разсърди доста, че смутиха самотата му; преди всичко той прати по дяволите стражаря, но когато прочете в писмото на градоначалника, че може да се случи плячка, защото очакват тази вечер един новак, тутакси омекна, набързо заключи стаята, облече се как да е и тръгна с него. Показанията, сведенията и предположенията на Ноздрев излязоха тъй противоположни на ония на господа чиновниците, че и последните техни догадки съвсем се забъркаха. Това беше решителен човек, за когото съвсем не съществуваха съмнения, и колкото по-колебливи и плахи бяха техните предположения, толкова той беше по-твърд и по-уверен. Той отговори на всички точки, дори без да се запъне; каза, че Чичиков закупил мъртви души за няколко хиляди рубли и че той сам му продал, защото не виждал причини да не му продаде; на въпроса, дали не е шпионин и дали не се мъчи да узнае някои работи, Ноздрев отговори, че е шпионин, че още в училището, дето са учили заедно, него наричали доносчик и че затуй другарите му, в това число и той, веднъж го понапердашили малко, тъй че станало нужда после да турят само на слепите му очи 240 пиявици, т.е. той искаше да каже 40, но 200-те се казаха някак от само себе си. На въпроса, дали не прави фалшиви банкноти, той отговори, че прави и при този случай той разказа един анекдот за необикновеното изкуство на Чичиков; как, като научили, че в неговата къща имало за два милиона фалшиви асигнации, запечатали къщата му и поставили стража, по двама войника на всяка врата, и как Чичиков бил ги променил всички за една нощ, тъй че на другия ден, когато счупили печатите, видели, че всички асигнации били истински. На въпроса наистина ли Чичиков, имал намерение да отвлече губернаторовата дъщеря и истина ли е, че и той сам се заел да помага и да участвува в тази работа, Ноздрев отговори, че помагал и че ако не бил той, нищо нямало да излезе. Тук той се май сепна, като видя, че излъга съвсем нахалост, и можеше по такъв начин да си навлече някоя беда, но не можа повече да сдържи езика си. Пък и мъчно беше, защото изпъкнаха сами по себе си такива интересни подробности, от които той съвсем не можеше да се откаже: той назова дори по име селото, лето била енорийската църква, в която било решено да стане венчавката, именно Трухмачевка, попа — отец Силор, за венчавката — 75 рубли, и то нямало да се съгласи, ако той не го бил заплашил, че ще го обади, дето венчал брашнаря Михайло с кумата му, че той отстъпил дори своята каляска и приготвил по всички станции коне за смяна. Подробностите стигнаха дотам, че той почна да назовава и имената на файтонджиите. Опитаха се да загатнат за Наполеон, но се разкаяха, че се опитаха, защото Ноздрев започна да дрънка такива едни неврели-некипели, които не само нямаха никаква прилика с истината, но дори просто на нищо не приличаха, така че чиновниците въздъхнаха и се отстраниха да не го слушат; само полицейският началник дълго още го слуша, като си мислеше няма ли да излезе нещо поне по-нататък, но най-сетне и той махна ръка и каза: „Дявол знае какво е това!“ И всички се съгласиха, че каквото и да го правиш, биволът мляко не дава. И останаха чиновниците в още по-лошо положение, отколкото бяха по-рано, и дойдоха до заключение, че никак не можеха да узнаят какъв е Чичиков. И пролича ясно какъв род създание е човекът: мъдър, умен и разбран е той във всичко, което се отнася до другите, а не до самия него: какви предвидливи, твърди съвети ще ти даде той в трудни случаи на живота! Каква умна глава — крещи тълпата, — какъв непоколебим характер! А струпа ли се върху тая умна глава някоя беда и попадне ли сам той в трудни случаи на живота — нищо не остава от характера му, изгубва ума и дума непоколебимият мъж и става жалък пъзльо, нищожно, слабо дете или просто фетюк, както казва Ноздрев.

