дайте я на мене, моля ви се от все сърце.

— Ах, дадох вече дума на Прасковя Феодоровна. Освен — подир нея.

— Кой ще иде да я носи подир Прасковя Феодоровна? Ще бъде твърде странно от наша страна, ако предпочетете чужди пред своите.

— Но и тя е леля.

— Тя ви е леля, ама бог знае каква: от мъжка страна… Не, София Ивановна, не ща и да чувам, ще излезе, че искате да ми нанесете такава обида… То се види, омръзнала съм ви вече: ясно е, че вие искате да скъсате с мене всяко приятелство.

Горката София Ивановна съвсем не знаеше какво да стори. Тя чувствуваше сама, че се е пъхнала между два силни огъня. Що й трябваше да се хвали? Тя беше готова да надупчи с игла глупавия си език.

— Е, какво прави нашият хубавец? — каза между туй дамата, приятна във всяко отношение.

— Ах, боже мой! Какво само седя пред вас! И таз хубава! Ами знаете ли, Ана Григориевна, за какво съм дошла при вас? — Тук гостенката спря дъх, думите като ястреби бяха готови да литнат една през друга и трябваше само да бъдеш толкова безчовечен, каквато беше искрената приятелка, за да се решиш да я спреш.

Колкото и да ми го хвалите и превъзнасяте — заговори тя с живост, по-голяма от обикновената, — но аз ще ви кажа направо и нему ще кажа в очите, че той е никаквик, никаквик, никаквик!

— Но чуйте само какво ще ви открия аз…

— Пръснали слухове, че бил хубав, а той съвсем не е хубав, съвсем не е хубав и носът му е… най-неприятен нос.

— Но позволете ми, позволете ми само да ви разправя… душичке Ана Григориевна, позволете ми да ви разправя! То е цяла история, разбирате ли: история, сконапел истоар[46 — Сконапел истоар (изкълчен френски израз) — това, което се нарича история.] — заговори гостенката с почти отчаян израз и съвършено молещ глас. Не пречи да се забележи, че в разговора на двете дами се примесваха твърде много чужди думи и понякога цели дълги френски фрази. Но колкото и да е изпълнен авторът с благоговение към спасителните облаги, които френският език принася на Русия, колкото и да е изпълнен с благоговение към похвалния обичай на нашето висше общество, което говори на него през всички часове на деня, разбира се, от дълбоко чувство на любов към отечеството си — все пак той никак не се решава да внесе фрази от какъвто и да е чужд език в тази своя руска поема. И тъй нека продължаваме по руски.

— Каква е тази история?

— Ах, миличка Ана Григориевна, да можехте само да си представите положението, в което се намирах! Представете си, днес иде при мене попадията, попадията, на отец Кирил жена му, и какво си мислите вие, нашият хрисим приятел, нашият гостенин, какъв бил, а?

— Как, нима и около попадията се е увъртял?

— Ах, Ана Григориевна, да беше само увъртане, това още не значи нищо: слушайте само какво ми разправя попадията. Дошла, каже у нея помешчицата Коробочка, изплашена и бледа като смърт, и разправя, и как още разправя, само послушайте, цял роман: неочаквано в късна полунощ, когато всички в къщи вече спели, някой почнал да чука на вратата, но с най-ужасно чукане, каквото може да си представи човек, и крещи: „Отворете, отворете, инак ще счупя вратата!“ Как ви се вижда това? Какъв ще излезе подир туй оня, хубавецът, а?

— Ами Коробочка каква е? Нима е млада и хубава?

— Съвсем не — баба.

— Ах, и таз хубава! Значи, той се е повлякъл подир баба? Ех, добър е след това вкусът на нашите дами, намерили в кого да се влюбят.

— Не е там работата, Ана Григориевна, съвсем не туй, което предполагате. Представете си само, че той влиза въоръжен от глава до пети, нещо като Риналдо Риналдини[47 — Риналдо Риналдини — легендарен разбойник, герой на романа „Риналдо Риналдини“ от немския писател Вулпиус (1762–1827).], и заповядва: продайте ми, дума, всички души, които са ви измрели. Коробочка отговаря доста резонно, казва: не мога да ги продам, защото са мъртви. — Не, дума той, те не са мъртви, моя работа е, дума, да знам дали са мъртви, не са мъртви, не са мъртви — с една дума, вика, направил ужасен скандал: цяло село се събрало децата писнали, всички кряскат никой никого не разбира — с една дума, просто орьор, орьор, орьор[48 — Орьор (фр.) — ужас.]! Но вие не можете да си представите, Ана Григориевна, как се разтревожих аз, като чух всичко туй. — Гълъбице, господарке — рече ми Машка, — погледнете в огледалото, вие сте бледна. — Не ми е до огледалото, казвам, аз трябва да ида да разправя на Ана Григориевна. В същата минута заповядвам да впрегнат каляската; кочияшът Андрюшка ме пита къде ще отиваме, пък аз нищо не мога да говоря, просто го гледам в очите като патка; мисля, че той ме е помислил за луда. Ах, Ана Григориевна! Да знаете само колко се разтревожих!

— Ама това е чудно — каза дамата, приятна във всяко отношение, — какво могат да значат тия мъртви души? Да си призная, досъщ нищо аз не разбирам. На втори път вече чувам все за тия мъртви души, а мъж ми още дума, че Ноздрев лъже: все трябва да има нещо вярно.

