с крайни убеждения, набрал мъдрост от съвременни брошури и вестници. Ала и това почна да му омръзва. Разговорите им взеха да му изглеждат някак повърхностни, европейски, свободната обноска с потупване по коляно, а също низкопоклонничеството и волността взеха да му се виждат безцеремонни и прекалено откровени. Той реши да прекъсне познанствата си с всички и извърши това дори доста рязко. Именно когато най-приятният във всички повърхностни разговори представител на изчезващите вече днес полковници-брандери и заедно с това водач на зараждащия се нов начин на мислене — Варвар Николаевич Вишнепокромов — дойде у него с намерение да се наговори до насита, като зачекне и политиката, и философията, и науката, и литературата, и морала, и дори състоянието на финансите в Англия, той прати да му кажат, че го няма в къщи и в същото време има непредпазливостта да се покаже на прозореца. Гостът и домакинът срещнаха погледите си. Единият, разбира се, измърмори през зъби „говедо!“, другият също му изпрати ядосан нещо като „свиня“. С това се свършиха отношенията му. Оттогава никой вече не наминаваше у него.
Той беше доволен от това и се залови да обмисля голямото си съчинение за Русия. Как обмисляше това съчинение, читателят вече видя. Установи се един странен безреден ред. Не може да се каже обаче, че нямаше минути, в които той като че се събуждаше от сън. Когато пощата му донасяше вестници и списания и в печата му попаднеше познато име на предишен другар, който вече напредва в някое видно поприще на държавна служба или принася според силите си дан на науките и на всемирното дело, тиха, скрита тъга изпълваше сърцето му и скръбна, безмълвно-тъжна, тиха жалба против собственото бездействие неволно се изтръгваше от него. Тогава неговият живот му се струваше противен и гаден. С необикновена сила възкръсваше пред него миналото школско време и изпъкваше веднага като жив Александър Петрович… Като град рукваха из очите му сълзи…
Какво значеха тези ридания? Дали болната душа изпипаше с тях скръбната тайна на своята болест, че не е успял да се създаде и закрепне почналият да се оформява в него издигнат вътрешен човек; че некален от младини в борба с несполуките, не е достигнал до високото состояние да се възвисява и заяква от преградите и пречките; че като се е разтопил подобно на нагрят метал, богатият му запас от велики усещания не е получил последно закаляване; че много рано е умрял за него необикновеният наставник и че сега в цял свят няма никого, който би бил в състояние да укрепи разклащаните от вечни колебания сили и изгубилата пъргавина слаба воля, който да викне на душата му с пробуден зов ободрителното слово „напред!“, което русинът чака навсякъде, дето и да е, на което и да е стъпало, в което и да е съсловие, звание и поминък?
Де е оня, който на език, роден на нашата руска душа, би могъл да ни викне това всемогъщо слово „напред“, който, знаейки всичките сили и свойства и цялата дълбочина на нашата природа, би могъл с едно магьосническо махване на ръка да ни насочи към висок живот? С какви сълзи, с каква любов би му заплатил благодарният русин! Но векове след векове се нижат с позорна леност и безумна дейност на незрял юноша се пълни… и бог не праща човек, който може да го произнесе.
Едно обстоятелство насмалко не го събуди и не направи преврат в характера му. Случи се нещо подобно на любов. Но и тук работата свърши с нищо. В съседство с него на десетина версти от селото му живееше един генерал, който се отзоваваше, както вече видяхме, не много благосклонно за Тентетников. Генералът живееше като генерал, гостоприемствуваше, обичаше съседите да дохождат при него и да му изявяват своята почит, но сам не връщаше визитите, говореше пресипнало, четеше книги и имаше една дъщеря, същество невидено, чудно, Тя беше нещо живо, както е самият живот.
Името й беше Улинка. Беше възпитана някак странно. Учи я англичанка-гувернантка, която не знаеше ни дума по руски. От майка бе лишена още в детинство. Бащата нямаше време. Но обичайки дъщеря си до безумие, той можа само да я разглези. Както у всяко дете, израсло на свобода, у нея всичко беше своенравно. Да бе видял човек, когато ненадеен гняв събираше изведнъж строги бръчки на прекрасното й чело и когато тя се препираше разпалено с баща си, би помислил, че тя е най-капризното създание. Но тя пламваше от гняв само когато чуваше за някоя несправедливост или за лоша постъпка с когото и да било. И никога не се гневеше и не спореше за своята личност, и не се оправдаваше. Гневът й можеше да изчезне в една минута, щом видеше, че оня, срещу когото се е разгневила, е изпаднал в нещастие. При първа молба за милостиня от когото и да било тя беше готова да му хвърли цялата си кесия с всичко, що се съдържаше в нея, без да му мисли и смята много.
