учреждения. Когато му се е случвало да минава през такива места, дори с бляскав и благороден вид, с лакирани подове и маси, той е гледал да мине през тях колкото може по-скоро, със смирено наведени към земята очи, и затова съвсем не знае как там всичко благоденствува и цъфти. Нашите герои видяха много хартия, и чернова, и белова, наведени глави, широки тилове, фракове, сюртуци с губернска кройка и дори просто някаква си светлосива куртка, хвърляща се в очи много остро, която с глава, наведена на една страна и сложена почти върху самата хартия, преписваше чевръсто и с широки извивки протокол за възвръщане на земя по съдебен ред, или опис на имение, заграбено от някой мирен помешчик, който спокойно доживяваше дните си, макар и даден под съд, народил и деца, и внуци под неговото крило; чуваха се и откъси от къси фрази, произнасяни с дрезгав глас: „Федосей Федосеевич, дайте ми, моля ви се, дело № 368!“ — „Вие все затуряте някъде тапата на канцеларската мастилница!“ Понякога някой глас, по-величествен, без съмнение на някой от началниците, се раздаваше повелително: „На, препиши това! Инак ще ти събуят обущата и ще ми престоиш шест дни гладен.“ Шумът от перата беше голям, като че няколко талиги с вършини минаваха през гора, затрупана на четвърт аршин с изсъхнали листа.

Чичиков и Манилов отидоха при първата маса, дето седяха двама млади чиновници, и попитаха:

— Молим, кажете ни, де се уреждат тука крепостните работи?

— Какво искате? — казаха и двамата чиновници, като се обърнаха.

— Искам да подам едно заявление.

— Какво сте купили?

— Аз бих искал да зная по-напред де е отделението за крепостните актове, тука ли или на друго място?

— Вие кажете по-напред какво сте купили, на каква цена и ние тогава ще ви кажем къде е; а само тъй не може да се знае.

Чичиков тозчас видя, че тези чиновници бяха просто любопитни, както всички млади чиновници, и искаха да придадат повече тежест и значение на себе си и на работата си.

— Слушай, любезни — каза той, — аз зная много добре, че всичките продавателни, от каквато и да са цена, се намират на едно място, затова ви моля да ни кажете отделението, ако пък вие не знаете какво се работи тука, у вас, тогава ще попитаме други. — На това чиновниците не отговориха нищо, само единият от тях посочи с пръст към ъгъла на стаята, дето при една маса стоеше елин старец и отбелязваше някакви книжа. Чичиков и Манилов минаха между масите и отидоха право при него. Старецът се занимаваше много внимателно.

— Позволете да ви попитаме — каза Чичиков и се поклони, — тука ли е службата по крепостните актове?

Старецът вдигна очи и бавно произнесе:

— Тук няма крепостни актове.

— Ами де?

— А де е крепостната експедиция?

— При Иван Антонович.

— А де е Иван Антонович?

Старецът посочи с пръст в другия ъгъл на стаята. Чичиков и Манилов тръгнаха към Иван Антонович. Иван Антонович беше вече извил едното си око и ги изгледа изкриво, но в същата минута се вдълбочи още.

— Позволете да попитаме — каза Чичиков, като се поклони, — тук ли е службата по крепостните актове?

Иван Антонович сякаш не чу нищо и съвсем се задълбочи в книжата, без да отговори нещо. От пръв поглед личеше, че той беше вече човек на благоразумни години, не като някой млад бъбрица и лудетина. Иван Антонович изглеждаше да е вече отколе надхвърлил четирийсетте години; косите му бяха черни, гъсти, цялата средна част на лицето му се издаваше напред и бе отишла към носа му; с една дума, то беше онова лице, което в обществото наричат свинска муцуна.

— Позволете да попитаме, тук ли е крепостната експедиция? — каза Чичиков.

— Тук — каза Иван Антонович, извърна свинската си муцуна и пак се наведе да пише.

— Ето каква работа има: купил съм от разни владетели от тукашния уезд селяни за преселване; продавателни има, остава да се извърши, каквото трябва.

— Продавачите налице ли са?

— Някои са тука, а други имат пълномощници.

— Заявление носите ли?

— Нося заявление. Аз бих искал… трябва да побързам… Затуй не може ли например да се свърши тази работа още днес?

— Хм, днес!… Днес не може — каза Иван Антонович. — Трябва да се направят справки дали няма някой запор.

— Впрочем колкото за ускоряването на работата Иван Григориевич, председателят, е мой близък приятел…

— Да, но Иван Григориевич не е самин, има и други — каза строго Иван Антонович.

Чичиков разбра хитрината, която Иван Антонович метна, и каза:

— И другите няма да бъдат оскърбени; аз сам съм служил: зная как стават тези работи…

— Идете при Иван Григориевич — каза Иван Антонович с малко по-ласкав глас. — Нека той даде заповед комуто трябва, а при нас работата няма да се бави.

Чичиков извади от джоба си една банкнота и я сложи пред Иван Антонович, която той съвсем не забеляза, и веднага я покри с една книга. Чичиков понечи да му я покаже, но Иван Антонович с едно движение на главата даде да се разбере, че няма нужда да му се показва.

