— Камея — гравиран скъпоценен камък с изпъкнало художествено изображение.]. Права и лека като стрела, тя изглеждаше по-висока от всички. Ала това беше измама. Тя съвсем не беше висока. Това произлизаше [от] необикновено хармоничното съотношение между частите на цялото й тяло. Роклята й стоеше така, щото човек би казал, че най-добри шивачки са се съвещавали помежду си как да я нагиздят по-добре. Ала и това беше измама. [Тя] сякаш беше облечена от само себе си: на две-три места иглата бе сложила криво-ляво неизрязан къс от едноцветна материя и той се бе събрал и разположил около нея в такива набори и гънки, че ако човек ги пренесеше заедно с нея на картина, всички госпожици, облечени по модата, щяха да изглеждат пред нея като пъструшки, накичени с всякакви късчета от битпазар. И ако тя беше изобразена заедно с всички тези дипли на прилепналата й рокля върху мрамор, биха нарекли копието гениално.

— Рекомандувам ви моята гальовница! — рече генералът, като се обърна към Чичиков. — Ала аз и досега не зная вашата фамилия, името ви и бащиното ви.

— Трябва ли да се знае името на човек, който не е ознаменувал себе си с доблести? — каза Чичиков скромно, като наклони глава настрана.

— Все пак обаче трябва да се знае…

— Павел Иванович, ваше превъзходителство — каза Чичиков, като се поклони със сръчността на военен човек и отскочи назад с лекотата на каучукова топка.

— Улинка! — рече генералът, като се обърна към дъщеря си. — Павел Иванович ей сега ми съобщи една преинтересна новина. Нашият съсед Тентетников съвсем не бил такъв глупав човек, както ние си мислехме. Той се бил занимавал с важна работа: с историята на генералите от 12-а година.

— Та кой е мислил, че е глупав човек? — продума тя бързо. — Освен може би Вишнепокромов, комуто ти вярваш, но който е празен и долен човек!

— Защо пък долен? Той е празничък, това е истина — каза генералът.

— Той е още подличък и гадничък, не само празничък. Който оскърбява братята си и изгонва от къщи родната си сестра, той е гаден човек.

— Но това само се разправя.

— Такива работи няма да се приказват току-тъй. Не разбирам, татко, как ти, с такава добра душа, каквато имаш, и с такова рядко сърце можеш да приемаш един човек, който е далече от тебе, както небето от земята, за когото сам знаеш, че е лош.

— Ето, все така, виждате ли — каза генералът засмяно на Чичиков, — ето, все така спорим с нея. — И като се обърна към дъщеря си, продължи: — Душо моя! Не мога пък да го изпъдя!

— Защо трябва да го пъдиш? Но защо пък да му се проявява такова внимание? Защо го обичаш?

Тука Чичиков сметна за дълг да вмъкне от себе си дума.

— Всички искат да бъдат обичани, госпожице — каза Чичиков. — Какво да се прави? И добичето иска да го погалят, дори през оградата ще провре муцуната си за милувка. „На, погали ме!“

Генералът се засмя. „Именно, ще провре муцуната си: «Погали ме!»… Ха, ха, ха! У него не само муцуната му, ами цял е затънал и пак иска, дето се казва, насърчение… Ха, ха, ха, ха“. И снагата на генерала почна да се друса от смях. Раменете му, които бяха носили някога дебели еполети, се тресяха, сякаш и сега носеха дебели еполети.

Чичиков избухна също в междуметието на смеха, само че от почит към генерала той го пусна на буква „е“:

„Хе, хе, хе, хе, хе.“ И снагата му също се люлееше от смях, макар че раменете не се тресяха, защото не бяха носили дебели еполети.

— Ще окраде, ще ограби хазната, че отгоре на всичко, каналията, и награда ще поиска. „Не може, каже, без насърчение, трудил съм се“… Ха, ха, ха, ха.

Болезнено чувство се изписа върху благородното, мило лице на момата. „Ах, татко! Не разбирам как можеш да се смееш! От тия безчестни постъпки мене ме обзема тъга и нищо повече. Когато виждам, че някои явно, пред очите на всички, вършат измама и хората не ги наказват с всеобщо презрение, не знам какво става с мене, ставам сърдита, дори лоша: мисля, мисля…“ И насмалко щеше сама да заплаче.

— Само, моля ти се, не се сърди на нас — рече генералът. — Ние съвсем не сме виновни за това. Нали? — каза той, като се обърна към Чичиков. — Целуни ме и си иди в стаята. Аз ей сега ще почна да се обличам за обяда. А ти — каза той, като погледна Чичиков в очите, — надявам се, ще останеш у мене да обядваш?

— Ако само ваше превъзходителство…

— Без чинове, какви са тия приказки? Аз мога още, слава богу, да нахраня човека. Чорба има.

Като разпери сръчно двете си ръце във въздуха, Чичиков признателно и почтително направи с глава поклон надолу, тъй че за късо време всички предмети в стаята се скриха от погледа му и той можеше да види само носовете на собствените си чепици. След като постоя малко в това почтително положение и дигна пак главата си нагоре, той не видя вече Улинка. Тя бе изчезнала. На нейно място се бе появил един великан-камердинер с буйни мустаци и бакенбарди и със сребърен леген и кани в ръцете.

— Ти ще ми позволиш да се облека пред тебе, нали?

— Не само да се облечете, ами можете да извършите пред мене всичко, каквото, обича ваше превъзходителство.

