провали и другаря си. Дадоха чиновниците под съд, конфискуваха, описаха всичко, каквото имаха, и всичко туй се струпа неочаквано като гръм над главите им. Те се свестиха като след упойка и с ужас видяха какво са направили. Статският съветник по руски обичай се пропи от мъка, но колежкият устоя. Той успя да поскрие част от париците си, колкото и остро да беше обонянието на началството, което бе дошло да води следствието: употреби всички тънки извъртания на ума си, вече много опитен, много добре познаващ хората: някъде подействува с приятна обноска, някъде с трогателна реч, някъде покади тамян, който в никой случай не поврежда на работата, някъде подвря парица, с една дума — нареди си работата поне тъй, че остана не с такова безчестие, както другарят му, и се изплъзна от углавния съд. Ала вече нито капитал, нито разни задгранични предмети — нищо не му остана: намериха се други любители за всичко туй. Останаха у него само десетина хилядички, скрити за черни дни, и две дузини холандски ризи, и една малка бричка, с каквато пътуват ергени, и двама крепостни слуги, коларят Селифан и лакеят Петрушка, и митнишките чиновници, движени от сърдечна доброта, му оставиха пет или шест калъпчета сапун за запазване свежестта на бузите — туйто. И така, ето в какво положение пак се намери нашият герой! Ето каква грамада от беди се струпа върху главата му! Това той наричаше: пострадал в службата за права бога. Сега можеше да се заключи, че подир такива бури, изпитания, превратности на съдбата и жизнени скърби той ще се оттегли с останалите кръвни десетина хилядички в някое мирно затънтено околийско градче и там ще закостенее навеки в басмен халат при прозореца на нисичка къщурка, като оправя в неделен ден свадата на мужици, избухнала до прозореца, или поразходвайки се до курника за освежаване, да опипа лично кокошката, отредена за супа, и ще прекара така своя тих и все пак, един вид, не безполезен живот. Но не стана така. Трябва да се отдаде справедливост на неизчерпаемата сила на характера му. След всичко това, което е достатъчно, ако не да убие, то поне да изстуди и усмири за всякога един човек, у него не угасна непостижимата му страст. Той скърбеше, ядосваше се, роптаеше против цял свят, сърдеше се за несправедливостта на хората, ала все пак не можеше да се откаже от нови опити. С една дума, той показа търпение, пред което дървеното търпение на немеца, скрито в бавното лениво движение на кръвта, е нищо. Кръвта на Чичиков, напротив, играеше силно и трябваше множко разумна воля, за да се тури юзда на всичко онова, което искаше да изскочи и да се поразшета на свобода. Той разсъждаваше и в разсъжденията му личеше известна вярност: „Защо пък да съм аз? Защо именно върху мене се струпа бедата? Кой чиновник днес зяпа на вятъра? Всички си скътват нещо. Аз никого не направих нещастен: не ограбих вдовица, не докарах никого до просяшка торба; аз се ползувах от излишъците; вземах там, отдето всеки би вземал; ако не бях се възползувал аз, други щяха да се възползуват. Защо другите благоденствуват, а аз трябва да загина като червей! И какво съм сега? За какво ме бива? С какви очи ще гледам в очите всякой почтен баща на семейство? Как не ще чувствувам гризене на съвестта си, като зная, че залудо обременявам земята? И какво ще рекат после моите деца?“ — „Ето, ще рекат, баща ни, говедото, не ни оставил никакво състояние!“

Знае се, че Чичиков много се грижеше за потомците си. Такова чувствително нещо! Някои хора може би нямаше да загазят с рушветите тъй дълбоко, ако да не беше въпросът, който, не се знае защо, дохожда от само себе си: „А какво ще кажат децата?“ И ето бъдещият родоначалник като предпазлив котарак следи, извил едното си око встрани, дали стопанинът не гледа отнякъде и грабва на бърза ръка всичко, каквото се случи по-наблизо: масло ли, свещ ли, сало, канарче ли попадне под лапата му — с една дума, нищо не пропуща. Тъй се окайваше и плачеше нашият герой, а пък дейността никак не мирясваше в главата му: там все нещо искаше да се строи, само чакаше план. Пак се сви той, пак почни да води труден живот, пак се ограничи във всичко, пак от чистотата и приличното положение се спусна в тинята и в долния живот. И докато очакваше нещо по-добро, той бе принуден дори да се залови за работа като ходатай — звание, което у нас още не си е спечелило гражданство, — блъскан от вси страни неуважаван от дребните писарски твари и дори от самите доверители, осъден на угодничене в чакалните, на грубости и пр., но нуждата го накара да се реши на всичко. Между поръчките му се падна, покрай другото, една такава: да се погрижи да заложи в опекунский съвет[65 — Опекунски съвет — учреждение за покровителство на вдовиците, сираците и незаконнородените. — Б. пр.] няколкостотин селяни. Имението