повече пречки, дето трябва да се покаже по-голяма сила на душата. Малцина излизаха от тоя курс, ала затуй ония, които излизаха, бяха хора, минали през огън. На служба те се задържаха и на най-несигурни места, когато мнозина, и то най-умните от тях, като не можеха да утраят поради дребнави неприятности, захвърляха всичко или пък оглупяваха, изхайтваха се и попадаха в ръцете на рушветчии и шмекери. Но те не се поклатиха и познавайки живота и човека и въоръжени с мъдрост, имаха силно влияние дори върху лошите хора.
Буйното сърце на честолюбивото момче дълго време тупаше само при мисълта, че ще попадне най-после в този клас. Какво по-добро можеше да има от тоя възпитател за нашия Тентетников! Ала не щеш ли, тъкмо в туй време, когато той премина в тоя курс на избраниците, към който тъй силно се стремеше, необикновеният наставник скоропостижно (умря[68 — В ръкописа изразът не е довършен.])! О, какъв удар беше това за него, каква страшна първа загуба! Струваше му се, като че… В училището всичко се промени. На мястото на Александър Петрович постъпи някой си Феодор Иванич. Той залегна тутакси за външния ред: почна да и изисква от децата онова, което можеше да се изисква само от възрастни хора. В свободните им обноски той долови нещо необуздано. И сякаш напук на своя предшественик още от първия ден обяви, че за него умът и успехите не значат нищо, че той ще гледа само доброто (поведение). Ала чудно нещо, тъкмо добро поведение не можа да всади Феодор Иванич. Почнаха скришни лудории. Всичко вървеше строго дене и вървеше наред, а през нощите започваха гуляи.
С науките също стана нещо странно. Назначени бяха нови преподаватели с нови възгледи и нови схващания. Затрупаха слушателите с множество нови термини и думи; показаха в изложението си и логическа връзка, и познаване на новите открития, и пламък на собствено увлечение, но уви! Нямаше само живот в самата наука. Мъртвата наука звучеше в устата им мъртвешки. Накъсо казано, всичко тръгна наопаки. Изгуби се почитта към началство и власт, почнаха да се гаврят и с наставници, и с преподаватели; взеха да наричат директора Федка, Франзелка и с разни други имена. Появи се вече съвсем не детски разврат: появиха се такива работи, че трябваше да се изключат и изгонят мнозина. За две години заведението не можеше да се познае.
Андрей Иванович имаше тих нрав. Него не можеха да увлекат нито нощните оргии на другарите, които довеждаха някаква дама пред самите прозорци на директорската квартира, нито кощунството им над светинята само защото им се беше случил един не твърде умен поп. Не, душата му и през сън долавяше небесния си произход. Него не можеха да го увлекат; но той провеси нос. Честолюбието му беше вече възбудено, а дейност и поприще нямаше. По-добре щеше да бъде да не бе се възбуждало то. Той слушаше разпалените професори на катедрите, а си спомняше предишния наставник, който, без да се горещи, умееше да говори разбрано! Какви ли предмети и какви ли курсове не слуша той! Медицина, философия и дори право и обща история на човечеството и такъв голям обем, щото за три години професорът успя да прочете само въведението и развитието на общините в някакви си немски градове — и бог знае какво не слуша! Но всичко това оставаше в главата му като някакви безобразни късове. Благодарение на природния си ум той схващаше, че другояче трябва да се преподава, но как — сам не знаеше. И често си спомняше за Александър Петрович и тъй жално му ставаше, че не знаеше де да се дене от тъга.
Но младостта е щастлива с това, че има бъдеще. Колкото наближаваше времето да свърши, толкова по-силно туптеше сърцето му. Той си думаше: „Че туй още не е животът, туй е само подготовка за живота; същинският живот е в службата, там са подвизите.“ И без да назърне в прекрасното свое кътче, което тъй смайвай всеки гостенин-посетител, без да се поклони на праха на своите родители, той се понесе, както правеха всички честолюбци, към Петербург, задето, както е известно, стреми от всички страни на Русия нашата пламенна младеж — да служи, да блести, да авансира или пък просто да възприема повърхностно безцветното, студено к то лед обществено лъжовно образование. Обаче чичо му Онуфрий Иванович, действителен статски съветник, още от самото начало преряза честолюбивия стремеж на Андрея Иванович. Той му каза, че в живота главното е хубавият почерк, а не нещо друго, и че преди всичко трябва да научи краснописание.
