блясък, шум и трясък и с всичко, което е произвела за чудо и приказ ръката и мисълта на човека. Читателят вече видя как се извършиха първите покупки, как ще тръгне работата по-нататък, какви сполуки и несполуки ще срещне героят, как ще успее да разреши и надвие той по-трудните пречки, как ще изпъкнат колосалните образи, как ще се раздвижат скритите лостове на широката повест, ще се открои далеко нейният хоризонт и тя цяла ще вземе величаво лирично течение — това ще се види сетне. Още много път има да измине целият походен екипаж, състоящ се от господина на средна възраст, бричката, с каквато пътуват ергени, лакеят Петрушка, коларят Селифан и тройката коне, вече известни поименно, от Заседателя до подлеца Шарко. И така ето налице целия наш герой, какъвто си е! Но ще поискат може би заключително определение с една черта: какви са неговите нравствени качества? Че той не е герой, изпълнен със съвършенства и добродетели това е ясно. Но какъв е тогава? Ще рече — подлец? Защо пък подлец? Защо да бъдем тъй строги към другите? Сега у нас няма подлеци: има хора благонамерни, приятни, а такива, които да изложат на всеобщ позор физиономията си, на публична плесница, ще се намерят комай само двама-трима души, па и те сега говорят за добродетели. Най-справедливо е да го наречем стопанин, печалбар. Печалбата е причина на всичко: зарад нея стават работи, които светът нарича не твърде чисти. Наистина в такъв характер има вече нещо отблъскващо и същият читател, който в своя жизнен път ще дружи с такъв човек, ще го посреща и изпраща и ще прекарва приятно времето си, ще почне да го гледа изкриво, ако той стане герой на драма или поема. Ала мъдър е оня, който не се гнуси от никой характер и като втренчи в него изпитателен поглед, опознае го чак до първичните му причини. Бързо се променя всичко у човека; докато се обърнеш, току видиш, че се появил вътре в него страшен червей, който самовластно обръща към себе си всички жизнени сокове. И много пъти се случва, щото не само голяма страст, но някоя нищожна страстчица към нещо дребно се разраства у човека, роден за по-добри подвизи, накарва го да позабрави великите и свети длъжности и в нищожни дрънкулки да вижда великото и светлото. Безбройни като морския пясък са човешките страсти и не си приличат една на друга и всички те, низки и прекрасни, изпървом са покорни на човека, а после вече стават страшни негови властелини. Благатък е онзи, който си е избрал най-прекрасната страст: расте и се удесеторява с всеки час и всяка минута безмерното му блаженство и той все по-дълбоко влиза в безпределния рай на душата си. Но има страсти, изборът на които не зависи от човека. Те са се родили в минутата, когато той се е явил на света, и не му е дадена сила да се освободи от тях. Те се водят по висши планове и има в тях нещо, което вечно зове и не млъква цял живот. Велико земно поприще им е орисано да изкарат те, все едно дали в мрачен образ, или ще преминат като светло явление, което ще зарадва света — те са създадени зарад някакво незнайно за човека благо. И може би у самия Чичиков страстта, която го влече, не беше от него и в студеното му съществуване се съдържаше онова, което сетне събаря в праха и поставя на колене човека пред мъдростта на небесата. И неизвестно е защо тъкмо този образ се яви в поемата, която излиза сега на бял свят.
Ала не е тежко, че ще има недоволни от героя; тежко е, че живее в душата ми неотразима увереност, че от същия тоя герой, от същия Чичиков читателите биха били доволни. Ако авторът не бе назърнал по-дълбоко в душата му, ако не беше размърдал на дъното й онова, което се изплъзва и крие от света, ако не беше извадил наяве най-скритите му мисли, които човек не поверява никому, а да беше го показал такъв, какъвто той се показва на целия град на Манилов и на другите хора, всички щяха да бъдат много зарадвани и щяха да го вземат за интересен човек. Не ще и дума, че нито лицето, нито целият му образ не би играл като жив пред очите: затуй пък след свършека на четенето душата нямаше да бъде разтревожена от нищо и човек можеше пак да се обърне към картоиграчната маса, която забавлява цяла Русия. Да, добри мои читатели, вие не бихте искали да видите оголена душевната човешка бедност. „Защо — казвате вие, — защо ни е това? Нима ние сами не знаем, че в живота има много презрени и глупави неща? И без това често ни се случва да виждаме неща, които съвсем не са утешителни. По-добре нека се позабравим!“ — „Защо ти, господине, ни разправяш, че работите на стопанството ми отивали зле? — казва помешчикът на служащия си. — Аз, господинчо, и без тебе знам това; но нямаш ли ти други приказки? Ти по-добре ме накарай да забравя това, да го не зная — тогава ще съм щастлив.“ И ето че ония пари, които донякъде биха поправили работата, отиват по разни средства за забрава. Спи умът, който би намерил може би неочакван извор от големи средства; а сетне имението — хоп, на публичен търг и тръгва помешчикът да търси забрава по света с душа, готова за низости, от които той сам по-рано би се ужасил.
