нищо повече — отговори Чичиков.

— О, Павел Иванович! Позволете ми да бъда откровен: аз на драго сърце бих дал половината от целия си имот, само да имам част от ония достойнства, които имате вие…

— Напротив, аз бих счел от своя страна за най-голямо…

Не се знае докъде би отишло взаимното излияние на чувствата между двамата приятели, ако влезлият слуга не беше обадил, че обядът е готов.

— Моля най-покорно — го покани Манилов. — Вие ще извинявате, че у нас няма такъв обяд, както в салоните и в столиците, у нас по руски обичай просто — шчи, ала от чисто сърце. Моля най-покорно.

Сега те пак поспориха известно време кой първи да излезе и най-после Чичиков с извито рамо влезе в трапезарията.

В трапезарията вече седяха две момченца, синовете ни Манилов, които бяха на ония години, когато вече турят децата да сядат на трапезата, но още на високи столове. До тях стоеше учителят им, който се поклони вежливо и усмихнато. Домакинята седна до супника; гостът бе поставен между домакина и домакинята: слугата завърза около шиите на децата кърпи.

— Какви мили дечица! — рече Чичиков, като ги погледна. — На колко са години?

— По-големият на осем, а малкият едва вчера навърши шестата година — отговори Манилова.

— Фемистоклюс! — каза Манилов, като се обърна към по-голямото, което се мъчеше да освободи брадичката си, завързана с кърпата от лакея. Чичиков по-привдигна малко вежди, като чу това донякъде гръцко име, на което, кой знае защо, Манилов бете придал окончанието „юс“, но тутакси се погрижи да докара лицето си в обикновено състояние.

— Фемистоклюс, кажи ми: кой е най-хубавият град на Франция?

Тук учителят устреми всичкото си внимание във Фемистоклюс и сякаш искаше да бръкне в очите му, но най-после съвсем се успокои и кимна с глава, когато Фемистоклюс отговори:

— Париж.

— Ами у нас кой е най-хубавият град? — попита пак Манилов.

— Петербург — отговори Фемистоклюс.

— И още кой?

— Москва — отговори Фемистоклюс.

— Умник, душка! — каза Чичиков. — Кажете обаче… — продължи той, като се обърна тутакси с един вид учудване към Манилов. — Трябва да ви кажа, че това дете ще има големи способности.

— О, вие още не го познавате! — отговори Манилов. — Той е извънредно остроумен. На, по-малкият, Алкид, не е така буден, а тоя веднага щом срещне нещо, буболечка, животинка, очите му тозчас заиграват, ще тръгне подир нея и тутакси ще обърне внимание. Аз го готвя за дипломатическата част. Фемистоклюс! — продължи той, като се обърна пак към него. — Искаш ли да станеш посланик?

— Искам — отговори Фемистоклюс, като дъвчеше хляб и клатеше глава надясно и наляво.

В това време застаналият отзад лакей обърса носа на посланика и много добре направи, защото инак в супата щеше да капне една доста голяма чужда капка. На трапезата се подзе разговор за удоволствието на спокойния живот, прекъсван от забележките на домакинята за градския театър и за актьорите. Учителят твърде внимателно гледаше разговарящите и щом забележеше, че са готови да се усмихнат, същата минута отваряше уста и се смееше с усърдие. Навярно той беше признателен човек и с това искаше да се отплати на домакина за добрите му обноски. Един път впрочем лицето му взе суров вид и той строго затрака с вилица по масата, устремил очи към децата, седнали срещу него. Това беше тъкмо на мястото си, защото Фемистоклюс беше захапал за ухо Алкид, а Алкид, зажумял и разтворил уста, беше готов да ревне жално-жално, но като почувствува, че за това нещо може да бъде лишен от обяд, докара устата си в предишното положение и почна да гложде просълзен една овнешка кост, от която двете му бузки лъснаха омазани. Домакинята твърде често се обръщаше към Чичиков с думите: „Вие нищо не ядете, вие много малко си взехте“, на което Чичиков всеки път отговаряше: „Най-покорно благодаря, сит съм, приятният разговор е по-добър от всяко ястие.“

Станаха от трапезата. Манилов беше извънредно доволен и подкрепяйки с ръка гърба на своя гост, мислеше да го отведе така в приемната, когато неочаквано гостът му съобщи с твърде значителен вид, че има намерение да приказва с него за една много важна работа.

— В такъв случай позволете ми да ви поканя в моя кабинет — каза Манилов и го поведе към една малка стая с прозорци към синеещия се лес. — Ето моето кътче — каза Манилов.

— Приятна стаичка — рече Чичиков, като я изгледа. Стаята беше наистина приятна: стените й бяха боядисани с някаква ясносиня боя, прилична на сива, четири стола, едно кресло, маса, дето беше книжката с поставената в нея панделка, за която вече имахме случай да споменем, няколко изписани листа, ала най-много имаше тютюн. Той беше в разни видове: в пакети и в кутии; и най-сетне изсипан просто на купчина върху масата. На двата прозореца имаше и цели купчини изтърсена от лулата пепел, натъкмени с известно старание в твърде красиви редици. Личеше, че това занятие служи понякога на домакина да прекарва времето си.

— Позволете да ви помоля да се разположите в това кресло — каза Манилов. — Тук ще ви бъде по-добре.

— Позволете, аз ще седна на стол.

