от ваша страна това е станало поради недоразумение, поради младостта ви и непознаване хората в света.
— Нямам намерение да се подмазвам пред него! — каза Тентетников обиден. — Пък и вас не мога да упълномощя за това.
— Не съм способен да се подмазвам — каза Чичиков, като се обиди и той. — Като човек мога да се провиня в друг грях, но да се подмазвам — никога… Извинете, Андрей Иванович, ала за моето добро желание аз не очаквах, че ще вземете думите ми в такъв обиден смисъл. — Всичко това бе казано с чувство на достойнство.
— Виновен съм, простете ме! — каза бързо трогнатият Тентетников, като хвана двете му ръце. — Не съм мислил да ви оскърбявам. Кълна ви се, вашето съчувствие ми е скъпо! Но да оставим тоя разговор. Да не говорим никога вече за това!
— В такъв случай аз все пак ще отида у генерала.
— Защо? — попита Тентетников, като го гледаше с недоумение в очите.
— Да му засвидетелствувам почитта си.
„Чуден човек е тоя Чичиков!“ — си помисли Тентетников.
„Чуден човек е тоя Тентетников!“ — си помисли Чичиков.
— Още утре, Андрей Иванович, към десет часа преди обяд ще отида у него. Според мене колкото по-скоро засвидетелствувам почитта си на тоя човек, толкова по-добре. Но понеже бричката ми не е още в ред, позволете да взема вашата каляска.
— Моля, каква е тая молба? Вие сте пълен господар: и екипажът, и всичко е на ваше разположение.
След тоя разговор те си пожелаха лека нощ и отидоха да спят, като все пак поразмислиха за взаимните си странности.
Чудно нещо обаче! На другия ден, когато докараха на Чичиков конете и той скочи в каляската с пъргавината почти на военен човек, облечен в нов фрак, бяла вратовръзка и жилетка, и полетя да засвидетелствува почитта си на генерала, Тентетников бе обхванат от такова вълнение, каквото отдавна не бе изпитвал. Целият ръждясал и задрямал ход на мислите му стана дейно-безпокоен. Нервен смут раздвижи всичките чувства на тоя дембелин, който досега бе потънал в безгрижна леност. Той ту сядаше на канапето, ту отиваше при прозореца, ту се залавяше да чете, ту искаше да мисли — безуспешно искане! — мисълта не влизаше в главата му. Ту се опитваше да не мисли за нищо — безуспешно опитване! — откъслеци от нещо, което приличаше на мисли, краища и опашчици от мисли се въвираха и отвсякъде се лепяха в главата му. „Чудно състояние!“ — рече той и се приближи до прозореца да гледа пътя, който прорязваше дъбравата, в края на която още димеше неуспелият да се улегне прах. Но нека оставим Тентетников и да тръгнем подир Чичиков.
ГЛАВА II
Добрите коне за половин час и нещо отнесоха Чичиков през пространството от десет версти: първом през дъбрава, после между ниви, започнали да се зеленеят сред прясна оран, после по хълмист склон, отдето всяка минута се откриваха изгледи в далечината; после една широка алея от липи, които бяха започнали да се развиват, го закара тъкмо сред село. Тука липовата алея изви надясно и като се обърна на улица от яйцевидни [?] тополи, оградени отдолу с плетени кошове, опря в голяма желязна порта, през която гледаше къдраво-резбен фронтон на генералската къща, подпрян на осем коринтски колони. Навсякъде миришеше на маслена боя, която обновяваше всичко и не позволяваше нищо да се състари. По чистота дворът приличаше на паркет. Чичиков скочи почтително, каза да обадят на генерала и бе въведен право при него в кабинета му. Генералът го порази с величествената си външност. Той беше в атлазен памуклиен халат с великолепен пурпурен цвят. Открит поглед, лице мъжествено, прошарени мустаци и големи бакенбарди, тил, остриган ниско, врат дебел, дето се вика на три етажа или на три дипли, с дълбока рязка напреко, с една дума — това беше един от ония картинни генерали, с които бе тъй богата знаменитата 12-та година. Генерал Бетришчев, както и мнозина от нас, притежаваше покрай многото достойнства и куп недостатъци. И едните, и другите, както обикновено бива у русите, бяха нахвърляни у него в някакво картинно безредие. В решителни минути — великодушие, храброст, безгранична щедрост, ум във всичко и примесени към това — капризи, честолюбие, самолюбие и ония дребни лични свойства, без които не може ни един русин, когато стои без работа. Той не обичаше всички, които го бяха изпреварили по служба, и се изказваше за тях остро, с ядовити епиграми. Най-много си патеше един негов предишен колега, когото той считаше по-долен от себе си и по ум, и по способност, който обаче го бе изпреварил и бе вече генерал-губернатор на две губернии и като че нарочно на ония губернии, в които се намираха именията на Бетришчев; тъй че той бе попаднал като че в зависимост от него. За отмъщение той го хулеше при всеки случай, злословеше за всяко негово разпореждане и виждаше във всичките му мероприятия и действия връх на неразумност. У него всичко беше някак странно, като започнеш от просветата, на която той беше поборник и ревнител, обичаше също да знае онова, което другите не знаят, и не обичаше хора, които знаят нещо повече от него. С една дума, той обичаше да се поперчи с ум. Получил възпитание от възпитател получужденец, той искаше в същото време да играе роля на руски господар. И не е чудно, че с такава неравност в характера, с такива големи, ярки противоположности той неминуемо трябваше да срещне много неприятности по служба, поради което бе принуден да излезе в оставка, обвинявайки във всичко никаква враждебна нему партия, без да има великодушието да обвини в нещо сам себе си. В оставка той запази същата си картинна величава вънкашност. Със сюртук ли, с фрак ли, или с халат — той беше все същият. От гласа до най-малкия жест всичко в него беше властно, повелително, с което внушаваше на долните чинове ако не уважение, то поне стеснение.
