взе за правителствен чиновник. Трябва да кажем, че на младини той бе забъркан в една неразумна работа. Двама философи-хусари, които се бяха налапали с всякакви брошури, заедно с един недовършил учебния курс естет, и още един изпаднал картоиграч бяха намислили да основат някакво филантропическо дружество под върховното началство на един стар шмекер и масон, също картоиграч, но много красноречив човек. Дружеството беше нагласено с широка цел — да достави трайно щастие на цялото човечество от бреговете на Темза до Камчатка. Потрябваха грамадни суми пари и от великодушните членове се събраха невероятни пожертвувания. Къде отиваше всичко туй — знаеше само върховният разпоредител. В това дружество Тентетников бе увлечен от двама свои приятели, които принадлежаха към класата на огорчените, инак добри хора, но които поради чести тостове в името на науката, просветата и бъдещите услуги на човечеството бяха станали формени пияници. Тентетников скоро се опомни и излезе от това общество. Но дружеството беше успяло вече да се забърка в някакви други работи, дори не съвсем прилични за дворяни, тъй че после се завързаха дела и с полицията… А поради това не е чудно, че и след като излезе и скъса всякакви отношения с тях, Тентетников все пак не можеше да стои спокоен: все нещо чоплеше съвестта му. И сега той гледаше с известен страх вратата, която се отваряше.
Страхът му обаче мина изведнъж, когато гостът го поздрави с невероятна похватност, запазвайки почтително положение на главата малко настрани, и с кратки, но точни думи му обясни, че той отдавна пътува из Русия, подбуждан и от нужда, и от любознателност; че нашата държава преизобилствува със забележителни неща, без да се говори за изобилието на поминъците и разнообразието на почвите; че се увлякъл от картинното местоположение на неговото село; че не би дръзнал да го безпокои с неуместното си отбиване у него при всичките хубости на местността, ако не бе му се случило във връзка с пролетните разливи и с лошите пътища ненадейна повреда на колата. Че при все това обаче дори и да не бе се случило нищо с бричката му, той не би се отказал от удоволствието да му засвидетелствува своето уважение.
Като свърши речта си, гостът по най-очарователен начин повлече напред крака си, който бе обут с контешки лачен чепик, закопчан със седефени копчета, и макар че беше пълничък, тутакси отскочи малко назад с лекостта на каучукова топка.
Успокоилият се Андрей Иванович заключи, че той трябва да е някой любознателен учен професор, който пътува из Русия, може би за да събира някакви растения или — може би изкопаеми предмети. Тутакси той изяви пълната си готовност да му бъде полезен във всичко; предложи му своите майстори, колари и ковачи; помоли го да се разположи като у дома си, настани го да седне в голямото волтеровско [кресло] и се приготви да слуша разказите му из областта на естествените науки. Гостът обаче засегна повече събития от своя вътрешен свят. Уподоби живота си на кораб посред морета, лашкан отвсякъде от вероломни ветрове; спомена, че е бил принуден да промени много длъжности, че е претърпял много за правдата, че дори самият му живот често пъти е бивал в опасност от страна на врагове и разказа много още други такива работи, които сочеха у него по-скоро практичен човек. В заключение на речта той се изсекна в бяла батистена кърпа тъй гръмовито, както Андрей Иванович не беше чувал досега. Понякога в оркестър се случва такава някоя негодна тръба, която, избръмчи, струва ти се, че е гракнала не в оркестъра, а в собственото ти ухо. Точно такъв звук се разнесе из събудените покои на задрямалата къща и веднага след това се усети благоухание от одеколон, пръснато невидимо със сръчно разтърсване на носната батистена кърпа.
Читателят може би вече се е досетил, че гостът не беше никой друг освен нашия почтен, отдавна оставен от нас Павел Иванович Чичиков. Той беше малко поостарял: личеше, че това време е минало за него не без бури и тревоги. Изглеждаше, като че и самият му фрак бе поовехтял малко, и бричката, и коларят, и слугата, и конете, и такъмите сякаш се бяха поизтъркали и износили. Изглеждаше, като че дори и самите му финанси не бяха в завидно положение. Но изразът на лицето, приличието, обноските бяха останали същите. Дори някак по-приятен бе станал той в постъпките и обръщенията си и още по-сръчно премяташе крак връз крак, когато сядаше в креслото. Още по-голяма мекота имаше в изговора, предпазлива умереност в думите и изразите, по-голямо умение да се държи и по-голям такт във всичко. По-бели и по-чисти от сняг бяха яките и нагръдниците му и макар че сега идеше от път, нито една перушинка не се бе залепила на фрака му — просто човек можеше веднага да го повика на празничен обяд. Бузите и брадата му бяха обръснати тъй, че само слепец можеше да не се полюбува на приятната им изпъкналост и овалност.
