди гуляехте и вилнеехте, дружно ще се заловите за труд и пот и ще теглите каиша с някоя безкрайна като Русия песен.

„Ехе, хе, хе! Дванайсет часът! — каза най-сетне Чичиков, като погледна часовника. — Какво съм се унесъл толкова? Барем да бях вършил някаква работа, а то, без всякаква причина първом се впуснах във врели-некипели, а сетне се замислих. Какъв глупак съм наистина!“ Като каза това, той промени шотландския си костюм с европейския, стегна по-силно с колана пълния си корем, понапръска се с одеколон, взе в ръка зимната си шапка и книжата под мишца и тръгна към гражданското отделение да свърши с договора. Той бързаше не защото се боеше да не закъснее — той не се боеше от закъсняване, защото председателят му беше познайник и би могъл да продължи и да съкрати по свое желание работното време, както древният Омиров Зевс е продължавал дните или пращал бързи нощи, когато е трябвало да прекрати боя между любезните му герои или да им даде възможност да доизкарат битката, но сам в себе си той чувствуваше желание колкото може по-скоро да докара работата докрай; дотогава все му беше някак неспокойно и неудобно; зер, все пак му дохождаше на ум мисълта, че душите не са съвсем истински и че в подобни случаи всякога товарът трябва по-скоро да се снеме от плещите. Не беше успял да излезе на улицата, размисляйки за всичко туй, и в същото време мъкнеше на гърба си мечата кожа, покрита с кафяво сукно, когато на самия ъгъл на улицата се сблъска с друг господин също с меча кожа, покрита с кафяво сукно, и със зимна шапка с уши. Господинът извика — той бе Манилов. Те тозчас се сграбчиха в прегръдки и около пет минути стояха на улицата така. Целувките бяха тъй силни, че и двамата почти целия ден ги боляха предните зъби. От радост на Манилов само носът и устата останаха на лицето, а очите му съвсем се изгубиха. Около четвърт час той държа с две ръце ръката на Чичиков и страшно я стопли. С най-тънки и приятни изрази той разправи как летял да прегърне Павел Иванович; завърши с такъв комплимент, какъвто прилича да бъде казан само на някоя мома, с която отиваш да танцуваш. Чичиков отвори уста, без да знае още как да благодари, когато изведнъж Манилов извади изпод шубата си една хартия, свита на тръбичка и вързана с розова панделка, и сръчно му я подаде с два пръста.

— Какво е това?

— Мужиците.

— А! — Той веднага я разгъна, погледна я набързо и се учуди на чистотата и красотата на почерка. — Славно написано — каза той, — няма нужда и да се преписва. Пък и с украшения наоколо! Кой направи тъй изкусно тези украшения?

— Хе, няма защо да питате — каза Манилов.

— Вие ли?

— Жена ми.

— Ах, боже мой! Мене просто ми е съвестно, дето съм причинил толкова затруднения.

— Заради Павел Иванович — няма затруднения.

Чичиков се поклони с признателност. Като чу, че той отива в съдилището, за да узакони продавателните, Манилов изказа готовност да го придружи. Приятелите се хванаха под ръка и тръгнаха заедно. При всяко малко нагорнище или издигнатина, или стъпалце Манилов подкрепяше Чичиков и почти го приповдигаше с ръка, като принаждаше с приятна усмивка, че той не ще остави никога Павел Иванович да натърти крачката си. Чичиков се смущаваше, като не знаеше как да му благодари, защото чувствуваше, че беше май тежичък. С такива взаимни услуги те дойдоха най-сетне до площада, дето бяха учрежденията — едно голямо триетажно масивно здание, цяло бяло като тебешир, вероятно за да изобразява душевната чистота на длъжностните лица, които се помещаваха в него; другите здания на площада не отговаряха на грамадността на масивното здание. Те бяха: една караулна будка, при която стоеше войник с пушка, две-три файтонджийски борси и най-сетне дълги дъсчени огради с известните стоборни надписи и рисунки, надраскани с въглени и тебешир. Нищо друго нямаше в тоя самотен или както се изразяват по нас, красив площад. От прозорците на втория и третия етаж се подаваха неподкупните глави на Темидините жреци и в същата минута се скриваха пак: вероятно в това време влизаше началникът им. Приятелите не се изкачиха, ами отърчаха по стълбата, защото Чичиков, като искаше да избегне подкрепянето с ръка от страна на Манилов, ускоряваше крачките, а Манилов също от своя страна летеше напред, като гледаше да не остави Чичиков да се умори, и затуй, когато влязоха в тъмния коридор, двамата се задъхваха много силно. Погледът им не биде изненадан от чистота нито в коридорите, нито в стаите. Тогава още не се грижеха за нея и онова, което беше мръсно, тъй си и оставаше мръсно, без да вземе привлекателна външност. Темида приемаше гостите си просто, каквато си е, в неглиже и халат. Би трябвало да се опишат канцеларските стаи, през които минаха нашите герои, ала авторът изпитва голям страх към всички държавни