говорят, че, разбира се, Чичиков не е пръв хубавец, но затуй е такъв, какъвто трябва да бъде един мъж, че ако беше малко по-пълен или по-дебел, това вече нямаше да бъде добре. При това изказваха се дори някак май обидно за тъничкия мъж, че той не бил нищо повече освен нещо като зъбна клечка, а не човек. В дамските тоалети се оказаха маса различни прибавки. В хана почна да се трупа навалица, едва ли не се изпотъпкаха: стана дори цял панаир — толкова много екипажи се натрупаха. Търговците се почудиха, като видяха как няколко къса материи, които бяха докарани от панаира и не се харчеха поради високата цена, изведнъж потръгнаха и се разпродадоха в превара. Във време на литургия у една дама забелязаха такъв голям кръг на роклята, който се бе разперил почти на половината църква, че приставът, който беше там, даде заповед да се дръпнат хората по-настрана, т.е. по-наблизо до черковния трем, за да не би някак да се смачка тоалетът на нейно високоблагородие. Дори сам Чичиков не можа отчасти да не забележи това необикновено внимание.
Веднъж, като се върна дома, той намери на масата си писмо: отде и кой го бе донесъл, нищо не се знаеше; трактирният слуга каза, че го донесли и поръчали да не казва от кого е. Писмото започваше твърде решително, именно тъй: „Не, аз трябва да ти пиша!“ След туй ставаше дума, че има тайно съчувствие между душите; тази истина беше скрепена с няколко точки, които заемаха почти половин ред; после идеха няколко мисли, твърде забележителни по своята вярност, така че ние смятаме почти за необходимо да ги цитираме: „Какво е нашият живот? Долина, дето са се поселили скърбите. Какво е светът? Тълпа от хора, която не чувствува.“ После авторката споменаваше, че мокри със сълзи писмото на нежната си майка, която двайсет и пет години, откак я няма на света; викаше Чичиков в пустинята, да остави на всякога града, дето хората живеят в задушни сгради, без въздух; краят на писмото лъхаше дори със същинско отчаяние и завършваше с тия стихове:
Два гълъба ще ти покажат
къде е моя хладен прах;
ще гукат те и ще ти кажат,
че аз цяла в сълзи умрях.
В последния стих не бе спазен размерът, но това впрочем не е нищо: писмото беше написано в духа на тогавашното време. Нямаше също никакъв подпис: нито име, нито фамилия, нито дори месец и дата. В post scriptum беше само прибавено, че неговото собствено сърце трябва да отгатне коя е авторката и че на утрешния бал у губернатора ще присъствува самият оригинал.
Това го заинтересува доста много. В анонимното писмо имаше нещо тъй примамливо и дразнещо любопитството, че той го прочете втори и трети път и най-сетне каза: „Любопитно би било обаче да се знае коя го е писала!“ С една дума, работата, както се вижда, стана сериозна, повече от час той непрекъснато мисли за това, най-сетне, като разпери ръце и наведе глава, каза: „А писмото е твърде, твърде фино написано!“ После, от само себе си се разбира, писмото бе сгънато и турено в ковчежето, в съседство с някакъв афиш и сватбена покана, пазена седем години в същото положение и на същото място. Подир малко му донесоха наистина покана за бал у губернатора — нещо съвсем обикновено в губернските градове: дето има губернатор, там има и бал, инак не би имало надлежната любов и уважение от страна на дворянството.
Веднага всичко друго биде изоставено и отстранено и всичко бе насочено към приготовленията за бала; защото наистина имаше много подбудителни и дразнещи причини. Затуй може би, откак свят светува никога не се е употребявало толкова време за тоалет. Цял час бе посветен само на разглеждане лицето в огледалото. Той се опита да му придаде множество разни изрази: ту важен и сериозен, ту почтителен, но с известна усмивка, ту просто почтителен без усмивка, направи пред огледалото няколко поклона, придуржени с неясни звукове, донякъде прилични на френски език, макар че Чичиков съвсем не знаеше френски. Той направи дори сам на себе си множество приятни сюрпризи, смигна, кривна устни и направи нещичко с езика си; с една дума, какво не прави човек, когато остане самичък и чувствува при това, че е хубавец, а освен туй, като е уверен, че никой не го гледа през ключалката. Най-сетне той се плесна леко по брадичката, като каза: „Ах ти, муцунке такава!“ и почна да се облича. Настроение на най-голямо доволство го съпровождаше през цялото време на обличането, като си туряше презрамките или като си връзваше вратовръзката, той правеше реверанс с крак и се покланяше с особена пъргавина и макар че никога не бе танцувал, направи едно антраша. Това антраша има една мъничка невидима последица: шкафът затрепера, а от масата падна една четка.
