се погубиш в село? Какво общество може да им между [селяци]? Тук барем улицата ще срещнеш някой генерал, княз. Ще минеш сам покрай някой… такова… че и газово осветление, промишлена Европа; а там, каквото и да срещнеш, ще бъде или мужик, или селянка. За какво тъй, за какво осъждаш на невежество за цял живот?“

Но убедителните доводи на чичо му не произведоха върху него никакво действие. Селото почна да му се привижда като някакво волно убежище, кърмачка на блянове и помисли, едничко поприще за полезна дейност. Той дори изрови отнякъде и най-новите книги от областта селското стопанство. С една, дума, около две седмици след тоя разговор той вече беше в околността на тия места, дето бе минало детинството му, близо до онова прекрасно кътче, на което не можеше да се налюбува никой гост и посетител. Ново чувство трепна у него. В душата му почнаха да се събуждат предишните впечатления, които отдавна не бяха изплували навън. Много места бе забравил той съвсем и гледаше любопитно, като новак, красивите изгледи. И ето, кой знае от що, изведнъж сърцето му заби. Когато пътят изви покрай тесен дол през гъстак от пространна глъхнала гора и той видя нагоре, надолу, над себе си и под себе си тристагодишни дъбове, които трима души едва можеха да обхванат, размесени с бяла ела, бряст и ясика, извишили се над върха на тополата, и когато на питането: „Чия е тая гора?“ му казаха: „На Тентетников“; когато, след като излезе от гората, пътят тръгна през лъки, покрай клончести трепетлики, млади и стари върби, с гледка към планинските възвишения, които се простираха в далечината, и през два моста пресече на разни места една и съща река, която оставаше ту отдясно, ту отляво, и когато на въпроса: „Чии са тези лъки и заливни места?“ му отговориха: „На Тентетников“; когато после пътят се покатери на билото и тръгна по равна възвишеност — от една страна, покрай непожънати ниви с пшеница, ръж и ечемик, от другата страна, покрай всичките току-що преминати от него места, които сега веднага изпъкнаха в приближената далнина, и когато, постепенно потъмнявайки, пътят започна да влиза и навлезе най-после под сянката на широки клонести дървета, пръснати тук-там по зелен губер до самото село, и се замяркаха разните селски колиби и червените покриви на масивните господарски сгради, и лъснаха златните върхове на църквата, когато силно разтупаното сърце и без питане знаеше къде е пристигнало, усещанията, които безспирно се натрупваха, най-после се изтръгнаха в гръмогласни думи: „Е, не съм ли бил глупак досега? Съдбата ми е орисала да бъда владетел на земен рай, а аз съм се заробил да чопля мъртви книжа! След като съм се възпитал, просветил, след като съм събрал маса сведения, потребни за разпространяване добро между подвластните, за подобряване цялата област, за изпълняване разнообразните длъжности на помешчик, който се явява в едно и също време и съдия, и разпоредител, и блюстител на реда, как съм можал да поверя това място на един невежа управител, а за себе си съм предпочел задочното извършване на работи между хора, които не съм виждал в очите, чиито характери и качества никак не познавам, как съм можал да предпочета пред истинското управление книжното, фантастичното управление на провинции, които отстоят на хиляди версти далече, дето никога не е стъпвал кракът ми и дето мога да направя само куп несъобразности и глупости!“

А през това време го очакваше друго зрелище. Като се научиха за пристигането на господаря, мужиците се събраха пред входната площадка. Всевъзможни женски накити за глава, забрадки, зипуни[69 — Зипун — селска горна дебела дреха. — Б.р.] и широки картинни бради на хубав народ го заобиколиха. Когато се чуха думите: „Хранителю наш! Ти си спомни за нас…“ и старците, и бабичките, които помнеха и дядо му, и прадядо му, неволно заплакаха, той сам не можа да сдържи сълзите си. И си мислеше вътрешно: „Толкова обич! И защо? Затуй, че никога не съм ги виждал, никога не мислил за тях!“ И си даде дума да дели с [тях] занапред трудове й занятия.

И почна да стопанствува, да се разпорежда. Намали ангарията, като съкрати работните дни за помешчика и увеличи ония за мужика. Изгони глупака-управител. Самичък захвана да вниква във всичко, да отива на нивите, на гумното, на сушилните, на водениците, на пристанището при товарене и изпращане на шлепове и ладии, тъй че ленивите почнаха дори да се почесват по тила. Ала това не продължи много. Мужикът е пресметлив: той разбра скоро, че господарят, макар и да беше чевръст, макар и да имаше у него истинско желание да се залови за много работи, но как именно, по какъв начин да се залови, той още не можеше да схване това; говореше учено и неразбрано. Излезе тъй, че господарят и мужиците не, да речеш, че не се разбраха съвсем помежду си, а просто гласовете им нямаха съзвучие, не се нагодиха да карат една и съща нота. Тентетников почна да забелязва, че на господарската земя всичко ставаше някак по-лошо, отколкото на мужишката. Сееше се уж по-рано, пък покарваше по-късно, а работеха уж по-хубаво. Той сам присъствуваше и поръча да ги почерпят по чашка ракия за усърдния им труд. Ръжта на мужиците отдавна вече класеше, овесът се наливаше, просто се разперяше, а неговото жито едва захващаше да вретенясва, класът още не беше се оформил. С една дума господарят взе да забелязва, че мужикът върши шмекерии, макар че той му правеше всевъзможни улеснения. Поопита се уж да го поукори, но получи такъв отговор: „Ка’ щяло, господарю, да не се трудим за вашето добро! Вие сами благоволихте да видите как се стараехме, когато оряхме и сеехме, дори поръчахте да ни дадат по чашка ракия.“ Какво може да се възрази на това?