беше разстроено до последна степен. Разстроено бе поради мор по добитъка, поради шмекери-управители, поради неплодородие, епидемии, които бяха изтребили най-добрите работници, и най-сетне поради неразбранщината на самия помешчик, който държеше в Москва къща, наредена по най-последен вкус и за която беше прахосал цялото си състояние до последна копейка, така че нямаше дори вече какво да яде. По тази именно причина стана нужда най-сетне да заложи последното имение, което му оставаше. Залагането в банката беше тогава нещо ново, на което хората се решаваха не без страх. Чичиков в качеството на ходатай, като разположи най-напред всички (без предварително разположение, както се знае, не може да се направи дори една проста справка или запитване; хич да не е, поне по една бутилка мадейра трябва да налееш във всяка гърло) — и тъй, като разположи всички, които трябваше, той обясни, че между другото има такова едно обстоятелство: половината от селяните са измрели, така че сетне да не би да има някакви пречки… „Но те нали се числят в преброителните списъци?“ — попита секретарят. — „Числят се“ отговори Чичиков. „Е, тогава какво сте се изплашил — каза секретарят, — един, умира, друг се ражда, а работата все се нагажда.“ Секретарят, както се вижда, умееше да приказва и в рими. А през това време нашият герой се осени от най-вдъхновената мисъл, която някога е дохождала в човешка глава. „Ех, че съм бил простак аз! — каза той на ума си. — Търся ръкавиците, а те били в джоба ми! Я да взема да накупя всички тия, дето са измрели, докато още не е станало ново преброяване, да ги събера, да речем, хиляда — банката ще ми отпусне по двеста рубли на душа; ето ти тебе двеста хиляди капитал! А пък тъкмо сега времето е най-сгодно, неотдавна имаше епидемия, измрели са, слава богу, много хора. Помешчиците са загубили на карти, пропили и пропаднали както трябва всичко се е завеяло в Петербург на служба: именията са напуснати, управляват се, както дойде, данъците всяка година все по-трудно се плащат; та те на драго сърце ще ми ги отстъпят, преди всичко, за да не плашат за тях налог на глава: пък може тъй да се случи работата, че дори от някого да изкарам срещу туй някоя пара. Разбира се, трудна работа е, главоболна е, опасна е, да не би някак да загазя, да не излезе от туй някаква история. Хм, да, но все пак умът на човека трябва да му послужи за нещо. А главно, хубавото е, че предметът на всички ще се стори невероятен, никой не ще повярва. Наистина без земя не можеш нито да купиш, нито да заложиш. Но аз ще си ги купя за преселване, за преселване; сега в Таврическата и Херсонската губерния дават земя даром. Там ще ги преселя всички! Всички в Херсонската губерния! Нека живеят там! А преселването може да стане по законен ред, както трябва, чрез съда. Ако поискат да освидетелствуват селяните — нямам нищо и против това: защо не? Аз ще представя и свидетелство със собственоръчния подпис на капитан-изправника. Селото може да се нарече Чичиков махала или на кръщелното ми име: селце Павловско.“ И ето, така се зароди в главата на нашия герой този странен сюжет, за който не зная дали ще ми благодарят читателите, но колко му е благодарен авторът — мъчно е да се изкаже, защото, каквото и да се казва, ако тая мисъл не бе хрумнала на Чичиков, нямаше да се яви на свят тази поема.

Като се прекръсти според руския обичай, той пристъпи да изпълнява плана. Под предлог, че ще си избира място за живеене и под други предлози той се опита да назърне в някои кътчета на нашата държава и предимно в ония, които повече от други бяха пострадали от нещастни случаи: неплодородие, смъртност и пр., и пр., с една дума — дето по-лесно и по-евтино можеше да се накупят нужните хора. Той не се обръщаше наслука към всеки помешчик, но избираше хора повече по своя вкус или такива, с които можеше с по-малко затруднения да се вършат подобни сделки, като гледаше по-напред да се запознае, да разположи човека към себе си, та, ако може, да вземе мужиците повече по приятелство, а не с пари. И тъй, читателите не трябва да се сърдят на автора, ако лицата, които се явяваха досега, не допадаха на вкуса му: вината за това е на Чичиков; тук той е пълен господар и накъдето му скимне, натам трябва да се влечем и ние. От наша страна, ако наистина падне върху ни обвинение за бледността и неугледността на лицата и характерите, ще кажем само, че в началото никога не се вижда широкият разлив и обхват на една работа. Влизането в кой да е град, па дори и в столица, всякога е някак бледо: изпървом всичко е сиво и еднообразно: прострели се безкрайни фабрики и заводи, опушени с дим, а после ще се покажат ъгли на шестетажни къщи, магазини, надписи, грамадни перспективи на улици, пълни с камбанарии, колони, статуи, кули с градски