права-бога, ала всичко туй все някак неясно; и като си спомниха при това, че дори веднъж беше се изразил, че бил имал много неприятели, които посягали на живота му, замислиха се още повече: значи, животът му е бил в опасност; значи, той е бил преследван, значи, той трябва да е направил нещо такова, което… И наистина, кой е той всъщност? Разбира се, не биваше да се мисли, че той може да прави фалшиви банкноти, а още повече да бъде разбойник — външността му беше благонадеждна: при все това обаче кой би могъл да бъде той всъщност? И ето, господа чиновниците си зададоха въпроса, който трябваше да си зададат в началото, т.е. в първата глава на нашата поема. Решено бе още да се направят няколко разпита на ония, от които бе купувал душите, та да се узнае поне каква е тази покупка и какво именно трябва да се разбира под тия мъртви души, дали не е обяснил някому, макар случайно може би, някак между другото, истинските си намерения и дали не е казал някому кой е той. Преди всичко обърнаха се към Коробочка, но от нея можаха да научат твърде малко: купил бил души за петнайсет рубли и птичи пера също събирал, и обещавал да накупи много и най-различни неща, доставял мас за държавата и заради туй навярно е вагабонтин, защото имало уж по-рано един такъв, който купувал птичи пера и доставял мас за държавата, а пък измамил всички и излъгал попадията за повече от сто рубли. Всичко, каквото каза тя по-нататък, беше повтаряне на едно и също нещо и чиновниците видяха само, че Коробочка беше просто глупава баба. Манилов отговори, че за Павел Иванович всякога е готов да гарантира като за самия себе си, че той би дал цялото си имение, за да има стотна част от качествата на Павел Иванович, и се отзова за него изобщо с най-похвални изрази, като прибави няколко мисли за приятелството, вече с примижали очи. Тези мисли, разбира се, удовлетворително обясниха нежното чувство на сърцето му, но не обмениха на чиновниците същинската работа. Собакевич отговори, че според неговото мнение Чичиков е добър човек и че му продал отбор селяни и във всяко отношение жив народ; но че той не гарантира за онова, което може да се случи отпосле, че ако те изпомрат из пътя поради трудностите на преселването, вината не ще бъде негова, това е божа работа, а пък огненици и разни смъртоносни болести има много по света и имало примери, дето измирали цели села. Господа чиновниците прибягнаха още към едно средство, не твърде благородно, но което все пак понякога се употребява, т. е, отстрани, чрез разни лакейски познанства, да разпитат хората на Чичиков дали не знаят те някои подробности за предишния живот и обстоятелства на господаря си; но и от тях можаха да помиришат много малко. От Петрушка усетиха само миризмата на жилището им, а от Селифан — че изпълнявал държавна служба и служил по-рано по митницата — и нищо повече. Хората от тая класа имат много странен обичай. Ако го попиташ направо за нещо, никога няма да си припомни, няма да порови в главата си и дори ще отговори просто, че не знае, а пък ако го попиташ за нещо друго, ще преплете и онова и ще го разправи с такива подробности, каквито ти дори не желаеш. Всички изследвания, направени от чиновниците, им откриха само това, че те съвсем не знаят сигурно кой е Чичиков, но че Чичиков все пак трябва без друго да е нещо. Те решиха най-после да поговорят окончателно по тоя предмет и да решат поне как и що да правят и какви мерки да предприемат, и какъв е той именно: дали е такъв човек, когото трябва да заловят и задържат като неблагонадежден, или пък е такъв, който сам може да хване и задържи всички тях като неблагонадеждни. За всичко туй бе решено да се съберат нарочно у полицейския началник, познатия вече на читателите баща и благодетел на града.

