да не бъде забелязан и отличен Чичиков, който по всичко представяше пълна противоположност и с приличното си лице, и с приветливия си глас, и с пълното неупотребяване на никакви спиртни питиета. Но при все това труден беше неговият път. Той се случи при един престарял съдебен делопроизводител, който беше образец на някаква каменна безчувственост и неподвижност, вечно еднакъв, непристъпен, който никога в живота си не се е засмивал, не поздравявал нито веднъж някого, нито дори го е запитвал за здравето. Никой не беше го виждал поне веднъж по-друг, не такъв, какъвто беше всякога, нито на улицата, нито у дома си; нито веднъж не беше показал склонност към нещо или поне да се напиеше и в пиянство да се разсмее, или дори да се отдадеше на дива веселба, на каквато се отдава разбойникът, когато е пиян; и нямаше сянка от нещо подобно у него. Съвсем нищо нямаше у него: нито злодейско, нито добро — и нещо страшно се чувствуваше в това отсъствие на всичко. Студено-мраморното му лице без всякаква остра неправилност не напомняше ничия прилика; строга съразмерност имаше между чертите му. Само множкото петна и трапчинките, които ги подчертаваха, го туряха в броя на ония лица, върху които според народния израз дяволът дохождал нощем да вършее грах. Изглеждаше, че не могат се намери човешки сили, за да се сближи човек с него и да привлече разположението му; но Чичиков се опита. Изпървом той почна да му угажда в най-незабелязаните дреболии. Разгледа внимателно как са подрязани перата, с които той пишеше, и като приготви по няколко същия образец, всеки път му слагаше тях под ръка; издухваше и измиташе от масата му пясъка и емфието; намери нова пачавра за мастилницата му; забеляза някъде неговата шапка, една прекалено мръсна шапка, каквато нивга не е имало, и всеки път я туряше близо до него малко преди свършека на работното време; чистеше гърба му, когато той се нацапваше с вар от стената. Но всичко туй остана абсолютно без всякакво внимание, като че нищо не правеше. Най-сетне той подуши домашния му, семейния му живот; узна, че той има възрастна дъщеря, чието лице също изглеждаше, като че нощем по него са вършали грах. Той намисли да подкачи настъплението откъм тази страна. Научи се в коя църква ходеше тя в празник, изправяше се всякога срещу нея, чисто облечен, с добре колосана яка, и работата има успех: поколеба се строгият делопроизводител и го покани на чай! И в канцеларията не бяха успели още да се досетят, когато работата се нареди тъй, че Чичиков се пренесе в неговата къща, стана потребен и необходим човек, купуваше и брашно, и захар, с дъщерята се носеше като с годеница, наричаше делопроизводителя татенце и му целуваше ръка. Всички в канцеларията решиха, че в края на февруари; преди велики пости, ще стане сватбата. Строгият делопроизводител почна дори да ходатайствува за него пред по-голямото началство и след някое време Чичиков сам зае едно новооткрито място на делопроизводител. В това сякаш се заключаваше и главната цел на неговите връзки със стария делопроизводител, защото той веднага изпрати тайно своя сандък у дома си и на другия ден се озова в нова квартира. Той престана да нарича делопроизводителя татенце и не целуваше ръката му, а въпросът за сватбата се забрави, като че ли нищо не бе станало. Ала като се срещаше с него, той всеки път му стискаше ласкаво ръка и го канеше на чай, така че старият делопроизводител въпреки вечната си неподвижност и студено равнодушие всеки път потръсваше глава и казваше под носа си: „Измами ме, измами ме дяволския син!“
Това беше най-трудният праг, който той прескочи. Оттогава работата му тръгна по-лесно и по-успешно. Той стана човек, когото забелязваха. У него се намери всичко, каквото е потребно за тоя свят: и приятност в обръщенията и постъпките, и пъргавина в практичните работи. С тия средства той получи в късо време това, което се наричаше доходно местенце, и се възползува от него отлично. Трябва да се знае, че в същото това време бе почнато най-строго преследване на рушветчиите. От тия преследвания той не се уплаши и тозчас ги обърна в своя полза, като показа по такъв начин руската изобретателност, която се явява само във време на натиск. Работата беше наредена ето как: щом дойдеше някой просител и пъхнеше ръка в джоба си, за да измъкне от там известните препоръчителни писма, подписани от княз Ховански[60 — Писмо с подписа на княз Ховански — шеговито наименование на подкупите.], както казват у нас в Русия: „Не, не — казваше той с усмивка, като задържаше ръката му, — вие мислите, че аз… не, не! Това е наша длъжност, наш дълг, ние трябва да го направим без всякакви награди! Бъдете спокоен откъм тази страна: още утре всичко ще бъде направено. Позволете да науча де живеете: вие няма защо да се грижите сам, всичко ще ви се донесе в къщи.“ Очарованият просител се връщаше в къщи едва ли не във възторг, като мислеше: „Ето най-сетне един човек, каквито трябва да има повечко! Това е просто скъпоценен елмаз!