Чичиков почувствува и едното, и другото: и уважение, и стеснение. Като наклони почтително глава настрани и като разпери във въздуха ръце, сякаш се готвеше да дигне с тях табла с чаши, той изумително пъргаво наведе целия си корпус и каза: „Счетох за свой дълг да се представя на ваше превъзходителство. Хранейки почит към доблестните мъже, които спасяваха отечеството на бранното поле, сметнах за свой дълг да се представя лично на ваше превъзходителство.“
На генерала, както личеше, не му беше неприятен тоя подход. Той направи едно твърде благосклонно движение с глава и каза:
— Много ми е драго да се запозная. Моля, седнете. Вие де сте служил?
— Попрището на моята служба — каза Чичиков, като седна на едно кресло не по средата, а накриво и улови с ръка ръчката на креслото — почна в съдебната палата, ваше превъзходителство. По-нататъшното течение на моята служба извърших по разни места: служих и в губернския съд, и в строителна комисия, и в митница. Моят живот може да се оприличи на кораб сред вълни, ваше превъзходителство. С търпение, може да се каже, съм повит и съм бил, тъй да се каже, самичък олицетворено търпение… А пък каквото съм претеглил от врагове, които са посягали дори на живота ми, то това нито с думи, нито с боя, нито самата, тъй да река, четка не може го предаде, така че на преклонни години търся само кътче дето да прекарам останалите си дни. Спрях засега у един близък съсед на ваше превъзходителство…
— У кого?
— У Тентетников, ваше превъзходителство.
Генералът се намръщи.
— Той, ваше превъзходителство, се разкайва много, че не е оказал потребното уважение…
— Към какво?
— Към заслугите на ваше превъзходителство. Не намира думи… Казва: „Да бих само могъл с нещо… защото наистина, казва, аз умея да ценя мъжете, които са спасявали отечеството, казва.“
— Моля, какво си мисли той? Че аз не се сърдя — каза омекналият генерал. — В душата си аз искрено го обикнах и съм уверен, че с време той ще бъде много полезен човек.
— Съвсем вярно благоволихте да се изразите, ваше превъзходителство: наистина много полезен човек; може да побеждава и с дар-слово, па борави и с перото.
— Но пише май глупости, някакви стихчета, а?
— Не, ваше превъзходителство, не глупости… А нещо сериозно… Той пише… история, ваше превъзходителство.
— История… — Тук Чичиков спря и дали за това, че пред него стоеше генерал, или просто за да придаде по-голяма важност на предмета, додаде: — История за генералите, ваше превъзходителство.
— Как за генералите? За какви генерали?
— Изобщо за генералите, ваше превъзходителство, за всички. Тоест, собствено казано, за отечествените генерали.
Чичиков съвсем се забърка и се смути, малко остана да плюне и сам мислено си каза: „Боже, какви глупости дрънкам!“
— Извинете, но аз твърде не разбирам… Като какво ще бъде това: история на някоя епоха ли, или отделни биографии? И при туй на всички ли, или само на участвувалите в 12-а година?
— Тъкмо тъй, ваше превъзходителство, на участвувалите в 12-а година! — Като каза това, той си рече на ума: „Ако щеш убий ме, нищо не разбирам!“
— Че защо не дойде при мене? Аз бих могъл да му събера много любопитен материал.
— Стеснява се, ваше превъзходителство.
— Празна работа! Зарад някаква си нищо и никаква дума… Че аз съвсем не съм такъв човек. Аз съм готов, ако обичате, и сам да отида при него.
— Той не ще допусне това, той сам ще дойде при вас — каза Чичиков, оправи се и се ободри съвсем, па си помисли: „Чудно нещо! Колко на място дойдоха генералите, а пък езикът ми го изтърси от глупост.“
В кабинета се чу шумолене. Капакът на един орехов шкаф с резба се отвори от само себе си и на отворилата се обратна половина се показа, хванала с ръка медната ръчка на ключалката, една жива фигурка. Ако в тъмната стая неочаквано изпъкнеше прозрачна картина, осветена силно отзад с лампи, и тя дори нямаше да го порази толкова с ненадейността на своето появяване, колкото тази фигурка, която се бе появила, сякаш за да освети стаята. Заедно с нея като че се промъкна слънчев лъч и навъсеният генералски кабинет сякаш се засмя… В първия миг Чичиков не можеше да си даде сметка какво именно стоеше пред него. Мъчно можеше да се каже каква земя я бе родила. Такова чисто, благородно очертание на лицето не можеше да се намери никъде освен може би само у старинните камеи[70
