видя той.

— Да, ала намериха се някои дами, които не бяха равнодушни към него.

— Аз ли, Ана Григориевна? Не, вие никога не можете каза това, никога!

— Че аз не говоря за вас; като че няма други освен вас.

— Никога, никога. Ана Григориевна! Позволете ми да ви кажа, че познавам много хубаво себе си; може да е било от страна на други някои дами, които играят роля на недостъпни.

— Да ме извините, София Ивановна! Позволете ми да ви кажа, че с мене подобни скандальозности никога още не са се случвали. С някои други може, но с мене не — позволете ми да ви забележа това.

— Но защо се обиждате? Та имаше и други дами там, имаше дори такива, които първи заеха стола при вратата, за да бъдат по-близо до него.

Е, подир тия думи вече, казани от приятната дама, трябваше неизбежно да последва буря; но за голямо учудване двете дами изведнъж се смълчаха и не последва нищо. Приятната във всяко отношение дама си спомни, че кройката за модната рокля още не е в ръцете й, а просто приятната дама се сети, че още не е успяла да научи никакви подробности относно откритието, направено от искрената й приятелка и затова мирът последва много скоро. Впрочем не може да се каже, че двете дами имаха в натурата си потребност да си правят неприятности и изобщо в характера им нямаше нищо зло, а просто тъй, в разговора неусетно се зараждаше от само себе си едно малко желание да се ухапят една друга; просто зарад едно малко удоволствие при случай едната ще подхвърли на другата някое живо словце: „На ти на тебе, значи, та да помниш! На, вземи, яж!“ Разни видове потребности има в сърцата както на мъжкия, така и на женския пол.

— Аз не мога обаче да разбера само това — каза просто приятната дама, — как Чичиков, чужденец човек, е можал да се реши на такъв смел пасаж. Не може да бъде да няма съучастници.

— Ама мислите, че няма ли?

— Че кой, предполагате, може да му помага?

— Че Ноздрев, например.

— Нима Ноздрев?

— Ами че какво? Него го бива за такива работи. — Знаете ли, той искал да продаде родния си баща или още по-точно — да заложи на карти.

— Ах, боже мой, какви интересни новини чувам от вас! Никак не бих могла да предположа, че и Ноздрев е замесен в тая история!

— Аз пък всякога съм предполагала.

— Като си помислиш наистина какво не става по света: на, можеше ли да се предполага, когато, помните ли, Чичиков току-що дойде в нашия град, че той ще произведе такъв странен марш в обществото? Ах, Ана Григориевна, да знаете как се разтревожих! Да не беше нашата благосклонност и дружба… на, почти бях на края на гибелта… ами сега къде? Моята Машка вижда, че съм бледна като смърт. Душке-господарке, каже, вие сте бледна като смърт. Машке, казвам, не ми е сега до това. Та гледай ти каква била работата! Значи, и Ноздрев бил вътре! Моля ви се!

На приятната дама много се искаше да научи по-големи подробности за открадването на момичето, т.е. в колко часа и пр., но вече искаше много. Приятната във всяко отношение дама просто каза, че не знае. Тя не умееше да лъже; да предположи нещо — виж, то е друга работа, но и то само в такъв случай, когато предположението се основава на вътрешно убеждение, но когато почувствуваше вътрешното убеждение, тя умееше тогава да се защити и само да се опиташе някой майстор адвокат, който се слави с дарба да побеждава чуждите мнения — само да се опиташе да се побори с нея: той щеше да види какво значи вътрешно убеждение.

Че двете дами най-сетне решително се увериха в това, което по-рано бяха допуснали само като предположение, в това няма нищо необикновено. Хората от нашата черга, умните хора, както наричаме себе си, постъпват почти също тъй и за доказателство служат нашите учени разсъждения. Най-напред ученият пристъпя към тях като необикновен подлец, започва плахо, умерено, започва с най-смирени подпитвания: дали не е оттам? Дали не е от това кътче получила името си еди-коя страна? Или: дали не принадлежи тоя документ на друго, по-късно време? Или: не трябва ли под тоя народ да се подразбира еди-кой народ? Незабавно цитира едни и други древни писатели и щом само види някакво загатване или просто нещо му се стори, че е загатване, той вече взема преднина и се ободрява, разговаря с древните писатели простичко, запитва ги, — сам дори отговаря вместо тях, като съвсем забравя, че е почнал с едно плахо предположение; нему вече се струва, че вижда това, че то е ясно, и разсъждението се завършва с думите: та ето как било то, ето кой народ трябва да се подразбира, ето от каква точка трябва да се гледа предметът! После на всеослушание от катедрата — и новооткритата истина тръгне да се разхожда по света и да събира последователи и поклонници.

