председателят. — Всичко ще направим, но никому от чиновниците да не давате нищо; аз ви моля за това. Моите приятели не трябва да плащат. — Като каза това, той тозчас даде някаква заповед на Иван Антонович, комуто, както се вижда, тя не се хареса. Продавателните сякаш подействуваха добре на председателя, особено когато той видя, че всичките покупки възлизат на сто хиляди рубли. Няколко минути той гледа Чичиков в очите с израз на голямо удоволствие и най-сетне каза: — Та тъй, а! Такава ми ти работа, Павел Иванович! Значи, и вие се сдобихте вече!

— Сдобих се! — отвърна Чичиков.

— Хубава работа! Наистина, хубава работа!

— Да, аз сам виждам, че по-хубава работа не можех да заловя. Както и да е, но целта на един човек все е неопределена, докато не стъпи най-сетне с твърда нога върху здрава основа, а не върху някаква свободомислена младежка химера! — Тук той много на място укори за либерализма им всички млади хора, и заслужено. Но забележително е, че в думите му все имаше някаква несигурност сякаш той в същото време говореше сам на себе си: „Ех, приятелю, лъжеш, та се късаш!“ Той дори не погледна Собакевич и Манилов от страх да не съзре нещо по лицата им. Но напразно се боеше той: лицето на Собакевич нито помръдна, а Манилов, омагьосан от фразата, само потръсваше от удоволствие главата си одобрително и изпитваше такова дълбоко чувство, каквото изпитва някой любител на музиката, когато певицата надмине дори и цигулката и изпищи такава някоя тънка нота, каквато не е по силите и на птиче гърло.

— Ала защо не обадите на Иван Григориевич — отзова се Собакевич — какво именно сте сдобили? А вие, Иван Григориевич, защо не го попитате какво именно е сдобил? Какъв народ! Просто злато! Че аз му продадох и коларя Михеев.

— Я гледай, значи, и Михеева продадохте? — каза председателят. — Аз зная коларя Михеев: чудесен майстор; той поправи моето кабриолетче. Само че, позволете, как е възможно… вие бяхте ми казали, че умрял…

— Кой, Михеев ли да е умрял? — каза Собакевич, без да се смути ни най-малко. — Брат му беше, дето умря, а той е жив-живеничък и е дори по-здрав, отколкото по-рано. Тия дни нагласи една такава бричка, каквато и в Москва не могат направи. Той би трябвало всъщност само за царя да работи.

— Да, Михеев е чудесен майстор — каза председателят — и аз дори се учудвам как сте могли да се разделите с него.

— А че само Михеев ли е! Ами Пробка Степан, дърводелецът, Милушкин, тухларят, Телятников Максим, кондурджията — всички отидоха, всички продадох! — А когато председателят попита защо ги е продал, щом са били хора, необходими за къщата, и майстори, Собакевич махна с ръка и отговори: — Ей тъй, просто хванаха ме дяволите, я чакай, рекох, да ги продам, и ги продадох от глупост! — След това той наведе глава тъй, като че сам се разкайваше за тази работа, и додаде: — Ей на, побелял съм вече, ала и досега не съм поумнял.

— Но позволете, Павел Иванович — каза председателят, — как купувате селяни без земя? Да не би за преселване?

— За преселване.

— Е, щом е за преселване — работата е друга; а в кои места?

— В кои места ли… в Херсонска губерния.

— О, там земята е прекрасна! — каза председателят и се отзова с голяма похвала за буйните и високи тамошни храни.

— А земя имате ли в достатъчно количество?

— Имам — толкова, колкото трябва за купените селяни.

— Ами река или езеро?

— Река. Впрочем има и езеро. — Като каза туй, Чичиков погледна, без да ще Собакевич и макар че Собакевич беше като по-рано неподвижен, но стори му се, че на лицето му бе написано: „Брей, че лъжеш! Кой знае дали има река и езеро, пък и земя!“

Докато разговорите продължаваха, почнаха неусетно да идват свидетелите: познатият на читателя прокурор мигльо, инспекторът на санитарната управа, Трухачевски, Бегушкин и другите, които според думите на Собакевич напразно обременяваха земята. Мнозина от тях бяха съвсем непознати на Чичиков; колкото не достигаха, па дори и повече, бяха набавени между съдебните чиновници. Доведоха също не само сина на протопоп Кирил, но дори и самия протопоп. Всеки от свидетелите се подписа с всичките си достойнства и чинове, един с извит почерк, друг с полегат, а трети едва ли не с обърнат надолу почерк, като нанизваха такива букви, каквито не са дори виждани в руската азбука. Известният Иван Антонович нагласи работата бързо, продавателните бидоха записани, отбелязани, внесени в книгата и вред, дето трябва, с таксата от полупроцентово мито, както и за напечатване във Ведомостите, и Чичиков заплати съвсем малко. Председателят дори даде заповед да му вземат за данък само половината, а другата половина, незнайно как, се отнесе на сметката на някакъв друг просител.

— И тъй — каза председателят, когато всичко беше свършено, — сега остава само да се полее покупката.

— Аз съм готов — каза Чичиков. — От вас зависи само да определите времето. Би било грехота от моя страна за такова приятно общество да не отворим някоя и друга бутилчица шампанско.

