беше отишъл барем на баня!“ На което Петрушка не отговаряше нищо и гледаше веднага да се залови за някоя работа: или се приближаваше с четка до закачения господарски фрак, или просто разтребваше нещо. Какво мислеше той в това време, когато мълчеше? Може би си думаше: „Ама и тебе те бива: как не ти е омръзнало четирийсет пъти да повтаряш едно и също…“ Бог знае, мъчно е да се каже какво мисли крепостният слуга в това време, когато господарят му дава съвет. Та на първо време ето що може да се каже за Петрушка. Коларят Селифан беше съвсем друг човек… Ала авторът много се стеснява да занимава тъй дълго читателите си с хора от долен клас, като знае от опит как неохотно те се запознават с низките съсловия. Такъв си е русинът: ламти да се запознае повече с оня, който поне с един чин е по-горе от него, и далечното познанство с някой граф или княз за него е по-ценно от всякакви тесни приятелски връзки. Авторът се страхува дори за своя герой, който е само колежки съветник. Надворните съветници[8 — Надворен съветник — чин 7 клас.] може би ще се запознаят с него, ала ония, които са стигнали до генералски чин, те, господ знае може би дори ще хвърлят един от ония презрителни погледи, които човек хвърля гордо на всичко, пълзящо в краката му, или, което е още по-лошо, може би ще го отминат с убийствено за автора невнимание. Но колкото прискръбно и да е едното и другото, все пак трябва да се върнем при героя. И тъй, като даде потребните заповеди още от вечерта, на другата сутрин той се събуди твърде рано, изми се, изтърка се от глава до нозе с мокра гъба, което вършеше само в неделни дни, а тоя ден се случи неделя, — обръсна се тъй, че бузите му станаха същински атлаз, в смисъл на гладкост и лъскавина, облече фрака с цвят на боровинки с точици и после шинела с мечешката кожа, слезе по стълбата, подкрепян под ръка ту от едната, ту от другата страна от трактирния слуга, и се качи в бричката. Бричката излезе с трясък из хотелските порти на улицата. Един поп, който минаваше по пътя, сне шапка, няколко момченца в изцапани ризки протегнаха ръце, повтаряйки „Господарю, подари на сирачето!“ Коларят, като забеляза, че едно от тях много искаше да се качи отзад на колата, го плесна с бича и бричката заподскача по камъните. Не без радост Чичиков съзря в далечината шарената върлина на бариерата, която даваше да се разбере, че калдъръмът като всяка друга мъка скоро ще се свърши, и след като чукна още няколко пъти доста силно главата си о гюрука, понесе се най-сетне по мек път. Щом градът остана назад, от двете страни на пътя веднага се зареди нашата природна дивота и пустош, пънове, елова гора, ниски проредени шубраци от млади борчета, обгорени стволове от стари борове, диво изтравниче и други подобни глупости. Случваха се като обтегнати по конец селца, които приличаха на стари наредени дърва, със сиви покриви, с резбарски дървени украшения под стрехите във вид на провесени везани кърпи за лице. Неколцина мужици както обикновено се прозяваха, седнали на пръстения пат пред вратата, облечени с кожуси. Селянки с пълни лица и превързани гърди гледаха от горните прозорци: от долните гледаше някое теле или провираше сляпата си муцуна някоя свиня. С една дума, познати гледки. Като измина петнайсетата верста, той си спомни, че тука, според думите на Манилов, трябваше да бъде неговото село, ала и шестнайсетата верста прехвърча, а селото все още не се виждаше и ако не бяха двама селяни, които срещнаха, те надали щяха да излязат на добър край. На питането далече ли е село Заманиловка мужиците свалиха шапки и единият от тях, който беше по-умен и носеше клинообразна брада, отговори:

— Маниловка, искате да речете, а не Заманиловка.

— Е, да, Маниловка.

— Маниловка! Па като изминеш още една верста — и туй ти е то, т.е. дръжте право надясно.

— Надясно ли? — обади се коларят.

— Надясно — каза селянинът. — Туй ти е тебе пътят за Маниловка, пък никаква Заманиловка няма. Така се вика селото, т.е. името му е Маниловка, а пък Заманиловка съвсем няма тъдява. Там, точно на хълма, ще видиш една къща, каменна, на два етажа — господарската къща, в която живее сам господарят. Ей това ти е Маниловка, а пък Заманиловка съвсем няма тъдява и не с имало.

