държавни, искащи най-бързо изпълнение, — а тук взел, че се залепил тоя нахален дявол. „Извинете, дума, нямам време… чакат ме работи, по-важни от вашите.“ Напомня по начин, един вид тънък, че време е най-после да си върви. А моят Копейкин — гладът, знаете, го пришпорил: „Както искате, ваше високопревъзходителство, казва, няма да се помръдна от мястото си дотогава, докато не дадете резолюция.“ Е, можете да си представите: да отговаряш по тоя начин на велможата, който стига да каже само една дума и ще хвръкнеш така, че и дяволът не може да те намери… Ако на хора като нас някой чиновник, един чин по-малък, ни каже нещо подобно, ще бъде грубост. А там размерът, размерът какъв е: генерал-аншеф и някакъв си капитан Копейкин! 90 рубли и нула! Генералът, разбирате ли, нищо повече, само погледнал, а погледът му — огнестрелно оръжие: душата ти изчезва — отишла е вече в петите. А моят Копейкин, можете да си представите, не помръдва от мястото си, стои като вдървен. „Но какво е това?“ — казва генералът и го взел както се казва, на прицел. Впрочем, справедливо казано, той все пак се отнесъл доста милостиво: друг би го подплашил така, че три дни след това да му се върти улицата нагоре с краката, а той рекъл само:. „Добре, кажи, щом ви е скъпо да живеете тук и не можете в столицата спокойно да очаквате да се реши участта ви, тогаз ще ви изпратя на държавна сметка. Повикайте фелдегер! Да се препрати на местожителство!“ А пък фелдегерът вече там стои, разбирате ли: двуметров един мъж някакъв си, ръчищата му, можете да си представите, от самата природа сътворени за разправии с файтонджиите — с една дума, дантист такъвзинка…. И ето, хванали го него, раба божи, господинчо мой, и в талижката с фелдегера. „Е, мисли си Копейкин, барем няма да плащам за пътни, сполай и за туй.“ И ето, господинчо мой, пътува той с фелдегера и като пътува с фелдегера, един вид, така да се каже, разсъждава на ума си: „Щом генералът казва сам да си подиря средства и да си помогна — добре, дума, аз, дума, ще намеря средства!“ Само че как са го закарали на мястото и къде именно са го закарали, нищо не се знае. Така, разбирате ли, и слуховете за капитан Копейкин потънали в реката на забравата, в някаква си такаванка Лета[54 — Лета — в гръцката митология реката на забравата.], както я наричат поетите. Но позволете, господа, тъкмо тук почва, може да се каже, нишката, завръзката на романа. И тъй, къде се е дянал Копейкин, не се знае, но не минали, можете да си представите, два месеца и в Рязанските гори се появила шайка разбойници и главатарят на тази шайка бил, господинчо мой, не някой друг…

— Само че позволи, Иван Андреевич — прекъсна го изведнъж полицейският началник, — та капитан Копейкин, ти сам каза, бил без ръка и крак, а Чичиков…

Тук пощенският началник извика и с все сила се плесна по челото, като нарече себе си публично пред всички — теле. Той не можеше да разбере как подобно обстоятелство да не му дойде на ум в самото начало на разказа и призна, че е съвсем права поговорката: на русина умът иде отсетне. Ала подир една минута той почна да хитрува и се опита да се откопчи, като каза, че уж в Англия механиката била много усъвършенствувана, че от вестниците се виждало как един изобретил дървени крака по такъв начин, че само с едно допиране на някаква невидима пружина тези крака отнасяли човека бог знае в какви места, така че сетне дори никъде не можеш го намери.

Но всички доста много се усъмниха дали Чичиков беше капитан Копейкин и намериха, че пощенският началник бе отишъл вече твърде далеч. Впрочем от своя страна те също не се посрамиха и подтикнати от остроумната догадка на пощенския началник, отидоха едва ли не по-далеч. Между многото своеобразни и дълбокомислени предположения имаше най-сетне и едно — чудно е дори да се каже — дали Чичиков не е преоблечен Наполеон, зер англичанинът отдавна завижда на Русия, дето е тъй голяма и широка, няколко пъти са излизали и карикатури, в които русинът е изобразен, разговарящ с англичанина. Англичанинът стои здраво и държи отзаде си вързано едно куче и кучето означава Наполеон! Хубаво гледай, казва, ако само нещо стане не както трябва, веднага ще пусна върху тебе това куче! И ето сега може би те наистина са го пуснали от остров Св. Елена, и ето сега се промъква в Русия уж Чичиков, а пък всъщност съвсем не Чичиков.

