твърде малко и повечето разсъждаваше и мислеше, ала за какво мислеше, пак само един господ знаеше. Не можеше да се каже, че се занимаваше със стопанството, той дори никога не отиваше по нивята; стопанството му вървеше някак от само себе си. Когато управителят му кажеше: „Добре ще бъде, господарю, да направим това и това.“ — „Да, не е лошо“ — отговаряше той обикновено, пушейки лулата, с която беше свикнал още когато служеше в армията, дето се смяташе за най-скромен, най-деликатен и най-образован офицер. „Да, именно, не е лошо“ — повтаряше той. Когато при него дохождаше някой мужик и, като почеше тила си с ръка, му се замолваше: „Господарю, позволи ми да отсъствувам от работа, да изкарам данъка.“ — „Върви“ — му думаше той, пушейки лулата, и дори през ум не му минаваше, че мужикът отива да пиянствува. Понякога, загледан от стълбата към двора и към езерото, той разправяше колко щяло да бъде добре, ако изведнъж се прокара от къщата подземен ход или над езерото се построи каменен мост, на който от двете страни да има дюкянчета и в тях да стоят търговци и да продават разни дребни стоки, потребни за селяните. В това време очите му ставаха извънредно сладки и лицето му вземаше най-доволен израз; впрочем всички тези проекти така се и свършваха само с думи. В кабинета му винаги лежеше някаква книжка с панделка на 14-а страница, която вече две години той постоянно четеше. В къщата му вечно нещо не достигаше: в гостната имаше прекрасни мебели, облечени с разкошна копринена материя, която наистина струваше твърде скъпо; ала за две кресла тя не бе достигнала и креслата стояха просто с кеневир; впрочем домакинът в продължение на няколко години всеки път предупреждаваше гостите си с думите: „Не сядайте на тези кресла, те още не са готови.“ В друга някоя стая пък съвсем нямаше мебели, макар че бе говорено още в първите дни след женитбата: „Душке, ще трябва утре да се погрижим, макар временно, да поставим мебели в тази стая.“ Всяка вечер се донасяше на масата един луксозен светилник от тъмен бронз, с три антични грации, със седефен кокетен щит и редом до него се слагаше някакъв меден инвалид, хром, кривнат настрана и цял потънал в лой, макар че ни домакинът забелязваше това, ни домакинята, ни слугите. Жена му… впрочем те бяха съвсем доволни един от друг. При все че бяха се изминали повече от осем години от женитбата им, все още някой от тях донасяше понякога на другия резенче ябълка или бонбонче, или лешниче и думаше с трогателно нежен глас, който изразяваше съвършена любов: „Зяпни, душке, да ти туря в устата това късченце.“ От само себе си се разбира, че устицата се отваряше при тоя случай много грациозно. За рождения ден се приготвяха сюрпризи — някакво бисерно калъфче за зъбочистка. И твърде често, както си седяха на канапето, внезапно, съвсем неизвестно по какви причини, единият оставяше чибука, а другата — работата си, ако тя беше в това време в ръцете й, и си запечатваха такава страстна и дълга целувка, че докато траеше тя, човек свободно можеше да изпуши една малка тънка пуричка. С една дума, те бяха онова, което се казва щастливи. Разбира се. можеше да се направи бележка, че в една къща има много други занятия вън от продължителните целувки и сюрпризите и много още запитвания можеха да се направят, Защо например в готварницата се готви глупаво и без разбиране? Защо в килера е доста празно? Защо икономката е крадла? Защо ратаите са нечистоплътни и пияници? Защо всички домашни слуги се продънват от сън, а през цялото останало време обесничат? Но всичко това са нищожни неща, а госпожа Манилова е добре възпитана жена. Пък доброто възпитание, както е знайно, се получава в пансионите; а в пансионите, както е знайно, три главни предмета съставят основата на човешките добродетели: френският език, необходим за доброчестината на семейния живот, фортепианото, за да се доставят приятни минути на съпруга, и най-сетне същинската домакинска част: плетене кесии и други сюрпризи. Разбира се, случват се разни усъвършенствувания и изменения в методите, особено в днешно време; всичко това зависи повече от благоразумието и способностите на самите съдържателки на пансиона. В някои пансиони се нарежда тъй, че най-първо е фортепианото, после — френският език, а най-после домакинската част. А понякога се случва и тъй, че първо е домакинската част, т.е. плетенето сюрпризи, после френският език и вече най-сетне иде фортепианото. Разни методи има. Не пречи да се направи една забележка още, че Манилова…, но да си призная, за дамите ме е страх да говоря, а освен това и време е да се върна при нашите герои, които стояха вече няколко минути пред вратата на гостната, като се канеха взаимно един друг да влязат по-напред.

— Моля, не се безпокойте толкова за мене, аз ще мина после — казваше Чичиков.

— Не, Павел Иванович, не, вие сте ми гост — думаше Манилов, който показваше с ръка към вратата.

— Не се затруднявайте, моля, не се затруднявайте, мили, минете — думаше Чичиков.

— Не, вие ще ме извините, няма да допусна да мине подир мен такъв приятен, образован гост.

— Защо пък образован?… Моля, влезте!

— Хайде, благоволете вие да влезете.

— Че защо пък?

— На, затова пък! — каза с приятна усмивка Манилов.