“ Ала чака просителят ден, чака два — не му носят книжата в къщи; на третия също. Той отива в канцеларията — работата не била дори почната: той отива при скъпоценния елмаз. „Ах, извинете — думаше Чичиков твърде учтиво като го хващаше за двете ръце, — ние имахме толкова много работа, но още утре всичко ще бъде направено, утре непременно! Право да ви кажа, дори ми е съвестно!“ И всичко това се придружаваше с движения, които магьосваха. Ако при това се разтвореше някоя пола на халата, ръката в същата минута се стараеше да поправи работата и задържи полата. Но нито утре, нито други ден, нито на третия ден носят книжата в къщи. Просителят се сеща: „Чакай ти, дали няма нещо?“ Поразпитва — казват му: „Трябва да се даде нещо на писарите.“ — „Защо да не дам? Аз съм готов някой и друг четвърта̀к.“ — „Не, не четвърта̀к, а по една беличка[61 — Беличка — банкнота от 25 рубли. — Б. пр.].“ — „По една беличка на писарите!“ — извиква просителят. „Защо се толкова горещите? — отговарят му. — Пак тъй ще стане тя: на писарите ще остане по четвърта̀к, а останалото ще иде у началството.“ Удря се по челото недосетливият просител и псува от все сърце новия ред на нещата, преследването на рушветите и вежливите облагородени обноски на чиновниците. „По-рано поне човек знаеше какво да прави: донесе на началника една червена[62 — Червена — банкнота от 10 рубли.] и работата е сигурна, а сега по една беличка, а и цяла неделя ще изгубиш, докато се сетиш… дявол да вземе това безкористие и чиновнишко благородство!“ Просителят, разбира се, е прав, но затова пък сега няма рушветчилък, всички началници са най-честни и най-благородни хора, само секретарите и писарите са мошеници. Скоро за Чичиков се отвори много по-пространно поле: образува се комисия за постройка на някакво твърде голямо държавно здание. В тази комисия се нареди и той и стана един от най-деятелните й членове. Комисията веднага почна работа. Шест години тя се бави със зданието; ала климатът ли бъркаше, или градивото беше такова, но държавното здание никак не можеше да се издигне през това време по-високо от основите си. А в същото време в другите краища на града се издигна за всеки от членовете по една красива къща с градска архитектура: вижда се, пластът на почвата там беше по-добър. Членовете вече благоденствуваха и почнаха да си създават семейства. Само тук и чак сега Чичиков почна малко по малко да се измъква изпод строгите закони на въздържанието и неумолимото самоотричане. Чак сега дълговременните пости най-сетне бяха смекчени и стана явно, че той никога не е бил чужд на разните наслади, от които умееше да се въздържа в годините на буйната младост, когато никой не е властен над себе си. Явиха се и някои други излишества. Той си взе един доста добър готвач и тънки холандски ризи. Купи си такова сукно, каквото никой в цялата губерния нямаше, и оттогава почна да носи повече кафяви и червеникави цветове с капчици; имаше си вече два хубави коня, сам държеше едната юзда и караше втория кон да се извива на колело; създаде си вече навик да се изтрива с гъба, намокрена във вода с одеколон; купуваше си вече някакъв доста скъп сапун за придаване гладкост на кожата; вече…
Ала неочаквано на мястото на предишния дундьо изпратиха нов началник, човек военен, строг, враг на рушвета и на всичко, което се казваше неправда. Още на другия ден той подплаши всички, поиска им отчет, видя неуредени сметки, на всяка крачка изгубени суми, забеляза веднага къщите с красива гражданска архитектура — и почна се чистенето. Чиновниците бяха уволнени от длъжност; къщите с гражданска архитектура станаха държавни и се обърнаха на разни богоугодни заведения и училища за кантонисти[63 — Кантонисти — войнишки синове, през първата половина на XIX в., обучавани в специално военно училище. — Б. пр.]; всичко беше направено на пух и прах и Чичиков повече от другите. Макар че неговото лице беше приятно, то неочаквано не се хареса на началника — защо именно, бог знае, понякога дори просто няма причина за това — и той го намрази до смърт. Но понеже все пак той беше военен човек, значи, не знаеше всичките тънкости на гражданските шмекерии, подир някое време, чрез правдивата си външност и умение да се приспособяват към всичко други чиновници спечелиха неговото благоволение и скоро генералът се озова а ръцете на още по-големи мошеници, които той съвсем не смяташе за такива; той дори беше доволен, че е избрал най-сетне хора, каквито трябва, и се хвалеше не на шега с тънкото си умение да познава способностите на хората. Чиновниците изведнъж схванаха духа и характера му. Всичко, което беше под негово началство, стана страшен гонител на неправдата; вред, във всичките работи те я преследваха, както рибарят преследва с вилата си някоя месеста моруна — и я преследваха с такъв успех, че в скоро време у всекиго от тях се
