набра вече по няколко хиляди капитал. През това време влязоха отново в правия път мнозина от предишните чиновници и пак бяха приети на служба. Но Чичиков по никой начин не можа вече да се вреди, как се не мъчи и застъпва за него, подтикван от писмата на княз Ховански, първият генералски секретар, който бе успял да постигне пълното командуване на генералския нос, но тука той не можа да направи абсолютно нищо. Генералът беше такъв човек, когото водеха за носа (впрочем без негово знание), но затуй пък, щом в главата му се забиеше някаква мисъл, стоеше там все едно като железен гвоздей; с нищо не можеше да се изтика оттам. Всичко, което можеше да направи умният секретар, бе да унищожа зацапания служебен списък и затова той склони началника не иначе, а само чрез състрадание, като му изобрази с живи краски трогателната съдба на нещастното семейство на Чичиков, каквото за щастие той нямаше.
— Е, какво да се прави! — каза Чичиков! — Закачих, дръпнах, скъса се — няма защо да се пита. Лозето не ще молитва, ами иска мотика. — И ето, че реши отново да почне кариерата си, отново да се въоръжи с търпение, отново за се ограничи във всичко, макар че по-рано тъй нашироко и хубаво се беше разпуснал. Трябваше да се пресели в друг град и там да добива известност. Все някак не вървеше. Трябваше да промени две-три длъжности в много късо време. Длъжностите бяха някак мръсни, долни. Трябва да се знае, че Чичиков беше най-благоприличният човек, какъвто е имало някога на света. Макар че трябваше изпърво да се вре в мръсно общество, в душата си той винаги пазеше чистота, обичаше в канцелариите масите да са от лакирано дърво и всичко да бъде благородно. Никога не си позволяваше да каже неприлична дума и се обиждаше винаги, когато видеше в думите на другите липсата на необходимото уважение към чина или званието. На читателя, мисля, ще бъде приятно да чуе, че той всеки два дни сменяше долните си дрехи, а лете, през горещините, дори и всеки ден: всяка що-годе неприятна миризма вече го обиждаше. По тази причина винаги, когато Петрушка дохождаше да го съблича и да му сваля обущата, той пъхаше в носа си едно карамфилче; и в много случаи нервите му бяха чувствителни като на момиче; и затова му беше тежко, като се озова пак между ония слоеве, дето всичко миришеше на ракия и неприличие в постъпките. Макар и да се крепеше духом, все пак той отслабна и дори позеленя през време на тия несгоди. Почнал беше вече да пълнее и да добива ония кръгли и прилични форми, в каквито читателят го намери при запознаването си с него, и вече неведнъж, като се гледаше в огледалото, той помисляше за много приятни работи: за женица, за детска стая, и усмивка сподиряше тия му мисли; но сега, когато се погледна в огледалото, някак без да ще, не можа да не извика: „Господи, света Богородичке! Какъв противен съм станал!“ И дълго време след това не искаше да се оглежда. Но понасяше всичко нашият герой, понасяше твърдо, търпеливо понасяше и — мина най-сетне на служба по митниците. Трябва да кажа, че тази служба отдавна беше таен ламтеж на неговите помисли. Той виждаше какви изящни задгранични нещица имат митничарите, какви фарфори и батисти изпращат на куми, лели и сестри. Неведнъж, много отдавна, той беше казвал с въздишка: „Ето де трябва да се промъкне човек! И границата близко, и хората просветени, а пък с какви тънки холандски ризи можеш да се снабдиш!“ Трябва да добавя, че при това той си помисляше още и за един особен вид френски сапун, който правеше кожата необикновено бяла и бузите свежи: бог знае как се наричаше, но според неговото предположение непременно се намираше на границата. И той отдавна искаше да постъпи в митницата, но го задържаха разни сегашни облаги в строителната комисия и той правилно разсъждаваше, че митницата, каквато и да е, но все още е сокол в гора, а комисията вече беше сврака в ръка. Сега обаче той реши, каквото и да става, да се докопа до митницата — и се докопа. Залови се за службата с необикновена ревност. Сякаш самата съдба го бе определила за митнишки чиновник. Такава пъргавина, проницателност и далековидност беше не само невиждана, но дори и нечувана. В три-четири седмици той тъй усвои митнишката работа, че знаеше вече абсолютно всичко: дори не теглеше, не мереше, а по фактурата виждаше в кой къс колко сукно или друга материя има; като вземаше в ръце един топ, можеше изведнъж да каже колко фунта тежи. Колкото се отнася пък до претърсванията, то тука, както казваха и самите му другари, той имаше просто кучешки усет; човек не можеше да не се учуди, ако го видеше как намира толкова търпение, за да опипа всяко копче, и всичко това правеше с убийствено хладнокръвие, вежлив до невероятност. И в това време, когато претърсваните се ядосваха, излизаха от себе си и чувствуваха злобно желание да напляскат приятната му външност, той без да променя нито лице, нито вежливите си обноски, само продумваше: „Не обичате ли да се побезпокоите и да станете?