с другите той видя, че от произведението на природата беше останало само една опашка; а Собакевич беше се притаил тъй, като че ли ни лук ял, ни на лук мирисал, и беше отишъл при една чиния по-надалечко от другите, па чоплеше с вилицата една малка сушена рибка. Като свърши работата с есетрата, Собакевич седна в едно кресло и вече нито яде, нито пи, а само жумеше и мигаше. Полицейският началник, както изглеждаше, не обичаше да жали виното; тостовете нямаха брой. Първият тост се пи, както може би читателите сами се досещат, за здравето на новия херсонски помешчик, после за благоденствието на неговите селяни и щастливото им преселване, после за здравето на бъдещата му жена-хубавица, което отрони приятна усмивка от устата на нашия герой. Обградиха го от всички страни и почнаха да го молят убедително да остане поне за две седмици в града: „Не, Павел Иванович! Както обичате, ала то прилича, като да дойдеш до прага и назад, само колкото да изстудиш стаята! Не, вие ще останете повече време с нас! На, ние ще ви оженим, нали, Иван Григориевич, ще го оженим.“
— Ще го оженим, ще го оженим! — подзе председателят. — Както и да се опирате, с ръце и с крака, ще ви оженим! Не, приятелю, попаднахте тука, сега не се оплаквайте. Ние не обичаме да се шегуваме.
— Че какво пък? Защо ще се опирам с ръце и крака — каза Чичиков усмихнат, — женитбата не е такова нещо, та да… стига да има мома.
— Ще има и мома! Как да няма? Всичко ще има, всичко, каквото искате!…
— Е, щом има…
— Браво, остава! — закрещяха всички. — Бива, ура, Павел Иванович! Ура! — И всички се доближиха до него с чаши, да се чукат. Чичиков се чукна с всички. „Не, не, още!“ — думаха ония, конто бяха по-разпалени, и се чукаха още по веднъж, после посегнаха трети път да се чукат, чукаха се и трети път.
В късо време на всички стана необикновено весело. Председателят, който във весело настроение ставаше премил човек, прегърна няколко пъти Чичиков, като думаше със сърдечно излияние: „Душке моя! Мамичко моя!“ и дори като щракна с пръсти, той почна да подскача около него и да тананика известната песен „Ах ти, такъв-онакъв камарински мужик!“ Подир шампанското отвориха маджарско, което още повече повиши духа и развесели обществото. За виста съвсем забравиха; препираха се, крещяха, говореха за всичко — за политика, дори за военно дело, излагаха волни мисли, за които в друго време сами биха натупали децата си. Решиха тутакси множество най-трудни въпроси. Чичиков никога не беше се чувствувал в такова весело разположение, представяше си вече, че е истински херсонски помешчик, говореше за разни подобрения, за триполната система в селското стопанство, за щастието и блаженството на две души и почна да декламира на Собакевич посланието на Вертер до Шарлота[39 — Вертер и Шарлота — герои от романа на Гьоте (1749–1832). „Страданията на младия Вертер“.] в стихове, на което оня само мигаше, седейки в креслото, защото подир есетрата чувствуваше голяма склонност към сън. Чичиков сам се досети, че бе почнал много да се отпуска, поиска екипаж и се възползува от файтона на прокурора. Прокурорският кочияш, както стана явно из пътя, беше опитен мъж, защото караше само с една ръка, а другата беше извил назад и прикрепваше с нея господаря. По такъв начин, вече с прокурорския файтон, той си отиде в хотела, дето дълго на езика му още се въртяха всякакви глупости: руса румена девойка с трапчинка на дясната буза, херсонски села, капитали. На Селифан бидоха дадени дори някои и други стопанствени заповеди: да събере всички новопреселени мужици, за да ги провери гласно един по един. Селифан мълком слушаше доста дълго време, после излезе от стаята и каза на Петрушка: „Върви да събличаш господаря!“ Петрушка се залови са събува обущата му и насмалко щеше заедно с тях да смъкне на пода и самия господар. Но най-сетне обущата бяха събути, господарят беше съблечен както трябва и като се повъртя малко в леглото, което скърцаше немилостиво, заспа решително като херсонски помешчик. А през това време Петрушка изнесе на коридора панталоните и фрака с тъмночервен цвят на точици, който разпери върху дървената окачалка, и почна да го шиба с камшик и четка тъй, че напълни целия коридор с прах. Когато се готвеше вече да ги снеме, гой погледна надолу от чардака и видя Селифан, който се връщаше от конюшнята. Те срещнаха погледите си и се разбраха помежду си с усет: господарят, значи, се тръшна да спи — можем и ние да мръднем тук-там. Тозчас, след като отнесе в стаята фрака и панталоните, Петрушка слезе долу и двамата тръгнаха заедно, без да си говорят нищо за целта на пътуването и шегувайки се из пътя за съвсем други работи. Разходката им не беше надалече: те минаха само на срещната страна на улицата, наближиха къщата, която беше срещу хотела, и влязоха в ниската стъклена