ГЛАВА X

Като се събраха у полицейския началник, познатия вече на читателите баща и благодетел на града, чиновниците имаха случай да си, кажат един другиму, че дори са поотслабнали от тия грижи и тревоги. И наистина назначаването на нов генерал-губернатор и тези получени писма с такова сериозно съдържание, и тези бог знае какви слухове — всичко туй бе оставило явни следи по лицата им и фраковете на мнозина явно бяха станали по-широки. Всички бяха отслабнали: и председателят бе отслабнал, и прокурорът бе отслабнал, и някой си Семьон Иванович, който никога не се наричаше по фамилия, с пръстен на показалеца, който показваше на дамите да го разглеждат, дори той бе отслабнал. Разбира се, намериха се, както навсякъде се случва, някои и други смелчаци, които не губеха присъствие на духа; но те бяха съвсем малко: само пощенският началник. Само той не изменяше постоянния си характер и всякога в подобни случаи имаше обичай да казва: „Знаем ви ние вас, генерал-губернаторите! Вие ще се смените може би трима-четирима, а аз ето вече трийсет години, господинчо мой, седя на едно място.“ Обикновено на тия думи другите чиновници забелязваха: „Добре ти е тебе, шпрехен зи дойч, Иван Андрейч; твоята работа е пощенска — да приемеш и изпратиш експедиция; ще направиш може би шмекерия само като затвориш канцеларията половин час по-рано и ще вземеш от някой закъснял търговец нещо за приемане писмото му в неработно време или ще пратиш някой колет, който не трябва да се праща — на твое място всеки, разбира се, ще бъде светия. А ще те видим ние тебе, когато дяволът се настърви да се върти всеки ден около тебе, така че и да не искаш да вземеш, той сам да ти го въвира. Тебе, разбира се, какво те е еня; имаш само един син; а тука, братко, бог е надарил с такава благодат Праскова Феодоровна — всяка година забременява; или Праскушка, или Петрушка; тогава, драги, друго ще запееш.“ Тъй говореха чиновниците, а дали може наистина да се устои против дявола, това не е работа на автора да съди. В събралия се тоя път съвет се забелязваше отсъствието на онзи необходим предмет, който простолюдието нарича разбория. Изобщо ние, русите, не сме създадени някак за представителни заседания. Във всичките наши събрания, като почнеш от селския общински съвет, па свършиш с всевъзможните учени и други комитети, ако у тях няма една глава, която да управлява всички, налице е твърде голяма бъркотия. Трудно е дори да се каже защо е тъй: явно е, че народът ни е такъв, сполучват само ония съвещания, които се правят, за да се погуляе или похапне, като например клубове и всякакви зали с музика на немска нога. А пък готовност всяка минута има комай за всичко. Ние изведнъж, като кога вятър повее, съставяме благотворителни, насърчителни и какви не още дружества. Целта ще бъде прекрасна, но при все туй нищо няма да излезе. Може би това става, защото ние изведнъж още в самото начало се насищаме и вече смятаме, че всичко е направено. Например, като основем някое благотворително дружество за бедните и пожертвуваме значителни суми, тозчас, за да ознаменуваме тази похвална постъпка, ние даваме обяд на всички първи сановници в града, разбира се, с половината от пожертвуваните суми; с останалите веднага наемаме за комитета някоя великолепна квартира с отопление и прислуга, а след това за бедните остават всичко на всичко пет рубли и половина, пък и в разпределението на тази сума още не всички членове са съгласни помежду си и всеки въвира някаква своя кумица. Впрочем събралият се днес съвет беше от съвсем друг род: той се образува поради необходимост. Не беше работата до бедни или чужди хора: работата се отнасяше лично до всеки чиновник, работата се отнасяше до една беда, която заплашваше всички еднакво, та трябваше, значи, по неволя тук да има повече единодушие и сближеност. Ала при все туй излезе дявол знае какво. Без да се говори вече за разногласията, свойствени на всички съвети, в мненията на събраните пролича дори непостижима нерешителност: един каза, че Чичиков правил държавни банкноти и после сам прибави: ама може и да не прави; друг твърдеше, че той бил чиновник от канцеларията на генерал-губернатора, а тозчас додаде: но впрочем дявол го знае; на челото му не можеш прочете! Против предположението, че може да е преоблечен разбойник, се опълчиха всички; намериха, че независимо от външността му, която сама по себе си е благонадеждна, в думите му няма нищо такова, което да го сочи като човек с буйни постъпки. Изведнъж пощенският началник, който от няколко минути бе вдълбочен в някакво размишление — дали вследствие внезапно осенило го вдъхновение или на нещо друго, — извика неочаквано: „Знаете ли, господа, кои е той?“

В гласа, с който той произнесе това, имаше нещо потресно, така че накара всички да извикат едновременно: „Е, кой е?“ — „Той, любезни мои господа, не е никой друг освен капитан Копейкин!“ И когато всички веднага и единодушно попитаха: „А кой е този капитан Копейкин?“ — пощенският началник каза: „Нима вие на знаете кой е капитан Копейкин?“ Всички отговориха, че съвсем не знаят кой е този капитан Копейкин.

— Капитан Копейкин — каза пощенският началник като отвори емфиената си кутия само наполовина, от страх да не би някой от съседите му да пъхне в нея пръстите си, в чистотата на които той май не вярваше и дори имаше обичай да казва: „Знаем, байно, вие с пръстите си може би кой знае по какви места попипвате, а емфието е нещо, което иска чистота.“ — Капитан Копейкин — повтори той, след като смръкна емфие, — ала туй впрочем, ако взема да ви го разправям, ще излезе дори презанимателна за някой писател един вил цяла поема.

Всички присъствуващи изказаха желание да чуят тази история или, както се изрази пощенският началник, презанимателна за някой писател един вид цяла поема и той почна тъй:

ПОВЕСТ ЗА КАПИТАН КОПЕЙКИН

— Подир войната в дванадесета година, господинчо мой — тъй почна пощенският началник, макар че в стаята не беше