Появата му на бала произведе необикновено въздействие. Всички, които бяха там, се обърнаха към него да го посрещнат — един с карти в ръце, друг на най-интересното място на разговора, току що казал: „А пък низшият земски съд отговаря на това…“ Но какво именно отговаря земският съд — той заряза това и побърза да поздрави нашия герой. „Павел Иванович! Ах, боже мой, Павел Иванович! Любезни Павел Иванович! Почтени Павел Иванович! Душа моя Павел Иванович! Ей де сте бил, Павел Иванович! Позволете да ви прегърна, Павел Иванович! Дайте го тука, чакайте да целуна здравата моя скъп Павел Иванович!“ Чичиков изведнъж се почувствува в няколко прегръдки. Не успял още да се смъкне съвсем от прегръдките на председателя, ето че се намери в прегръдките на полицейския началник; полицейският началник го предаде на инспектора на санитарната управа; инспекторът на санитарната управа — на прекупчика; прекупчикът — на архитекта… Губернаторът, който в това време стоеше до дамите и държеше в едната си ръка бонбонена обвивка, а в другата — кученце, като го видя, хвърли на пода и обвивката, и кученцето — само кученцето заквича; с една дума, той разпространи радост и необикновено веселие. Нямаше лице, по което да не се изпише удоволствие или поне отражение от общото удоволствие. Такива биват лицата на чиновниците през време на прегледа, който прави пристигналият началник на местата, които се намират под тяхното управление, след като мине вече първият страх, те виждат, че много неща му се харесват и той сам благоволява най-сетне да се пошегува, т.е. да каже с приятна усмивка няколко думи, В отговор на това смеят се двойно наобиколилите го приближени чиновници; смеят се от все сърце и онези, които впрочем малко неясно са дочули казаните от него думи, и най-сетне стоящият далече от външната врата някакъв полицай, който, откак се е родил, не се е засмивал и току-що е показвал на хората юмрук, и той по неизменните закони на отражението изписва на лицето си някаква усмивка, макар че тази усмивка прилича повече на това, когато някой се готви да кихне, след като е смръкнал люто емфие. Нашият герой отговаряше на всички и всекиму и чувствуваше някаква необикновена свобода: кланяше се надясно и наляво по своя навик, малко настрана, но съвсем непринудено, така че очарова всички. Дамите тозчас го обиколиха като бляскава гирлянда и донесоха със себе си цели облаци от всякакви благоухания: една изпущаше миризма на рози, от друга лъхаше на пролет и теменуги, трета цяла беше напръскана с резеда; Чичиков само дигаше нос нагоре и душкаше. В тоалетите им имаше неизказано много вкус: муселините, атлазите, тюловете бяха с такива бледни модни цветове, на които дори име не можеше да се нагоди (до такава степен бе изтънчен вкусът им). Лентени фльонги и цветни букети се развяваха тук-там по роклите им в най-картинно безредие, макар че над това безредие много се бе трудила умната глава. Лекият накит на главата се държеше само върху ушите и сякаш думаше: „Ой, ще хвръкна! Жал ми е само, че не ще отнеса със себе си хубавицата!“ Талиите бяха стегнати и имаха най-солидни и приятни за очите форми (трябва да забележа, е изобщо всички дами на града N., бяха много пълни, но се стягаха тъй изкусно и имаха такава приятна обноска, че пълнотата никак не се забелязваше). Всичко у тях беше обмислено и предвидено с обикновена грижливост; шията, раменете бяха открити точно толкова, колкото трябва и съвсем не повече; всяка бе разгалила владенията си дотам, додето чувствуваше по собствено убеждение, че са способни да погубят човека; всичко останало бе прикрито с необикновен вкус: или някаква лекичка фльонга с панделка, или шарф, по-лек от оня сладкиш, известен под името целувка, ефирно обгръщаше шията или около раменете бяха пуснати изпод дрехата малки назъбени стенички от тънка батиста, известна под името скромности. Тези скромности скриваха отпред и отзад онова, което вече не можеше да докара гибел човеку, а пък караха да подозираш, че там именно е същинската гибел. Дългите ръкавици бяха обтегнати не чак до ръкавите, но нарочно оставяха голи възбудителните части на ръката над лакътя, които у много дами издъхваха завидна свежест и пълнота; на някои дори се бяха пукнали кожените ръкавици от теглене да бъдат опънати повече — с една дума, сякаш на всичко бе написано: не, това не е губерния, това е столица, това е цял Париж! Само тук-там из салона току изведнъж се подадеше някоя невиждана на земята шапчица или някакво едва ли не пауново перо, противно на всички моди, избрано по собствен вкус, но без това не може — такова е свойството на губернския град, все ще се подхлъзне някъде. Чичиков, застанал пред тях, мислеше: коя ли е обаче авторката на писмото? И подаде носа си напред; ала тъкмо по носа взеха да го блъскат цял ред лакти, маншети, ръкави, краища на ленти, парфюмирани шемизетки и рокли. Галопът беше в пълния си разгар: жената на пощенския началник, капитан-изправникът дамата със синьо перо, дамата с бяло перо, грузинският княз Чипхайхилидзев, чиновникът от Петербург, чиновникът от Москва, френецът Куку, Перхуновски, Беребендовски — всичко се бе вдигнало и летеше стремглаво…
— Туйто! Иди го гони! — продума Чичиков, като се дръпна назад и щом дамите насядаха по местата си, пак почна да разглежда