окадена врата, която водеше почти в зимник, дето вече седяха около дървени маси множество всякакви хора: и с бръснати, и с небръснати бради, и с кожуси, и просто по риза, а някои и с власати шинели. Какво правеха тука Петрушка и Селифан, бог знае: но излязоха оттам след един час, хванати под ръка, като пазеха пълно мълчание, оказваха си един другиму голямо внимание и се предпазваха взаимно от всякакви ъгли. Ръка за ръка, без да се изпущат, те цял четвърт час се катериха по стълбата, най-сетне я надделяха и се качиха. Една минута Петрушка стоя пред нисичкия си креват, като мислеше как по-прилично да легне и легна съвсем напреко, така че краката му опираха на пода. И Селифан легна на същия креват, като намести глава си върху корема на Петрушка, и забрави напълно, че трябваше да спи съвсем не тук, а може би в стаята за слугите, ако не в конюшнята, при конете. Двамата заспаха мигом, като започнаха да хъркат невероятно дебело, на което господарят от другата стая отговаряше с тънко носово свирене. Скоро подир това всичко утихна и хотелът потъна в непробуден сън; само в едно прозорче се виждаше още светлина — там се бе настанил някакъв поручик, дошъл от Рязан, голям любител, както изглеждаше, на ботуши, защото си беше поръчал вече четири чифта и непрекъснато мереше петия. Няколко пъти той се доближава до леглото, за да ги изуе и си легне, но все не можеше: ботушите наистина бяха добре ушити; и дълго още той дига крак и разглежда майсторски и чудесно направения ток.
ГЛАВА VIII
Покупките на Чичиков станаха предмет на разговори. В града се понесоха слухове, мнения, разсъждения по въпроса, износно ли е да се купуват селяни за преселване. В препирните мнозина показаха пълно познаване на предмета. „Разбира се — казваха някои, — това е тъй, против това не може да се спори: земята в южните губернии наистина е добра и плодородна; но какъв ще е халът на Чичиковите селяни без вода? Там зер няма никаква река!“ — „Това, че няма вода, още не значи нищо, това е нищо, Степан Дмитриевич, но работата е, че преселването не е надеждно нещо. Знае се какъв е мужикът; на нова земя, па и да се залови със земеделие, че и нищо да няма — ни къща, ни кола, ни двор — ще избяга като две и две четири, ще офейка тъй, че и дирята му няма да откриеш.“ — „Не, Алексей Иванович, позволете, позволете, аз не съм съгласен с това, дето казвате, че Чичиковият мужик ще избяга. Русинът е способен на всичко и привиква на всякакъв климат. Изпрати го, ако щеш, чак в Камчатка и му дай само топли ръкавици, той ще плесне с ръце, па ще грабне брадвата и ще вземе да си гради нова колиба.“ — „Но, Иван Григориевич, ти изпусна пред вид едно важно нещо: не си попитал още какъв е Чичиковият мужик? Забравяш, че помешчикът няма да продаде добър човек, залагам си главата, ако мужиците на Чичиков не са крадци и пияници до крайна степен, безделници и с буйно поведение.“ — „Тъй, тъй, аз съм съгласен с това, това е право, никой не ще иде да продава добрите си хора и мужиците на Чичиков са пияници, но трябва да се вземе под внимание, че тука именно е моралът, тука се крие моралът: те сега са нехранимайковци, но като се преселят на нова земя, изведнъж могат да станат отлични поданици. Имало е вече много такива примери — просто по света, па и в историята също тъй.“ — „Никога, никога — казваше управителят на държавните фабрики, — повярвайте, това никога не може да бъде, защото Чичиковите селяни ще имат сега два силни врага. Първият враг е близостта на малоруските губернии, дето, както се знае, ракията се продава свободно. Аз ви уверявам: вътре в две недели ще бъдат мъртво пияни. Другият враг е вече самата привичка към скитнишкия живот, която неизбежно придобиват селяните през време на преселване. Ще трябва май постоянно да са пред очите на Чичиков, ще трябва да ги държи в ежови ръкавици, да ги следи да вършат и най-дребните работи, па и не да се обляга на другиму, ами самичък, лично, дето трябва, да удря в зъбите и в шията.“ — „Защо му е на Чичиков да се разправя сам и да удря в шията? Той може да си намери и управител.“ — „Аха, много ще намерите управител: всички са мошеници!“ — „Мошеници са, защото господарите не си гледат работата.“ — „Това е истина! — подзеха мнозина. — Стига господарят да отбира що годе от стопанство и да умее да познава хората, той всякога ще има добър управител.“ Но управителят каза, че за по-малко от пет хиляди не може да се намери добър управител. Но председателят каза, че може и за три хиляди да се намери. Но управителят каза: „Къде ще го намерите? В носа си ли?“ Но председателят каза: „Не в носа си, ами пак в тукашната околия — именно — Петър Петрович Самойлов: ето управител, какъвто трябва за мужиците на Чичиков“ Мнозина влизаха с жар в положението на Чичиков и трудностите за преселване на такъв голям брой