Разбира се, да повярват чиновниците в това — не повярваха, ала се позамислиха и след като всеки в себе си поразгледа тая работа, всички намериха, че лицето на Чичиков, когато той се обърне на една страна, много прилича на портрета на Наполеон. Полицейският началник, който бе служил във войската в дванадесета година и лично бе видял Наполеон, не можеше да не признае, че по ръст той никак не ще бъде по-висок от Чичиков и че по строежа на своята фигура Наполеон също не можеше да се каже, че е и тънък. Може би някои читатели ще нарекат всичко туй невероятно, авторът също, за да им угоди, е готов да нарече всичко туй невероятно; но като напук всичко стана тъкмо тъй, както се разправя, и още по-чудно е поради това, че градът не беше някой затънтен, а, напротив, недалече от двете столици. Впрочем трябва да се помни, че всичко това ставаше наскоро подир многославното изгонване на французите. В това време всички наши помешчици, чиновници, търговци, продавачи и всички грамотни, дори и неграмотни хора бяха станали поне за цели осем години заклети политикани. „Московские ведомости“ и „Сын отечества“ се четяха ожесточено и стигаха до последния четец на късчета, които не можеха да се употребят за нищо. Вместо въпросите: „Как продадохте крината овес? Как използувахте вчерашния пухкав сняг?“ казваха: „Ами какво пишат вестниците, дали не са пуснали пак Наполеон от острова?“ Търговците много се бояха от това, защото напълно вярваха в предсказанието на един пророк, който вече три години стоеше в затвора; пророкът беше дошъл незнайно отде с цървули и кожух, който миришеше на гнила риба, и прокоби, че Наполеон е антихрист и го държат в каменна верига зад шест стени и седем морета, но най-после той ще разкъса веригата и ще завладее целия свят. За това предсказание пророкът, както му се падаше, влезе в дранголника, но все пак той извърши своята работа и съвсем смути търговците. Дълго след туй, дори и във време на най-доходни продажби, търговците, отивайки в трактира да ги поливат с чай, отваряха дума за антихриста. Мнозина от чиновниците и от благородното дворянство също неволно се замислиха за това и заразени от мистицизъм, който, както се знае, беше много на мода тогава, виждаха във всяка буква, от които бе съставена думата Наполеон, някакво особено значение; мнозина дори бяха открили в нея апокалиптически цифри[55 — Апокалиптически цифри — мистичното число 666, с името в Апокалипсиса (една от книгите на Новия завет) е означено името на антихриста.]. И тъй няма нищо чудно, че чиновниците неволно се замислиха над тая точка; скоро обаче те се сепнаха, като забелязаха, че въображението им прекалено се е разиграло и че всичко туй не е така. Мислиха, мислиха, тълкуваха, тълкуваха и най-сетне решиха, че не ще бъде лошо да се разпита пак хубавичко Ноздрев. Тъй като той пръв изнесе историята за мъртвите души и беше, дето се казва, в някакви тесни отношения с Чичиков, и, значи, без друго ще знае нещичко от обстоятелствата на неговия живот, нека да опитат пак какво ще каже Ноздрев.

Странни хора са тия господа чиновниците, а след тях и всички други звания, зер те знаеха много добре, че Ноздрев е лъжец, че нему не може да вярваш нито една дума, нито за най-дребната работа, и пак прибягваха именно към него. Иди, та разбери човека! Не вярва в бога, а вярва, че ако го засърби носът, непременно ще умре; ще пропусне незабелязано някое творение на поета, ясно като ден, цяло проникнато от съзвучие и от високата мъдрост на простотата, а ще се нахвърли тъкмо върху онуй, в което някой смелчага е забъркал, заплел, осакатил и обърнал наопаки човешката природа, и то ще му се хареса, и той ще почне да крещи: ето го, ето истинското познаване тайните на сърцето! Цял живот не дава пет пари за докторите, а свършва с туй, че се обръща към някоя баба, която лекува с баене и заплювания, или още по-лошо — ще измисли сам някакво варено лекарство от кой знае каква мръсотия, която, бог знае защо, ще му се стори, че е тъкмо средство против неговата болест. Разбира се, може отчасти да се извинят господа чиновниците с наистина трудното им положение. Който се дави, се хваща и за сламка и в това време той няма разум да размисли, че върху сламката може да се поразходи, възседнала я, някоя муха, а той тежи едва ли не четири пуда, ако не и цели пет; но нему не дохождат в това време съображения в главата, той се хваща за сламката. Така и нашите господа се заловиха най-сетне за Ноздрев. Полицейският началник написа веднага писмо до него да заповяда на вечеря и един стражар с ботфорти, с привлекателна руменина на бузите изтича веднага, подскачайки, като придържаше сабята си, до квартирата на Ноздрев. Ноздрев бе зает с важна работа; цели четири дена не бе излизал из стаята си, не приемаше никого и получаваше храна през прозорчето — с една дума, беше дори отслабнал и позеленял. Работата изискваше голямо внимание: тя се състоеше в избиране измежду няколко десетки тестета карти едно тесте най-сигурно, на което да може да се осланя като на най-верен приятел. Работа имаше поне още за две недели; през всичкото туй време Порфирий трябваше да чисти с особена четчица пъпа на едно меделянско кученце и три пъти на ден да го къпе със сапун. Ноздрев се