Генералът съблече халата си с една ръка, засука ръкавите на богатирските си ръце и почна да се мие, пръскайки и пуфтейки като патица. Вода и сапун хвърчаха на всички страни.

— Обичат, обират наистина, хората обичат насърчението — каза той, като изтриваше от всички страни шията си. — Погали го, погали го! Зер без насърчение няма и да краде! Ха, ха, ха!

Чичиков беше в неизразимо настроение. Изведнъж го налетя вдъхновение. „Генералът е весел и добър човек — я да се опитам!“ — каза си той на ума и като видя, че камердинерът с легена излезе, извика:

— Ваше превъзходителство, понеже сте тъй добър към всички и внимателен, имам към вас една крайна молба.

— Каква?

Чичиков се озърна наоколо.

— Имам, ваше превъзходителство, един грохнал, престарял вуйчо, който притежава триста души селяни и две хиляди… и освен мен няма друг наследник. Поради старост той сам не може да управлява имението си, но и на мене не го отстъпва. И каква странна причина навежда! „Аз, каже, внука си не познавам, той може да е развейпрах. Нека ми докаже, че е надежден човек: нека спечели, каже, първом сам-самичък триста души, тогава ще му дам и моите триста души.“

— Че как, [той] значи, ще да е някой съвсем глупав? — попита генералът.

— Нека си бъде глупав, това е за него си. Но моето положение, ваше превъзходителство! Старецът се е свързал с някаква си икономка, а пък икономката има деца. Много ме е страх, че цялото имение ще отиде на тях.

Обезумял е твоят глупав вуйчо и нищо повече — рече генералът. — Само че аз не виждам с какво мога тука да ти помогна? — каза той, като гледаше учудено Чичиков.

— Аз ето какво съм намислил. Ако вие, ваше превъзходителство, ми продадете всички мъртви души от своето село в такъв вид, като да са живи, с продавателно, тогава ще мога да представя това продавателно на стареца и той ще ми даде наследството.

Сега генералът избухна с такъв смях, с какъвто надали някога се е смял човек. Както стоеше, тъй се тръшна той в едно кресло. Метна си главата назад и насмалко не се задави. Цялата къща се разтревожи. Изтърча камердинерът. Дъщеря му се притече изплашена.

— Татко, какво ти стана? — попита тя със страх, като го гледаше с недоумение в очите.

Ала генералът дълго не можа да издаде никакъв звук.

— Нищо, мила моя, не бой се. Върви си в стаята; ние ей сега ще дойдем да обядваме. Бъди спокойна. Ха, ха, ха!

И като се задъхва на няколко пъти, генералският смях избухна с нова сила, носейки се от антрето до последната стая.

Чичиков беше в безпокойство.

— Вуйчото, вуйчото! Какъв нос ще му направиш! Ха, ха, ха! Вместо живи ще получи мъртъвци! Ха, ха!

„Пак го прихванаха! Я го виж ти, какъв гъдел имал!“

— Ха, ха, ха! — продължаваше генералът. — Ама че магаре бил! Дошло му пък на ум такова искане: „Нека първом сам самичък от нищо спечели триста души, че тогава ще му дам триста души!“ Та той е цяло магаре!

— Магаре е, ваше превъзходителство.

— Ама и твоята хитрост — да почерпиш стареца с мъртви — бива си я! Ха, ха, ха! Какво не бих дал само да видя как ще му поднесеш продавателното за тях. Ами какъв е той? Как изглежда? Много ли е стар?

— На осемдесет години.

— Но се движи и е бодър, а? Той трябва да се държи още, защото при него нали живее икономка?

— Къде ще се държи! Като пясък се рони, ваше превъзходителство!

— Ама че глупак бил! Нали е глупак?

— Глупак е, ваше превъзходителство!

— Излиза ли вън от къщата си? Ходи ли в обществото? Крепи ли се още на краката си?

— Крепи се, но с мъка.

— Ама че глупак! Ама здрав е все пак, нали? Има ли още зъби?

— Два зъба всичко, ваше превъзходителство.

— Ама че магаре бил! Ти, драги, не се сърди… Макар да ти е вуйчо, той е магаре.

— Магаре е, ваше превъзходителство, макар и да ми е роднина и ми е тежко да призная това, но какво да правя.

Чичиков лъжеше: съвсем не му беше тежко да признае, толкоз повече, че едва ли бе имал някога някакъв вуйчо.

— И тъй, ваше превъзходителство, ще ми…

Да ти дам мъртвите души ли? Че за тая измислица аз тебе ще ти ги дам със земята барабар, с жилището им! Вземи си цялото гробище! Ха, ха, ха, ха! Старият, старият! Ха, ха, ха, ха! Как ще бъде изигран вуйчо ти! Ха, ха, ха, ха!…

И генералският смях заехтя пак из генералските покои.[71 — По-нататък е пропуснато.]

ГЛАВА III

— Ако полковник Кошкарев е наистина луд, не е лошо — думаше си Чичиков, като се видя пак сред открити поля и пространства, когато всичко изчезна и остана само един небесен свод и два облака встрани.

— Ти, Селифане, разпита ли добре кой е пътят за полковник Кошкарев?

— Аз, Павел Иванович, както виждате, нямах време, зер все бях зает с бричката; но Петрушка разпитва кочияша.

— Ама че глупак! Казано ти е, на Петрушка няма какво да се облягаш, Петрушка е