“ или: „Не обичате ли, госпожо, да заповядате в другата стая? Там жената на един от нашите чиновници ще се обясни с вас“, или: „Позволете, аз ще разпоря мъничко с ножчето подплатата на вашия шинел.“ И като говореше това, той измъкваше оттам шалове, кърпи хладнокръвно, като от собствен сандък. Дори началството се изказа, че той беше дявол, а не човек: той претърсваше колелата, процепите на колите, конските уши и кой знае още какви места, дето на никой автор не би му дошло на ум да се въвира и дето е позволено да се въвират само митнишките чиновници, така че клетият пътник, след като минеше границата, все още в продължение на няколко минути не можеше да се окопити и изтривайки потта си, която ситно избиваше по цялото му тяло, само се кръстеше и повтаряше: „Леле!“ Неговото положение много приличаше на положението на ученик, пуснат от тайната стая, дето директорът го е повикал, за да му даде някое и друго наставление, но вместо туй съвсем неочаквано го е наложил. В късо време поради него контрабандистите изгубиха всяка възможност да живеят. Той беше плашило и отчаяние за цялото полско еврейство. Честността и неподкупността му бяха непобедими, почти неестествени. Той дори не поиска да си състави малък капиталец от различните конфискувани стоки и задържани предмети, които не постъпват в хазната за избягване на излишна преписка. Такава ревностно-безкористна служба не можеше да не стане предмет на обща почуда и да не стигне най-сетне до сведение на началството, Той получи чин и повишение и веднага след туй представи проект да излови всички контрабандисти, като поиска само средства да го изпълни той самият. Веднага му се отпусна команда и неограничено право да извършва всякакви претърсвания. Тъкмо туй искаше той. В това време се образува едно дружество от контрабандисти по привидно законен начин; самото предприятие обещаваше милионни печалби. Той отколе имаше вече сведения за него и дори отказа на пратените да го подкупят, като им каза сухо; „Не му е още времето.“ Но като получи в свое разпореждане всичко, в същата минута даде на дружеството да разбере това, като каза: „Сега му е времето.“ Сметката беше много вярна. Сега в една година той можеше да получи толкова, колкото не би спечелил за двайсетгодишна най-ревностна служба. По-рано той не искаше да влиза в никакви сношения с тях, защото беше проста пешка и, значи, нямаше да получи много; но сега… сега работата беше съвсем друга: той можеше да предлага, каквито иска условия. За да върви работата по-сигурно, той склони и друг един чиновник, свой другар, който не устоя на съблазънта, макар че беше с бели власи. Условията бяха сключени и дружеството пристъпи към работа. Работата почна бляскаво. Читателят без съмнение е чувал тъй често повтаряната история за остроумното пътуване на испанските овни, които, като минали през границата с двойни кожуси, пренесли под кожусите си за един милион брабантски дантели[64 — Брабантски дантели — дантели, които се изработват в Брабант (Белгия).]. Това произшествие се случи тъкмо тогава, когато Чичиков служеше при митницата. Ако той сам не участвуваше в това предприятие, никакви евреи на света не биха сполучили да приведат в изпълнение такава работа. Подир три или четири овчи похода през границата двамата чиновници вече имаха по четиристотин хиляди капитал. Чичиков, казват, дори надхвърлил петстотин, защото бил по-пъргав. Бог знае до каква голяма цифра щяха да пораснат благодатните суми, ако някой нечестив звяр не бе минал път на всичко това. Дяволът разбърка умовете на двамата чиновници: чиновниците, просто казано, подлудяха и се скараха за нищо. Веднъж в разпален разговор, а може би и малко пийнали, Чичиков нарече другия чиновник попски син, а този, макар че наистина беше попски син, кой знае защо, се обиди жестоко и му отговори веднага силно и необикновено остро, именно така: „Не, лъжеш: аз съм статски съветник, а не попски син; ти си попски син!“ И след това прибави, за да го ухапе и още повече ядоса: „Да, тъй да знаеш!“ Макар че по този начин той му отплати хубаво, като обърна към него измислената от самия него дума, и макар че изразът: „Тъй да знаеш!“ можеше да бъде силен, но недоволен от това, той прати и таен донос против него. Ала разправят, че те и без туй имали свада за някаква си жена, свежа и здрава, като сочна ряпа, според израза на митническите чиновници; че имало дори подкупени хора, за да натупат някоя вечер нашия герой в тъмна уличка, но че двамата чиновници останали на пясъка и от женицата се възползувал някой си щабскапитан Шамшарев. Как е била работата всъщност — господ ги знае; нека по-добре читателят-любител, ако желае, да си я досъчини сам. Главното е, че тайните отношения с контрабандистите станаха явни. Статският съветник макар че сам пропадна, но поне