С голям труд и с помощта на чичовите си протекции най-после той можа да постъпи в някакъв департамент. Когато го въведоха във великолепната светла зала с паркет и лакирани писмени маси, сякаш тук заседаваха първи държавни велможи, които разискваха за съдбата на цялата държава, и видя [той] легиони красиви пишещи господа, които скърцаха с пера, навели глава встрани, туриха и нето при една маса, като му казаха тутакси да препише някакво писмо, като че нарочно с незначително съдържание (преписката беше за три рубли и се водеше от половин година), необикновено странно чувство обхвана неопитния младеж: сякаш го бяха преместили за наказание от по-горен клас в по-долен, насядалите около него господа му се видяха толкова прилични на ученици! За довършване на приликата някои от тях четяха глупави преводни романи, пъхнати в големите листове на разглежданите дела, уж се занимаваха със самото „дело“, и в същото време трепваха при всяка поява на началника. Колко странно му се видя всичко това, предишните занятия — по-значителни от сегашните, и подготовката му за служба — по-добра от самата служба! Домъчня му за училището! И изведнъж изпъкна като жив пред него Александър Петрович и той насмалко не заплака. Стаята се завъртя, чиновниците и масите се объркаха и той едва се сдържа да не загуби съзнание. „Не — каза си той вътрешно, като се опомни, — ще се заловя за работа, колкото и дребна да ми се струва тя отначало!“ Като се съвзе и се стегна, той реши да служи като другите.
Де няма наслади? Има ги и в Петербург при всичката му сурова и мрачна външност. Трещи по улиците сърдит трийсетградусов студ, пищи северното изчадие, вещицата-виелица, като затрупва тротоарите, ослепява очите, пудри кожените яки, мустаците на хората и муцуните на косматия добитък, ала през хвърчащите кръстосани парцали сняг приветливо свети горе някъде на четвъртия етаж прозорче, в закътана стаичка, при скромни спермацетови свещи, под шума на самовара, се води разговор, който стопля сърцето и душата, чете се светла страница от някой вдъхновен руски поет, с каквито е дарил бог своята Русия, и тъй възвишено-пламенно трепти младото сърце на юношата, както не става и под южното небе.
Скоро Тентетников свикна със службата, само че стана за него не първа работа и цел, както той си мислеше отначало, а нещо второ. Тя му служеше за разпределяне на времето, като го караше повече да скъпи останалите минути. Чичо му, действителният статски съветник, вече бе почнал да мисли, че от внука му ще излезе нещо, когато ненадейно внукът направи една глупост. Между приятелите на Андрей Иванович, които бяха мнозина, имаше двама, които бяха, дето се казва, огорчени хора. Те бяха от ония безпокойно-странни характери, които не могат да търпят равнодушно не само несправедливостите, но дори и всичко, което им се струва несправедливост. Добри по природа, но сами безредни в действията си, изискващи снисхождение към себе си и същото време изпълнени с нетърпимост към другите, му повлияха силно и с пламенната си реч, и с благородното си негодувание против обществото. Те, като разбудиха у него нервите и духа на раздразнителност, го накараха да забелязва всички дреболии, на които по-преди и не бе мислил да обръща внимание. Фьодор Фьодорович Леницин, началникът на едно от отделенията, които се помещаваха във великолепни зали, изведнъж не му с хареса. Той почна да открива в него сума недостатъци. Стори му се, че Леницин в разговор с висши лица цял ставаше някаква прекалено сладка захар и — оцет, когато някой подчинен се обръщаше към него; че сякаш под примера, на всички дребнави хора той си вземаше бележка за ония, които не отиваха да го поздравят по празниците, отмъщаваше на ония, чиито имена не намираше в разписната книга при вратаря; и поради това той почувствува към него нервно отвращение. Някакъв зъл дух го тикаше да направи нещо неприятно на Фьодор Фьодорович. Той му търсеше случая с някаква особена наслада и успя в това. Веднъж дотолкова остро поприказва с него, щото му бе съобщено от началството или да поиска извинение, или да си даде оставката. Той си даде оставката. Чичо му, действителният статски съветник, дойде при него изплашен и почна да го моли:
— Ради Христа! Моля ти се, Андрей Иванович! Какво правиш? Как тъй можеш да захвърлиш една кариера, толкова добре започната, само заради туй, че си попаднал не на такъв началник, какъвто искаш! Моля ти се! Какво правиш? Какво правиш? Че ако човек обръща внимание на това, тогава никой няма да остане на служба, Вразуми се, захвърли гордостта и самолюбието и върви, та се обясни с него!
— Не е там работата, чичо — каза внукът. — Мене не ми е трудно да поискам от него извинение. Аз съм виновен: той е началник и не трябваше да говоря така с него. Но ето каква е работата. Аз имам друга служба: триста души селяни, разстроено имение, глупак-управител. Държавата няма кой знае какво да изгуби, ако в канцеларията седне друг вместо мене да преписва книжа, ала много ще изгуби, ако триста души не си платят данъка. Аз съм — какво ще помислите? — помешчик, който… службата… Ако се погрижа да запазя и подобря участта на поверените ми хора и представя на държавата триста изправни, трезвени, работливи поданици, с какво моята служба ще бъде по-лоша от службата на някой си началник на отделение Леницин?
Действителният статски съветник остана със зяпнала от учудване уста. Той не очакваше такъв поток от думи. Като помисли малко, той започна така: „Ала в пак…. но как тъй… как тъй да