— Ето, тоя ще ви заведе в кабинета — каза Иван Антонович, като кимна с глава, и един от свещенодействуващите, които бяха тука и който с такова усърдие бе принасял жертви на Темида, че двата му ръкава бяха скъсани на лактите и оттам отдавна се подаваше подплатата, за което бе получил на времето си длъжността колежки регистратор, се зае да услужи на нашите приятели, както някога Вергилий се бил заел да услужи на Данте[38 — Както някога Вергилий се бил заел да услужи на Данте — има се предвид „Божествената комедия“ на Данте (1265–1321), в която Вергилий спасява поета от зверовете и го води от ада в чистилището.], и ги заведе в кабинета на председателя, дето имаше само едно широко кресло и в него пред една маса зад зерцалото и две дебели книги седеше самин като слънце председателят. На това място новият Вергилий почувствува такова благоговение, че съвсем не се осмели да стъпи с крак там и се връцна назад, показвайки гърба си, изтрит като рогозка, с едно кокоше перо на него, залепнало кой знае отде. Като влязоха в залата, те видяха, че председателят не бе сам, до него седеше Собакевич, съвсем затулен зад зерцалото. Влизането на гостите произведе възклицание, държавните кресла се отместиха с шум. Собакевич също се приповдигна от стола и можеше да се види от вси страни с дългите си ръце. Председатели взе Чичиков в прегръдките си и кабинетът се огласи с целувки; разпитаха се един другиго за здравето, оказа се, че и двамата ги наболява кръстът, което тозчас отдадоха на седящия живот. Председателят като че беше вече уведомен от Собакевич за покупката, защото, почна да честити, което малко посмути изпърво нашия герой, особено когато видя, че и Собакевич, и Манилов, двамата продавачи, с които работата беше наредена скришом, сега бяха се изправили един срещу друг. Ала той поблагодари на председателя и като се обърна тутакси към Собакевич, попита:

— Ами как сте вие със здравето?

— Слава богу, не мога да се оплача — каза Собакевич. И наистина той нямаше за какво да се оплаква: по-скоро желязо можеше да се простуди и да почне да кашля, отколкото този като за чудо сформиран помешчик.

— Та вие всякога сте се славили с добро здраве — каза председателят, — и покойният ви баща бе също здрав човек.

— Да, той самин излизаше срещу мечка — отговори Собакевич.

— Ала мене ми се струва — каза председателят, — че и вие бихте повалили мечка, ако поискате да се поборите с нея.

— Не, не мога я повали — отвърна Собакевич. Покойният беше по-як от мене — И като въздъхна, продължи: — Не, сега хората не са такива; на, например и моят живот, какъв живот е той? Просто тъй някак…

— Че с какво не е хубав вашият живот? — каза председателят.

— Не е хубав, не е хубав — каза Собакевич, като поклати глава. — Вие разсъдете, Иван Григориевич: петдесет години вече живея и нито веднъж не съм се разболял; барем гърло да ме заболеше, пъпка или цирей да ми излезеше… Не, не е на добро! Кога да е, ще има да плащам за това. — Тука Собакевич потъна в меланхолия.

„Гледай го ти него — помислиха в едно и също време и Чичиков, и председателят, — за какво взел да се сърди!“

— Аз нося едно писъмце за вас — каза Чичиков, като извади от джоба си писмото на Плюшкин.

— От кого? — каза председателят и като го разпечата, извика: — А, от Плюшкин? Той напразно живее досега на белия свят. Каква съдба! А какъв умен, какъв богат човек беше! Пък сега…

— Куче — каза Собакевич, — мошеник, уморил е от глад всичките си хора.

— Добре, добре — каза председателят, като прочете писмото, — аз съм готов да бъда пълномощник. Кога искате да се направи продавателното: сега ли, или после.

— Сега — каза Чичиков, — аз дори ще ви помоля, ако е възможно, още днес, защото утре бих искал да напусна града; аз донесох и договора, и заявление.

— Всичко туй е хубаво, само че както обичате, но ние не ще ви пуснем тъй скоро. Продавателните ще бъдат направени още днес, но вие все пак ще поостанете при нас. Ето, аз още сега ще дам заповед — каза той и отвори вратата на канцеларията, пълна с чиновници, които приличаха на трудолюбиви пчели, пръснати по питите, ако само восъчните пити могат да се оприличат на канцеларски дела. — Иван Антонович тука ли е?

— Тука! — обади се един глас отвътре.

— Извикайте го!

Известният вече на читателя Иван Антонович, свинската муцуна, влезе в залата и почтително се поклони.

— На, вземете, Иван Антонович, всички тия книжа

— Но не забравяйте, Иван Григориевич — подзе Собакевич, — ще трябват свидетели, поне по двама души от всяка страна. Пратете още сега за прокурора: той е човек без работа и сигурно трябва да си е в къщи, всичко му върши ходатаят Золотух, пръв грабител в света. Инспекторът на санитарната управа и той също няма работа и сигурно е в къщи, ако не е отишъл някъде да играе карти, па има още мнозина, които живеят наблизо тъдява: Трухачевски, Бегушкин — и те само напразно обременяват земята.

— Именно, именно! — каза председателят и веднага прати разсилния за всички тия лица.

— И ще ви помоля още — каза Чичиков, — повикайте пълномощника на една помешчица, от която също направих покупка — син на протопопа отец Кирил; той служел тук при вас.

— Защо не, ще повикаме и него! — каза