Най-после двамата приятели влязоха във вратата с раменете си напред и малко се попритиснаха един друг. Позволете ми да ви представя моята жена — каза Манилов — Душке, Павел Иванович!

Чичиков наистина видя една дама, която не беше забелязал, когато се кланяше при вратата с Манилов. Тя беше хубавка, облеклото й приличаше. Добре й стоеше бледоцветният халат от копринена материя, тънката и малка китка на ръката й бързо хвърли нещо на масата и сви батистена кърпичка с везани ъгли. Тя стана от канапето, на което седеше. Чичиков не без удоволствие се приближи да целуне ръката й. Госпожа Манилова каза, като изговаряше р малко гърлено, че той много ги зарадвал със своето пристигане и че не се минавало ден мъжът й да не си спомни за него.

— Да — додаде Манилов, — тя постоянно ме питаше: „Че какво стана твоят приятел та не иде?“ — „Почакай, душке, ще дойде“. А ето и вие най-сетне ни удостоихте със своето посещение. Й такова наистина наслаждение ни доставихте, — просто майски ден, празник на сърцето…

Чичиков, като чу, че работата дойде вече до празник на сърцето, дори се смути малко и отговори скромно, че той няма нито прочуто име, нито дори значителен чин.

— Вие имате всичко — прекъсна го Манилов със същата приятна усмивка, — всичко имате, дори и нещо повече.

— Как ви се видя нашият град? — подзе госпожа Манилова. — Приятно ли прекарахте там времето?

— Много хубав град, прекрасен град — отговори Чичиков, — и времето прекарах много приятно; обществото е най-приветливо.

— Ами как ви се видя нашият губернатор? — попита Манилова.

— Нали той е препочтен и прелюбезен човек? — прибави Манилов.

Съвършена истина — отговори Чичиков, — препочтен човек. И как е усвоил своята длъжност, как я разбира! Трябва да пожелаем да има повече такива хора!

Как той може ей тъйнака, знаете, да приеме всекиго, да спази деликатност в своите постъпки — додаде Манилов с усмивка и от удоволствие съвсем замижа като котарак, погъделичкан зад ушите с пръсти.

— Много приветлив и приятен човек — продължи Чичиков, — и какъв майстор! Аз дори съвсем не предполагах това. Колко хубаво везе той разни домашни работи! Той ми показа една кесия — собствено негово изделие: рядко дама може тъй изкусно да бродира.

— А пък вицегубернаторът, какъв мил човек, нали? — каза Манилов, като пак примижа малко.

— Много, много достоен човек — отговори Чичиков.

— Ами позволете, как ви се видя полицейският началник? Нали е много приятен човек?

— Извънредно приятен и какъв умен, какъв начетен човек! У тях играхме на вист заедно с прокурора и председателя на палатата до най-късни петли. Много, много достоен човек!

— Е, ами какво е мнението ви за жената на полицейския началник? — запита Манилова. — Нали е прелюбезна жена?

— О, тя е една от най-достойните жени, които съм срещал — отговори Чичиков.

След това не пропуснаха председателя на палатата, началника на пощата и така изредиха почти всички чиновници от града, които излязоха най-достойни хора.

— Вие все в село ли прекарвате времето си? — зададе най-после от своя страна въпрос Чичиков.

— Повече в село — отговори Манилов. — Понякога впрочем отиваме и в града, и то само за да се видим с образовани хора. Ще подивее човек, знаете, ако живее всичкото време затворен.

— Наистина, наистина — потвърди Чичиков.

Разбира се — продължи Манилов, — друго щеше да е, ако имахме някой добър съсед, например човек, с когото да можеш един вид да поприказваш за любезността, за добрата обноска, да послушаш такава някоя наука, щото ей така да размърда душата ти, да ти даде, тъй да се каже, такъв един подем, че… — Тук той искаше още нещо да изрази, ала като усети, че беше прекалил, направи само едно малко завъртане с ръка във въздуха и продължи. — Тогава, разбира се, селото и самотата щяха да имат твърде много приятности. Но няма абсолютно никой… Само понякога попрочитаме „Сын отечества“[10 — „Сын отечества“ — историческо, политическо и литературно списание с консервативно направление. Издавало се от Н. Греч от 1812 до 1818 год.].

Чичиков се съгласи с него напълно, като прибави, че нищо не може да бъде по-приятно от това да живееш в уединение, да се наслаждаваш от гледката на природата и да попрочиташ понякога книга…

— Но знаете ли — добави Манилов, — всичко, ако човек няма приятел, с когото да може да сподели…

— О, това е вярно, това е съвършено вярно! — прекъсна го Чичиков. — Какво значат тогава всички съкровища на света! Нямай пари, ала имай добри хора за общуване, е казал един мъдрец.

— И знаете ли, Павел Иванович — рече Манилов, като изписа на лицето си изражение не само сладко, но дори премаляващо сладко, подобно на оная микстура, която някой ловък светски доктор е подсладил немилостиво, като си въобразява, че ще зарадва с нея болника, — тогава именно човек чувствува някаква си, тъй да река, духовна наслада… Ето, както например сега, когато случаят ми достави такова щастие, мога да кажа, образцово, да говоря с вас и да се наслаждавам от приятния разговор с вас…

— Моля ви се, какъв приятен разговор?… Един нищожен човек и