Ще се отправи обвинение и срещу автора и от страна на тъй наречените патриоти, които седят спокойно в своите кътчета и се занимават със съвсем странични работи, трупат парици, като нареждат съдбата си на чужд гръб; но щом се случи нещо, което според тяхното мнение е оскърбително за отечеството, появи се някаква книга, в която е казана понякога горчива истина, те изтърчават от своите кътове като паяци, когато видят, че се е заплела в мрежата им някоя муха, и изведнъж надават вик: „Но хубаво ли е да се изкарва това на показ, да се разправя високо за това? Защото всичко, което е описано тук, всичко туй е наше — хубаво ли е това? Ами какво ще кажат чужденците? Нима е хубаво да чуваме лошо мнение за себе си? Мислиш, че това не боли? Мислиш, че не сме патриоти?“ На такива мъдри бележки, особено относно мнението на чужденците, да си призная, не може да се камери никакъв отговор. Или може би ето какво. Вредно далечно кътче на Русия живеели двама провинциални обитатели. Единият бил баща на семейство, на име Кифа Мокиевич, човек с кротък нрав, прекарал живота си по нехаен начин. Той не се занимавал със семейството си; съществуването му било насочено повече към умозрителната страна и заето със следния, както той казвал, философически въпрос: „Ето например животината — казвал той и се разхождал из стаята, — животината се ражда гола-голеничка. Защо именно гола? Защо не тъй, както птицата: защо не се люпи от яйце? Как е наистина туйнака… съвсем не можеш да разбереш природата, като се вдьлбочиш повечко в нея!“ Тъй мислел обитателят Кифа Мокиевич. Но важното не е в това. Другият бил Мокий Кифович, негов собствен син. Той бил това, което в Русия наричат богатир[66 — Богатир — приказен юнак. — Б. пр.], и в това време, когато бащата се занимавал с раждането на животината, неговата двайсетгодишна плещеста природа непрестанно се стремяла да се развърти. Нищо не можел да хване лекичко: все или нечия ръка ще припука, или някому на носа ще изскочи буца. В къщи и у съседите всичко — от слугинята до кучето — бягало, щом го зърнело; дори изпотрошил на парчета собствения си креват. Такъв бил Мокий Кифович. Но всъщност той бил с добра душа. Но важното не е още в това. Важното било в това. „Молим ти се, господарю Кифа Мокиевич — казвали на бащата неговите и чужди ратаи, — какъв е твоят Мокий Кифович? Мира нямаме от него, такъв един притеснител!“ — „Да, палав, палав е — казвал обикновено бащата, — но що да му правя? Късно е да се бия с него, па и всички ще ме нарекат жесток; а той е човек честолюбив; ако го сгълчиш пред тоз-оня — той ще се умири, но лошото е, че ще се разчуе! Градът ще се научи, ще го нарече просто куче. Нима наистина мислите, че не ме боли? Нима аз не съм му баща? Като се занимавам с философия и понякога дори нямам време, та не съм ли му баща? Не, не, не, баща съм му, баща съм му, дявол да го вземе, баща! Мокий Кифович е ей тук, на сърцето ми!“ Тук Кифа Мокиевич се удрял твърде силно по гърдите и дохождал в пълен екстаз. „Ако той си остане куче, нека не се научат от мене за това, нека аз да не го издам!“ И като показвал такова бащинско чувство, той оставял Мокий Кифович да продължава богатирските си подвизи, а сам се обръщал пак към обичния си предмет, като неочаквано си задавал някой въпрос като тоя: „Е, ами ако слонът се раждаше от яйце, черупката му наистина щеше да бъде много дебела — с топ не можеш я проби: ще трябва да се измисли някакво ново огнестрелно оръжие.“ Тъй прекарали живота си в мирното кътче — двамата обитатели, които неочаквано, като от прозорче, назърнаха в края на нашата поема, назърнаха, за да отговорят скромно на обвиненията от страна на някои горещи патриоти, които засега спокойно се занимават с някоя философия или с печалби за сметка на нежно обичаното отечество и мислят не за туй, че трябва да не вършат лоши работи, а за това само да не се говори, че вършат лоши работи. Но не, не патриотизъм и не първото чувство са причина за обвиненията: друго се крие под тях. Защо да го таим? Кой друг, ако не авторът, трябва да каже светата правда? Вие се боите от дълбоко устремения поглед, вие се боите сами да устремите върху нещо дълбок поглед, вие