Имаше в нея нещо стремително. Когато тя приказваше, изглеждаше, че всичко у нея се стреми подир мисълта й — изразът на лицето, изразът на разговора, движението на ръцете; дори гънките на роклята й сякаш се стремяха в същата посока и струваше се на човека, че тя самата ей сега на ще хвръкне подир своите собствени думи. В нея нямаше нищо скрито. Пред никого не се боеше да изказва явно мислите си и никаква сила не можеше да я накара да мълчи, когато искаше да говори. Нейният чаровен, особен, присъщ само ней вървеж беше дотолкова безтрепетно свободен, щото неволно всичко й правеше път. При нея недобрият човек някак се смущаваше и немееше; най-разпасаният и най-смелият в приказките не знаеше как да говори с нея и се забъркваше, а стеснителният можеше да се разприказва с нея както никога с никого в живота си и още от първите минути на разговори му се чинеше, че някога и някъде се е запознал с нея и че е виждал някъде същите тия черти, че това е било в дни на някакво незапомнено детство, в някаква родни къща, във весела вечер, при радостни игри на детска пружина; и дълго време след това му тежеше разумната възраст на човека.
Съвсем същото се случи с нея и с Тентетников. Неизразимо ново чувство бликна в душата му. За миг се озари отегчителният му живот.
Генералът приемаше изпърво Тентетников доста добре и радушно, но те не можаха да се сближат. Разговорите им се свършваха с препирня и с някакво неприятно усещане и в двете страни, защото генералът не обичаше противоречията и възраженията; Тентетников от своя страна също беше честолюбив. Разбира се, заради дъщерята се прощаваха много неща на бащата и между тях владееше мир, докато дойдоха на гости на генерала роднините му графиня Болдирева и княгиня Юзкина, бивши фрейлини в предишния царски двор, които бяха запазили и досега някои връзки, поради което генералът малко подлизурствуваше пред тях. Още като дойдоха те, на Тентетников се стори, че генералът стана по-студен към него, не го забелязваше или се обръщаше като към предмет; казваше му някак пренебрежително: любезни, чувай, братче и дори ти. Това най-сетне го накара да избухне. Със свито сърце и стиснати зъби той има обаче присъствие на духа да каже с необикновено учтив и мек глас, макар че лицето му се покри с петна и цялата му вътрешност кипеше: „Благодаря, генерале, за разположението ви към мене. С думата ти вие ме каните да станем близки приятели, като ме задължавате и аз да ви говоря на ти. Но разликата в годините ни пречи да се обръщаме помежду си тъй фамилиарно.“ Генералът се смути. Като се опомни и подбра думите си, той почна да говори, макар и малко несвързано, че той бил казал думата ти не в тоя смисъл, че на един стар човек е позволено да каже понякога на младежа ти (за чина си той не спомена ни дума).
Разбира се, оттогава познанството им се прекъсна и любовта се свърши още в самото начало. Светликът, който за минута бе блеснал пред него, угасна и настъпилият след това здрач стана още по-мрачен. Всичко свърна към живота, който читателят видя в началото на тая глава — към лежане и бездействие. В къщата настана мръсота и безредие. Метлата по цял ден стоеше посред стаята заедно със сметта. Панталоните му се мяркаха дори в гостната. Върху елегантната маса пред канапето стояха окирливени презрамки като някакъв подарък за госта и дотолкова нищожен и сънен стана животът му, че не само къщните слуги престанаха да го уважават, но едва ли не го кълвяха и домашните кокошки. Като вземаше перото, по цели часове той драскаше безсмислено върху хартията кравайчета, къщички, колибки, талижки, тройки. Понякога, когато се унесеше съвсем, перото чертаеше от само себе си, без знанието на стопанина, мъничка главица с тънки черти, с бърз проницателен поглед и с възправен кичур коси и стопанинът зачуден виждаше как излизаше портретът на оная, чийто образ не би нарисувал никой живописец. И още по-тежко му ставаше, и повярвал, че на земята няма щастие, той ставаше още по-тъжен и примирен.
Такова беше душевното състояние на Андрей Иванович Тентетников в туй време, когато той както обикновено беше седнал до прозореца да зяпа както друг път, но за свое учудване не чуваше ни Григорий, ни Перфилевна; в двора насреща ставаше някакво движение и шетня. Готвачът и жената, която мие дъските, припнаха да отворят портата. В портата се показаха коне, точно такива, каквито ги поставят или рисуват по триумфалните порти: една муцуна наляво, една муцуна надясно, една муцуна по средата. Над тях на капрата — колар и никой с широк сюртук, опасан с носна кърпа. Отзаде им един господин с фуражка и шинел, увит с пъстър шал. Когато колата изви пред парадния вход, разбра се, че тя беше чисто и просто една лека бричка с пружини. Един господин с извънредно прилична външност скочи пред вратата с бързината и ловкостта почти на военен човек.
Андрей Иванович се поизплаши. Той го