— Позволете да не ви позволявам това — каза Манилов засмяно. — Това кресло си е отредено само за гости: щете не щете, ще трябва да седнете в него.

Чичиков седна.

— Позволете да ви почерпя една лула.

— Не, не пуша — отговори Чичиков разнежен и като че съжаляваше.

— Защо? — попита Манилов също разнежен и като че съжаляваше.

— Не исках да свикна, боя се; казват, че от лулата човек съхнел.

— Позволете ми да ви забележа, че това е предубеждение. Аз смятам дори, че да пушиш лула, е много по-здраво, отколкото да смъркаш емфие. В нашия полк имаше един поручик, прекрасен и образован човек, който не изпущаше от уста лулата не само на трапезата, но дори, с ваше позволение, във всички други места. И ето сега той е вече на четиридесет и повече години, ала благодарение на бога досега си е тъй здрав и читав, че не може да бъде по-добре.

Чичиков забеляза, че това наистина се случва и че в природата има много неща, които са необясними дори за един голям ум.

Но позволете ми първом една молба… — каза той с глас, в който прозвуча някакъв странен или почти странен израз, и веднага след това неизвестно защо се озърна назад. Манилов също неизвестно защо се озърна назад.

— Отдавна ли сте благоволил да подадете на властта поименния преброителен списък на вашите крепостни.

— Да, отдавна или по-добре да кажа — не мога да си спомня.

— Ами оттогава насам много ли селяни са ви измрели?

— А че не мога да знам, за тая работа, мисля, трябва да се попита управителят ми. Ей, слушай! Повикай управителя, той трябва днеска да е тука.

Управителят дойде. Той беше около четиридестгодишен човек с бръсната брада, ходеше със сюртук и, както изглеждаше водеше спокоен живот, защото на лицето му личеше някаква подпухнала пълнота, а възжълтият цвят на кожата му и малките му очи показваха, че знае твърде добре що е пухени възглавници и меки дюшеци. Веднага личеше, че той бе минал своето поприще, както го минават всички господарски довереници: бил е първом просто грамотно момче в къщата, после се е оженил за някоя Агашка, икономка, любимка на госпожата, станал е сам иконом, а после и управител. А като е станал управител, постъпвал е, разбира се, както всички управители: завързал е приятелство и близост с по-богатичките от него, увеличавал е тегобите на по-сиромашките семейства, ставал в сутрин в девет часа, чакал е самовара и пиел чай.

— Чувай, любезни! Колко селяни у нас са умрели, откак сме дали преброителния списък?

— Че как колко? Мнозина умряха оттогава — отговори управителят и при това хълцукна, като затули леко устата си е ръка по подобие на щит.

— Да вярно, и аз сам тъй мислех — подзе Манилов, — именно, твърде много измряха. — Сега той се обърна към Чичиков и добави: — Вярно, твърде много.

— А като колко например на брой? — попита Чичиков.

— Да, колко на брой? — подзе Манилов.

— Че как да кажа на брой? Не се знае колко души са умрели: никой не ги с броил.

— Да именно — каза Манилов, като се обърна към Чичиков, — и аз тъй мислех, голяма е смъртността: никак не се знае колко души са умрели.

— Ти вземи, че ги преброй, моля ти се — каза Чичиков на управителя, — и направи едно подробно списъче на всичките поименно.

— Да, на всичките поименно — каза Манилов.

— Управителят рече: „Слушам!“ и си излезе.

— Ами поради какви причини ви трябва това? — запита Манилов, след като си отиде управителят.

Тоя въпрос като че затрудни госта: на лицето му се изписа някакво напрегнато изражение, от което той дори се изчерви — напрягане да изрази нещо, което не съвсем се подчиняваше на думите.

И наистина Манилов най-после чу такива странни и необикновени неща, каквито човешки уши още никога не бяха чували.

— Питате по какви причини ли? Причините са ето какви: аз бих искал да купя селяни… — проговори Чичиков, заекна и не довърши думата си.

— Но позволете да ви попитам — каза Манилов: — как желаете да купите селяни, със земя или просто за преселване, т.е. без земя?

— Не, не че искам същински селяни каза Чичиков, — аз искам да имам мъртви…

— Как казахте? Извинете… аз май недочувам, та ми се счу една много странна дума…

— Аз смятам да купя мъртви, но които да се числят в списъците като живи — каза Чичиков.

Манилов тутакси изтърва на пода чибука с лулата и както отвори уста, тъй си остана зяпнал в продължение на няколко минути. Двамата приятели, които разсъждаваха за приятностите на другарското живуване, останаха неподвижни, с втренчени един в друг очи, както ония портрети, които едно време се заканваха един срещу друг от двете страни на огледалото. Най-после Манилов подигна чибука с лулата и погледна изотдолу в лицето на Чичиков, като се мъчеше да зърне дали няма някаква насмешка на устните му, дали той не се е пошегувал, но не забеляза нищо подобно, напротив — лицето му изглеждаше дори по-сериозно от друг път; после си помисли да не би да е мръднал някак умът на госта и със страх го погледна втренчено, ала очите на госта бяха съвсем ясни, в тях нямаше оня див, безпокоен пламък, който играе в очите на лудия човек, всичко си беше прилично и наред. Колкото и да мислеше Манилов как и какво да прави, нищо друго не можа да измисли, освен да изпусне