— Но представете си, Ана Григориевна, какво беше моето положение, като чух това. „И сега, дума Коробочка аз не зная, казва, какво да правя. Накара ме казва да подпиша една фалшива книга, хвърли ми петнайсет рубли асигнации, аз, казва, съм неопитна, безпомощна вдовица, не знам нищо…“ Та гледай ти какво произшествие! Но само да можете от малко-малко да си представите как аз цяла се разтревожих!

— Само, както обичате, но тука не става дума за мъртви души, тука се крие нещо друго.

— Наистина и аз тъй мисля — каза не без учудване просто приятната дама и почувствува тозчас силно желание да узнае като какво би могло да се крие тука. Тя дори произнесе бавно-бавно: — Ами какво предполагате, че може да се крие тука?

— Е, как мислите вие?

— Как мисля ли?… Аз да си кажа правичката, съм съвсем слисана.

— Ала все пак бих искала да зная какво мислите вие за това.

Но приятната дама не можа да каже нищо. Тя умееше само да се тревожи, но да състави някакво разсъдливо предположение, за това никак я не биваше и затуй тя повече от всяка друга имаше нужда от нежно приятелство и от съвети.

— Тогава слушайте какво значат тези мъртви души — каза дамата, приятна във всяко отношение, а гостенката при тия думи цяла стана слух: ушичките й щръкнаха от само себе си, тя се приповдигна, почти без да седи и без да се опира на канапето, и макар че беше май тежичка, стана изведнъж по-тънка, заприлича на пух, който чака едно духване, за да хвръкне във въздуха.

Тъй руският болярин, любител на кучета и безпътен лопен, като наближава гората, отдето а-а ще изскочи подгоненият от специалния човек заек, се превръща цял заедно с коня си и дигнатия нагоре бич през един замръзнал миг — в барут, който ей сега ще запалят. Цял е впил очи в мътния въздух и вече настига звяра, вече ще го доубие, той, неотстъпващият, както и да се въззема срещу него цялата развихрена снежна степ, която го шиба със сребърни звезди по устата, но мустаците, по очите.

— Мъртви души… — произнесе дамата, приятна във всяко отношение.

— Какво, какво? — подзе гостенката, цяла развълнувана.

— Мъртви души!…

— Ах, та говорете, за бога!

— Това е просто измислено само за прикриване, а работата ето в що се състои, той иска да отвлече дъщерята на губернатора.

Това заключение наистина беше съвсем неочаквано, във всяко отношение необикновено. Приятната дама, като чу това, просто се вкамени на мястото си, побледня, побледня като смърт и наистина се разтревожи не на шега.

— Ах, боже мой — извика тя и плесна ръце, — това нещо, виж, аз никак не можех да предположа.

— А пък аз, да ви се призная, щом отворихте уста, и вече се догадих каква е работата — отвърна дамата, приятна във всяко отношение.

— Но какво ще бъде тогава, Ана Григориевна, туй институтско възпитание! Ето ти тебе невинност!

— Каква невинност! Аз я чух да говори такива думи, които, да си призная, не бих имала кураж да ги произнеса.

— Знаете ли, Ана Григориевна, просто да ти се разкъса сърцето, като гледаш докъде е стигнала най-сетне безнравствеността.

— А пък мъжете са без свяст от нея. Според мене обаче, право да си кажа, аз не намирам у нея нищо…

— Нетърпимо маниерна.

— Ах, миличка Ана Григориевна! Тя е просто статуя и поне някакъв израз да имаше на лицето.

— Ах, колко маниерна! Ах, колко маниерна! Боже, колко маниерна! Кой я е научил тъй, не зная. но не съм виждала у друга жена толкова предвзетост.

— Душичке! Тя е статуя и бледна като смърт.

— Ах, оставете се, София Ивановна: тя се черви безбожно.

— Ах, що думате, Ана Григориевна; тя е тебешир, тебешир, чист тебешир.

— Миличка. аз седях до нея; червилото един пръст дебело и се отлепя на парчета като мазилка. Майка й я научила, тя самата с кокетка, но дъщерята ще надмине майката.

— Не, моля, поискайте ми каквато щете клетва, готова съм тозчас да се лиша и от деца, и от мъж, и от всичко, каквото имам, ако по нея има поне една капчица, поне една частица, поне сянка от някаква руменина.

— Ах, що думате, София Ивановна! — каза дамата, приятна във всяко отношение, и плесна ръце.

— Ах, каква сте наистина, Ана Григориевна. Гледам ви и се чудя! — каза приятната дама и също плесна ръце.

Нека не се види на читателя странно, че двете дами не бяха съгласни помежду си за онова, което бяха видели почти в едно и също време. Има наистина на света много такива неща, които имат тъкмо такова свойство: ако ги погледне една дама, изглеждат съвсем бели, а като ги погледне друга — изглеждат червени, червени като боровинки.

— На, ето ви още едно доказателство, че тя е бледна — продължи приятната дама, — помня като сега, че седях до Манилов и му думах; вижте колко е бледна тя! Наистина трябва да бъдеш до такава степан тупан като нашите мъже, за да се възхищаваш от нея. А пък нашият хубавец… Ах, как ми се видя противен той! Не можете си представи, Ана Григориевна, до каква степен противен ми се