— Че защо сега излезе лошо? — продължаваше да пита господарят.

— Кой знае? Вижда се, някой червей отдолу ще да го подяда. Пък и лятото виж какво е: съвсем няма дъждове.

Но господарят виждаше, че червеят не подяждаше житото на мужиците, пък и дъждът валеше някак чудно на ивици: при мужиците валял, а върху господарските нивя капка не паднало.

Още по-мъчно се справяше той със селянките. Те постоянно вземаха позволение да се отлъчват от господарската работа, оплаквайки се, че ангарията им била тежка. Чудно нещо! Той бе унищожил съвсем всякакъв принос на платна, плодове, гъби и орехи, наполовина им бе намалил другите работи, мислейки, че жените ще използуват това време за домакинството си, ще позакърпят, ще облекат мъжете си, ще увеличат зеленчуковите градини. Но излезе съвсем друго. Безделие, боеве, клюкарства и всякакви свади се започнаха между прекрасния пол, такива, че мъжете им току идеха при него с молби: „Господарю, укроти моята бясна жена! Тя е същински дявол — мира не ми дава!“

Той искаше с болка на сърце да се залови със строгост, но как да бъде строг? Селянката дохождаше така безпомощна, тъй се разпискваше пред него, беше така немощна и болна, такива мръсни и отвратителни дрипи навличаше; пък отде ги намираше, господ я знае. „Махай се, махай се само от очите ми! Господ да те съди!“ думаше сиромахът Тентетников и тутакси подир това виждаше как болната, щом излезеше от портата, се счепкваше със съседката за някоя ряпа и тъй й намляваше хълбоците, както никой здрав мужик.

Той намисли да опита и отвори някакво училище за тях, ала от това излезе такава глупост, щото той обори глава; по-добре беше да не е помислювал! Какво училище! Никой нямаше и време: още от десетгодишна възраст момчето биваше помагач във всички работи там се и възпитаваше… В съдийските дела и разследвания всички юридически тънкости, които бе слушал от професорите-философи, излязоха за нищо негодни. И едната страна лъже, и другата лъже, и само дяволът моя да ги разбере! И той видя, че простото познаване на човека е по-потребно от тънкостите на юридическите и философски книги; той видя, че нему не достига нещо, а какво именно не му достига — господ знае. И се случи онова, което се случва много често: нито мужикът разбра господаря, нито господарят — мужика: и мужикът се показа откъм лошата си страна, и господарят откъм лошата страна. И усърдието на помешчика — [охладня]. Във време на полските работи той присъствуваше без внимание. Коси ли тихо звънтяха в ливади, сено ли пластиха в купи, снопи ли трупаха на кладни, наблизо ли се вършеше някоя селска работа — очите му гледаха далече; далеко ли се вършеше работата — очите му търсеха по-близки предмети или гледаха настрани някакъв завой на реката, по бреговете на която крачеше червеноклонест, червенокрак рибар, разбира се — птица, а не човек. Те гледаха любопитно как [тоя рибар], като уловеше край брега някоя риба, я държеше напреко в клъвката и си, сякаш мислеше дали да я глътне, или да не я глътне, загледан в същото време втренчено надолу по реката, дето татък, далече, се белееше друг рибар, още неуловил риба, но впил поглед в оня рибар, който бе вече уловил. Или пък със съвсем зажумели очи и с дигната нагоре, към небесните пространства, глава, той дълго се упойваше от аромата на нивите и се захласваше в плановете на въздушното певческо население, когато то от всякъде, от небето и от земята, се съединяваше в един съзвучен хор, без да си пречат един на друг. В ръжта пъдпъдък се обажда, в тревата крескач крещи [над него], прехвръквайки, конопарчета мъркат и хвърчат, бекасин, дигнат във въздуха, блее, чучулига, изчезвайки в светлината, чурулика и като звук на тръби се раздава къркането на жерави, които нареждат в триъгълници своите върволици високо в небесата. Кънти, превърната в звуци, цялата околност… Творецо! Колко е още прекрасен твоят свят в самотен кът, в село, далеч от противните широки друмища и градове! Но и това почна да му омръзва. Скоро той съвсем престана да ходи по нивите, заседна в стаите си, отказа се да приема дори управителя на доклад.

Случваше се по-рано някой от съседите да намине у него — или хусар-поручик в оставка, цял опушен от тютюн, или пък недоучил се студент