— Не, вие неправилно схванахте работата; шампанското ще доставим ние самите — каза председателят, — това е наше задължение, наш дълг. Вие сте ни гост: ние трябва да ви гощаваме. Знаете ли какво, господа? Засега ето какво можем да направим: хайде да отидем всинца тъй, както сме, у полицейския; той е нашият чудотворец; стига само да смигне, минавайки край рибния пазар или край някоя изба, и ще имаме чудесна закуска! Пък по този случай ще му дръпнем и едно вистче.

Никой не можеше да се откаже от такова предложение. Свидетелите само при споменаването на рибния пазар почувствуваха апетит; всинца тозчас грабнаха шапките си и царската работа се свърши. Когато минаваха през канцеларията, Иван Антонович, свинската муцуна, се поклони учтиво и каза тихичко на Чичиков:

— Купихте за сто хиляди селяни, а за труда дадохте само една беличка.

— Че какви селяни са те? — отговори му на това шепнешком Чичиков — Съвсем празни, нищожни хора, не струват и наполовина. — Иван Антонович разбра, че посетителят е с твърд характер и не ще даде повече.

— Ами по колко взехте душата от Плюшкин? — пошепна му на другото ухо Собакевич.

— Ами защо сте турили Воробей в списъка! — отвърна му на това Чичиков.

— Какъв Воробей? — каза Собакевич.

— Ами че жената Елисавета Воробей, пък и ер голям сте й турили на края.

— Не, никакъв Воробей не съм вписвал — каза Собакевич и отиде към другите гости.

Гостите най-сетне стигнаха вкупом до къщата на полицейския началник. Полицейският началник наистина беше чудотворец: щом само чу в що се състои работата, в същата минута повика пристава, един пъргав момък с лакирани ботфорти, и уж му пошепна на ухо две думи само и прибави: „Разбираш?“, а там, в другата стая — в същото време, когато гостите се сражаваха на вист — на масата вече се явиха: моруна, есетра, сьомга, далак хайвер, пресносолен хайвер, сельодки, пъструга, сиренета, пушени езици и риби — всичко туй от страна на рибния пазар. После като добавки от страна на домакина се появиха готварски изделия: баници с рибя главя, дето бяха влезли хрущялите и хрилете на една 9-пудова есетра, друга баница с гъби, банички с месо, масленки, варено говеждо. Полицейският началник беше един вид баща и благотворител в града. Между гражданите той беше съвсем като в родно семейство, а в дюкяните и в безистена се отбиваше като в собствен свой зимник. Изобщо той седеше здравата на мястото си, както се казва и владееше длъжността си в съвършенство. Трудно беше дори да се каже дали той бе създаден за мястото си, или мястото за него. Работата беше нагласена тъй умно, че той получаваше двойно повече доходи от всичките свои предшественици, а между туй беше заслужил любовта на целия град. Първи търговците най-много го обичаха именно за това, че не беше горд; и наистина той кръщаваше децата им, сватосваше се с тях и макар че ги скубеше понякога здравата, но правеше това някак извънредно майсторски: и по рамото ще те потупа, и ще се засмее, и с чай ще те напои, ще ти обещае и сам ще дойде да поиграе на дама, ще те разпита за всичко: как отиват работите, кое как е. Ако чуе, че детето нещо се поболяло, ще ти каже и някой цяр; с една дума, човек и половина! Ще тръгне с файтона да разпореди нещо, а през това време ще отвори с тогоз-оногоз приказка: „Как е, Михеич! Ще трябва някой ден ние с тебе да си доиграем играта.“ — „Да, Алексей Иванович — отговаря този, като отлага шапка, — ще трябва.“ — „Ех, брате, Иля Парамонич, намини към мене да видиш моя вран кон; ще го извадя да се надбягваме с твоя, пък впрегни и своя в кабриолета; ще ги опитаме.“ Търговецът, който беше луд за хубави коне, се усмихваше с една особена, дето се вика, охота и като поглаждаше брадата си, думаше: „Ще ги опитаме, Алексей Иванович!“ Дори всички продавачи, обикновено свалили шапки в това време, се споглеждаха с удоволствие един друг, сякаш искаха да кажат: „Алексей Иванович е добър човек!“ С една дума, той беше успял да спечели пълна популярност и мнението на търговците беше такова, че Алексей Иванович, „макар че ще те вземе, но затуй пък никак няма да те изложи“.

Като забеляза, че закуската беше готова, полицейският началник предложи на гостите да довършат виста подир ядене и всички отидоха в оная стая, отдето миризмата отдавна приятно дразнеше ноздрите на гостите и дето Собакевич вече отдавна назърташе във вратата, забелязал отдалече есетрата, сложена настрана в една голяма чиния. Гостите, като изпиха по една чаша ракия с тъмен маслинен цвят, какъвто имат само сибирските прозрачни камъни, от които в Русия режат печати, пристъпиха от всички страни с вилици към масата и взеха да проявяват, дето се вика, всеки характера и склонностите си, като налегнаха кой хайвера, кой сьомгата, кой сиренето. Собакевич, като остави без всякакво внимание всички тези дреболии, се прилепи до есетрата и докато другите пиеха, разговаряха и ядяха, той в четвърт час и нещо й видя цялата сметка, така че, когато полицейският началник си спомни за нея и с думите: „Ами как ще ви се стори, господа, ей това произведение на природата?“ се приближи уж към нея с вилица, заедно