Къщата веднага се преобрази. Едната й половина, която дотогава прекарваше в слепота, със затворени капаци, веднага прогледна и се озари. Всичко почна да се поставя в осветените стаи и скоро всичко прие такъв вид: определената за спане стая вмести в себе си необходимите за нощен тоалет неща; определената за кабинет стая… но по-напред трябва да се каже, че тази стая имаше три маси: една писмена — пред канапето, друга за картоигране — между двата прозореца пред огледалото, третата — в ъгъла между вратата за спалнята и вратата на един необитаван салон с инвалидни мебели, който служеше сега като пруст и в който от година време никой не бе влизал. На масата в ъгъла сложиха извадените от куфара дрехи, а именно: панталони за фрак; панталони нови, панталони сиви, две кадифени жилетки и две атлазени и един сюртук. Всичко това бе сложено едно върху друго като пирамида и покрито отгоре с носна копринена кърпа. В другия ъгъл, между вратата и прозореца, се поставиха в една редица обущата: едни не съвсем нови, други съвсем нови, лакирани чепици и къщни чехли. Тях също срамежливо покриха с копринена носна кърпа, все едно, че ги нямаше там. На писмената маса тутакси наместиха в строг ред: ковчежето, едно стъкло с одеколон, един календар и някакви два романа, и двата втори томове. Чистите бели дрехи се туриха в скрина, който се намираше в спалнята, а белите непрани дрехи бяха завързани в едно вързопче и мушнати под кревата. След като бе опразнен, куфарът също бе пъхнат под кревата. Сабята, която пътуваше из пътищата, за да внушава страх на крадците, също бе донесена в спалнята и окачена на гвоздей, близо до кревата. Всичко доби изглед на чистота и необикновена спретнатост. Никъде ни хартийка, ни перце, ни шушка. Самият въздух някак се облагороди; в него се бе пръснала приятната миризма на здрав, свеж мъж, който често сменя долните си дрехи, ходи на баня и всяка неделя се изтрива с мокър сюнгер. В антрето се опита да се настани временно миризмата на слугата Петрушка, но Петрушка скоро биде преместен в готварницата, както се и полагаше.
Първите дни Андрей Иванович се страхуваше за своята независимост, да не би някак гостът да го свърже, да го стесни с някаква промяна в начина на живот, да не се наруши редът на неговия ден, тъй сполучливо разпределен, но страховете му бяха напразни. Нашият Павел Иванович показа необикновено гъвкава способност да се приспособява към всичко. Той одобри философската бавност на домакина, като каза, че тя му обещава столетен живот. За самотата се изрази твърде сполучливо, а именно, че тя подхранва велики мисли у човека. Като погледна библиотеката и се отзова с похвала за книгите изобщо, забеляза, че те спасяват човека от празнота. Отрони малко думи, ала с тежест. В постъпките си се показа още по̀ на място. Овреме се явяваше, овреме излизаше, не затрудняваше домакина с разпитвания във време на неговата неприказливост, с удоволствие играеше шахмат с него, с удоволствие мълчеше. В туй време когато единият пускаше тютюнев дим във вид на къдрави облаци, другият, непушейки тютюн, измисляше съответни на това занятия: изваждаше например от джоба си сребърната си емфиена кутия с емайл и като я закрепяше между два пръста на лявата ръка, въртеше я бързо с един пръст на дясната, също както земната сфера се върти около оста си, или пък просто барабанеше по нея с пръст и си подсвиркваше. Накъсо казано — той не пречеше на домакина. „За пръв път виждам човек, с когото може да се живее — казваше си Тентетников. — Изобщо това изкуство е рядко у нас. Между нас има доста хора, и умни, и образовани, и добри, но хора с постоянно равен характер, хора, с които човек може да прекара цял живот и да не се скара — не зная дали у нас може да се намерят много такива хора. Ето първият човек, когото виждам.“ Тъй се отзоваваше Тентетников за своя гост.
От своя страна, Чичиков много се радваше, че бе се поселил за малко време у такъв тих и кротък стопанин. Циганският живот му бе омръзнал. Да си отпочине човек поне за един месец в прекрасно село посред ниви и в началото на пролетта, беше полезно дори и в хемороидно отношение.
Трудно можеше да се намери по-добро кътче за почивка. Пролетта, дълго задържана от студовете изведнъж разцъфна във всичката си красота и навсякъде поникна живот. Вече се синееха горските поляни, а върху свежия изумруд на първата зеленина жълтееше радиката и мораво-розовата анемона навеждаше нежната си главичка. Рояци мухички и купчинки насекоми се появиха по блатата, подире им плъпнаха водни паяци да ги ловят, а по тях всякакви птици прелетяха отвсякъде в сухите тръстики. И всичко се събираше по-близко, за да се види едно друго. Изведнъж земята се насели, събудиха се горите, екнаха лъките. В село започнаха хора. Имаше шир за разходки. Каква ярка зеленина! Каква преснота във въздуха! Колко птичи крясък в градините! Рай, радост и ликуване на всичко! Селото пееше и кънтеше като на сватба.
Чичиков ходеше много. Навсякъде се откриваше простор за разходки