Всички тия тълкувания, мнения и слухове незнайно по каква причина подействуваха най-много на горкия прокурор. Те до такава степен му подействуваха, че като си отиде у дома, той почна да мисли изведнъж, дето се казва, ни в клин, ни в ръкав, гътна се и умря. Паралич ли го удари или нещо друго, ала той, както си седеше, тъй и тупна от стола възнак. Извикаха, както му е редът: — „Ах, боже мой!“, като плеснаха с ръце и пратиха за доктор да му пусне кръв, но видяха, че прокурорът беше вече само бездушно тяло. Чак тогава узнаха с тъга, че покойният наистина е имал душа, макар от скромност той никога да не бе я показвал. А между това появата на смъртта беше също тъй страшна у малкия, както е страшна и у големия човек; този, който още не тъй отдавна ходеше, движеше се, играеше на вист, подписваше разни книжа и се мяркаше тъй често между чиновниците със своите гъсти вежди и мигащо око, лежеше сега на масата, лявото му око вече съвсем не мигаше и само веждата му все още беше приповдигната с някакъв въпросителен израз. За какво питаше покойният, защо е умрял или защо е живял — това само един бог знае. Ала това вече е несъобразно! Това на нищо не прилича! Невъзможно е чиновниците тъй да изплашат сами себе си, да измислят такива глупости, тъй да се отдалечат от истината, когато дори за едно дете е ясно каква е работата! Тъй ще кажат мнозина читатели и ще укорят автора за несъобразностите или ще нарекат горките чиновници глупаци, защото човек е щедър на думата глупак и е готов да си послужи с нея двайсет пъти на ден спрямо своя близък. Доста е, ако измежду десет страни имаш само една глупава, за да те признаят за глупак въпреки деветте добри. На читателите е лесно да съдят, като гледат от своя спокоен ъгъл и от своето високо място, отдето е открит целият хоризонт за всичко, което става долу, дето човек вижда само близките до себе си предмети. И във всемирния летопис на човечеството има цели векове, които той сякаш е зачертал и унищожил като непотребни. Много заблуди са се извършили на света, които, изглежда, сега не ще извърши и едно дете. Какви криви, глухи, тесни, непроходни, отвличащи далече настрани пътища е избрало човечеството в стремежа си да достигне вечната истина, когато пред него е бил широко отворен пряк път, подобен на пътя, който води към великолепен палат, отреден за царски чертог. Той е по-широк и по-разкошен от всички други пътища, озарен от слънцето и осветен цяла нощ от светила; но далеч от него, в глухата тъмнина, са минавали хората. И колко пъти, насочвани вече в правия път от низхождащ из небесата смисъл, те пак са се отбивали и забърквали настрана, посред бял ден са попадали пак в непреходни пущинаци, пак са си пущали гъста мъгла един другиму в очите и влачейки се след блатни огньове, пак са достигали най-сетне до пропастта, за да се питат после ужасени един друг: „Де е изходът, де е пътят?“ Днешното поколение вижда ясно всичко това сега, диви се на заблудите, смее се над неразбирането на своите деди, без да съзира, че този летопис е начертан с небесен огън, че всяка буква в него крещи, че отвред е насочен пронизваш пръст върху му, пак върху него, върху днешното поколение: но смее се днешното поколение и самонадеяно, започва гордо ред нови заблуди, над които също тъй ще се посмеят потомците.

Чичиков не знаеше нищо за всичко това. Сякаш нарочно в това време той се беше малко простудил, страната му се беше подула и имаше малко възпаление в гърлото, неща, които климатът на много наши губернски градове раздава извънредно щедро. За да не се прекрати, не дай боже, животът му някак без потомци, той реши, че е по-добре да поседи два-три дена в стаята. През тези дни той непрекъснато правеше гаргара с мляко и смокиня, която после изяждаше, и беше превързал бузата си с възглавничка от лайкучка и камфор. За да запълни с нещо времето си, той направи няколко нови и подробни списъци на всички купени селяни, прочете дори някакъв том от херцогиня Лавалиер[56 — „Херцогиня Лавалиер“ — роман от френската писателка Жанлис (1746–1830).], който се намери в куфара, прегледа в ковчежето разните предмети и записчици, които се намираха там, препрочете някакви неща втори път и всичко туй страшно му дотегна. Никак не можеше да разбере какво ще рече това, дето ни един от градските чиновници не дойде при него поне веднъж, да узнае как е със здравето, когато тъй неотдавна пред хотела му все стоеше някой файтон — или на пощенския началник, или на прокурора, или на председателя. Той се чудеше доста на това и само свиваше рамене, като се разхождаше из стаята. Най-сетне се почувствува по-добре и се зарадва страшно много, като видя възможност да излезе на чист въздух. Без да отлага, той веднага се залови за тоалета си, отвори ковчежето, наля в една чаша гореща пода, извади четка и сапун и се разположи да се бръсне, за което впрочем отдавна беше време, защото, като попипа брадата си с ръка и се погледна в огледалото, той каза: „Ех, че с гора съм обраснал!“ И наистина гора или не гора, но по целите му бузи и по брадата му беше избила доста гъста растителност. Като се обръсна, той почна да се облича живо и бързо, така че без малко щеше да изскочи от панталоните. Най-сетне се облече, напръска се с одеколон и увит по-топличко, излезе на пътя, като от предпазливост завърза бузата си. Излизането му, както е с всеки оздравял човек, беше същински празник. Всичко, каквото видеше, имаше засмян вид — и къщите, и минаващите мужици, впрочем доста сериозни, някой от които беше успял да цапароса побратима си по ухото. Първото посещение той мислеше да направи на губернатора.