Потеглиха да търсят Маниловка. Като изминаха две версти, кривнаха по един междуселски път; ала изминаха май вече и две, и три, и четири версти, а каменната къща на два етажа все още не се виждаше. Тук Чичиков си спомни, че когато някой приятел те кани на гости в село на петнайсет версти, това ще рече, че до селото има сигурно трийсет. Село Маниловка можеше да примами малцина със своето местоположение. Господарската къща стърчеше сама на билото, т.е. на върха на рида, открита за всички ветрове, на които би скимнало да духнат; стръмната стена на възвишението, върху което се издигаше тя, беше покрита с подстриган чим. По нея бяха разхвърляни по английски образец две-три лехи с люлякови шубрачки и жълти акации, тук-там пет-шест брени на малки купчини вишеха своите дребнолистни, редички вършини. Под две от тях имаше беседка със сплескан зелен купол, с дървени ясносини колони и с надпис: „Храм на самотното размишление“, по-долу — езеро, покрито с водна растителност, което впрочем не е рядкост в английските градини на руските помешчици. В полите на това възвишение и отчасти по самата стръмнина се тъмнееха надлъж и нашир сиви дървени колиби, които нашият герой, неизвестна по какви причини, тутакси се залови да брои и наброи повече от двеста, никъде между тях нямаше дръвче или някаква зеленина, навсякъде се виждаха само едни греди. Гледката оживяваха две селянки, които, картинно подбрали поли и запретнати от всички страни, газеха до колене в езерото, влачейки с два дървени пръта една изпокъсана мрежа, в която се виждаха два омотани рака и лъщеше уловена платика, селянките, изглежда, се караха помежду си и си подхвърляха за нещо остри думи. По-надалече встрани се тъмнееше борова гора с някакъв отегчително син цвят. Дори и самото време подхождаше твърде много на изгледа: денят беше нито ясен, нито мрачен, а с някакъв светлосив цвят — какъвто имат само старите мундири на гарнизонните войници, тая иначе мирна войска, ала в неделни дни май нетрезва. За да бъде картината пълна, не липсваше и петелът, предвестникът на променливото време, който, макар че главата му беше продупчена до самия мозък от клъвките на другите петли поради известни женкарски работи, кукуригаше много гръмливо и дори подпляскваше с крилата си, оскубани като стари рогозки. Приближавайки към двора, Чичиков зърна на площадката пред къщната врата самия стопанин, който стоеше в зелен вълнен сюртук, с ръка на челото във вид на чадър над очите, за да разгледа по-добре екипажа, що пристигаше. Колкото бричката по-приближаваше до вратата, толкова очите му ставаха по-весели, а усмивката — по-широка и по-широка.

— Павел Иванович! — извика той най-после, когато Чичиков излизаше от бричката. — Най-после си спомнихте за нас!

Двамата приятели се целунаха много силно и Манилов въведе своя гост в стаята. Макар че времето, през което те ще минат трема, антрето и трапезарията, е малко възкъсичко, нека се опитаме, дано успеем някак да се възползуваме от него и да кажем нещо за стопанина на къщата. Но тук авторът трябва да признае, че подобно предприятие е много трудно. Много по-лесно се изобразяват характери от голям размер: там просто хвърляй бои с цяла ръка връз платното — черни пламенни очи, надвиснали вежди, прорязано с бръчки чело, преметнат през рамо черен или ален като огън плащ — и портретът е готов, ала ей тия господа, които са много по света, които наглед си приличат много един на друг, а пък като се вгледаш ще видиш множество най-неуловими особености, тия господа са страшно мъчни за портрети. Тука човек трябва силно да напрегне вниманието си, докато накара да изпъкнат отпреде му всичките гънки, почти незабележими черти и изобщо трябва много да задълбочава погледа си, изострен вече в науката на изпитването.

Само един господ май може да каже какъв беше характерът на Манилов. Има един род хора, познати под името хора от средна хубост, ни туй, ни онуй, ни в град Богдан, ни в село Селифан, както казва поговорката. Може би към тях трябва де се причисли и Манилов. наглед той беше личен човек, чертите на лицето му не бяха лишени от приятност, ала в тази приятност сякаш беше притурено премного захар; в маниерите и обноските му имаше нещо угодническо, което търсеше разположение и познанство. Той се усмихваше привлекателно, беше светлорус, с ясносини очи. В първата минута от разговора с него не можеш да не кажеш: какъв приятен и добър човек! В следващата подир това минута нищо няма да кажеш; а в третата ще кажеш: дявол знае какво е! И ще го отминеш; ако пък не го отминеш, ще почувствуваш смъртно отегчение. От него не можеш чу никаква жива или дори макар превзета дума, каквито можеш да чуеш почти от всекиго, когато засегнеш предмета, който силно го интересува. Всеки има някаква страст: един има страст към хрътки; другиму се струва, че е голям любител на музиката и чудесно чувствува всичките дълбоки места в нея; трети е майстор юнашки да си похапва, четвърти — да изиграе роля, макар на един нокът по-висока от оная, която му е определена; пети, с по-ограничени желания, спи и бленува как да се поразходи с някой флигеладютант[9 — Флигеладютант — адютант на царя.] за показ на своите приятели, познати и дори непознати; шести пък е надарен с такава ръка, която чувствува свръхестествено желание да прегъне ъгъла на някое каро асо или двойка, когато пък ръката на седми току се вре да въдвори някъде ред, да се промъкне колкото се може по-близо до личността на станционен надзирател или файтонджия — накъсо казано, всеки си има своето, а Манилов нямаше нищо. В къщи той говореше