В това време, когато двете дами тъй сполучливо и остроумно решиха това заплетено обстоятелство, в приемната влезе прокурорът с вечно неподвижната си физиономия, дебели вежди и мигащи очи. Дамите една през друга почнаха да му разправят всичките събития, разправяха му за покупката на мъртвите души, за намерението да се отвлече губернаторовата дъщеря и съвсем го забъркаха, така че, макар той да продължаваше да стои на едно и също място, да мига с лявото си око и да се перка по брадата с кърпичката си, за да отърси попадналото по нея емфие, съвсем нищо не можеше да разбере. Така си го и оставиха двете дами и тръгнаха всяка по своя посока да бунтуват града. Това начинание те сполучиха да осъществят вътре в половин час и нещо. Градът решително биде разбунтуван; всичко се размърда, но поне някой да можеше да разбере нещо. Дамите тъй успяха да замъглят очите всекиму, че всички, а особено чиновниците, известно време останаха като замаяни. В първата минута тяхното положение приличаше на положението на ученик, комуто през време на сън другарите, които са станали по-рано, пъхват в носа му една завита книжка, пълна с емфие. Като смръква в просъница всичкото емфие с усърдието на спящ човек, той се събужда, скача, озърта се като щур, пули очи на вси страни и не може да разбере де е, какво става с него, и чак след това почне да различава стените, озарени с полегатите лъчи на слънцето, смеха на другарите си, скрити из ъглите, и утрото, което гледа през прозореца, с разбудилата се гора, екнала от хиляди птичи гласове, и с осветената вече рекичка, губеща се тук и там в бляскави завои между тънки тръстики, цяла обсипана с голи дечурлига, които се викат за къпане — и чак след това най-подире усеща, че в носа му има хартийка с емфие. Досущ такова беше в първата минута положението на жителите и чиновниците в града. Всеки се спрял и опулил очи като овен. Мъртвите души, губернаторовата щерка и Чичиков се забъркаха и заплетоха в главите им необикновено чудно: и после вече, подир първото замайване, те сякаш почнаха да ги различават всяко за себе си и да ги отделят едно от друго, почнаха да търсят сметка и да се сърдят, като виждаха, че работата никак не иска да се разясни. Що за притча наистина, що за притча са тия мъртви души? Никаква логика няма в мъртвите пуши, как ще се-купуват мъртви души? Де ще се намери такъв глупак? И отде ще вземе луди пари да ги купува? И за какъв му са бяс, за каква работа може да ги употреби тия мъртви души? И защо се е намесила тука губернаторовата дъщеря? Ако той е искал да я отвлече, защо му е трябвало да купува мъртви души? Ако пък е трябвало да купува мъртви души, защо му е да отвлича губернаторовата дъщеря? Да не би пък да е искал да й ги подари тия мъртви души? Какви глупости наистина са пръснали из града? Накъде е тръгнало така, че не успееш да се обърнеш — и току пуснат някоя история, и поне да има какъв да е смисъл… Обаче щом се е разчуло, значи трябва да има някаква причина? Но каква ще е да е тая причина за мъртвите души? Дори и причина няма. Излиза просто: „Празна Мара тъпан била!“ Глупости, дивотии! Това е просто — дявол зел го!… С една дума, почнаха се тълкувания, тълкувания и целият град заговори за мъртвите души и губернаторовата дъшеря, за Чичиков и мъртвите души, за губернаторовата дъщеря и Чичиков — и старо, и младо стана на крак. Като вихър се размята дремещият сякаш дотогава град. Изпъплиха от дупките си всички безделници и дембели, които бяха лежали по халат в къщи по няколко години, като стоваряха вината ту на обущаря, който им е направил тесни обуща, ту на шивача, ту на пияния кочияш — всички, които отдавна бяха прекъснали всякакви познанства и поддържаха връзки само, както казват, с помешчиците Потъркулкин и Излежаев (знаменити термини, произведени от глаголите търкалям се и излежавам се, които се употребяват много у нас, в Русия, също както и фразата: да намина у Сънников и Хъркотников, означаваща всякакви мъртвешки сънища на една кълка, на гръб и във всички други положения с хъркания, носови свистения и разни други принадлежности). Всички, които човек не може да подмами да излязат вън от къщи, па ако ще да ги вика да сърбат рибя чорба за петстотин рубли, с двуаршинени чиги и с разни топящи се в устата зелници; с една дума, стана явно, че градът е многолюден и голям и населен както трябва. Появи се някой си Сисой Пафнутиевич и Макдоналд Карлович, за които никога по-рано не се чуваше нищо; из гостните почна да стърчи един висок, та дълъг господин с простреляна ръка, с такъв висок ръст, какъвто дори никой не бе виждал. Из улиците засноваха покрити кабриолетчета, непознати файтончета, кречеталки, скърцалки — и се завари попарата. В друго време и при други обстоятелства подобни слухове може би не щяха да обърнат внимание, но град N. отдавна не беше получавал досъщ никакви