дръвник; Петрушка е глупав; Петрушка май и сега е пиян.

— Че туй не е кой знае каква философия! — рече Петрушка, като се обърна малко и гледаше накриво. — Нищо друго, освен да се спуснем от рида и да уловим през лъката.

— Ами ти освен бяла Рада нищо ли друго не си турил в устата? Хубавец си, голям хубавец! Няма що да се каже, ще учудиш с хубостта си Европа! — Като каза това, Чичиков поглади брадичката си и си помисли: „Каква разлика обаче между просветения гражданин и грубата лакейска физиономия!“

Каляската почна да се спуска от рида. Откриха се пак лъки и пространства, осеяни с трепетликови горички.

Потрепервайки леко на пъргавите пружини, удобният екипаж продължаваше предпазливо да се спуска по леката стръмнина и най-после се понесе през лъки, край воденици, затрополя тихо по мостовете и тръгна със слабо поклащане по неравната мека земя на ниските места. И нито една купчинка или буца не причиняваше натъртване на хълбоците. Удоволствие, а [не] каляска! В далечината се мяркаха пясъци. Покрай тях бързо профучаваха върбови храсти, тънки ели и сребристи тополи, чиито клонки блъскаха седналите на капрата Селифан и Петрушка. Всеки миг те сваляха фуражката на последния. Строгият служител скачаше от капрата, ругаеше глупавото дърво и стопанина, който го е посадил, но не искаше да привърже фуражката си или поне да я придържа с ръка, надявайки се, че това е за последен път и няма вече да се случи. Към споменатите дървета скоро се прибави брезата, а по-нататък и елата. Около корените гъстак; трева — синьо блатно цвете и жълто горско лале. Гората се стъмни и се канеше да се превърне в нощ. Но изведнъж отвсякъде между гранките и пъновете лъснаха пробляски светлина като светнали огледала. Дърветата почнаха да стават по-редки, проблясъците по-големи и ето пред тях лъсна езеро — водна равнина, четири версти широка. На отсрещния бряг на езерото бяха накацали дървените колиби на село. От водата се чуваха крясъци. Около двайсетина души, едни до пояс във водата, други до рамо и трети до гуша, теглеха към отсрещния бряг мрежа. Случило се бе нещо необикновено! Заедно с рибата се бе заплел някак в мрежата и един топчест човек, толкова висок, колкото и дебел, досъщ като диня или буре. Той беше в отчаяно положение и крещеше, колкото му глас държи: „Дебелако Денис, подай на Козма! Козма, вземи края от Денис! Не дърпай ти, Тома Големия! Иди нататък, дето е Тома Малкия! Дяволи недни! Ще скъсате мрежата!“ Динята, както се вижда, се боеше не за себе си, той не можеше да потъне поради пълнотата си и дори да би искал да се гмурне във водата, водата все пак би го издигала нагоре; пък й да бяха седнали на гърба му още двама души, той все пак като упорита кратуна щеше да остане с тях над водата, като само попъшква малко под тях и изпущайки из носа си мехури. Но той много се боеше да не се скъса мрежата и рибата да не избяга и затова освен другото няколко души — застанали на брега с опънати въжета — дърпаха и него.

— Трябва да е господарят, полковник Кошкарев — продума Селифан.

— Защо?

— Защото снагата му, благоволете да видите, е по-бяла, отколкото на другите, пък има и почтена пълнота като на господар.

Полека-лека изтеглиха заплетения в мрежата господар доста близо до брега. Като почувствува, че може да стигне дъното, той стъпи на краката си и в туй време зърна каляската, която минаваше през яза, и седящия в нея Чичиков.

— Обядвали ли сте? — извика господарят, като наближаваше с уловената риба към брега, цял омотан в мрежата, както лятно време дамска ръчичка в ажурена ръкавица, държейки едната си ръка над очите във вид на козирка за защита от слънцето, а другата по-ниско, подобно Венера Медицейска[72 — Венера Медицейска — едно от скулптурните изображения на Венера, богиня на любовта и красотата в римската митология.], когато излиза от банята.

— Не — отговори Чичиков, като приповдигна шапката си, и продължаваше да се покланя от бричката.

— Тогава благодарете богу! Тома Малкия, покажи есетрата. Остави мрежата, Тришка дебелако — извика [господарят]. — И помогни да извадят есетрата от коритото! Козма дебелако, върви да помагаш!

Двамата рибари приповдигнаха от коритото главата на някакво чудовище. „Видите ли какъв княз! Дошъл ни е от реката — крещеше валчестият господар. — Карайте в къщи! Кочияш, вземи по долния път през градината. Тичай, дебелако Тома Големия, да отваряш вратичката! Той ще ви придружи, а аз ей сега…“

Дългоногият бос Тома Големия, както си беше, по една риза, се затече пред каляската през цяло село, дето пред всяка къща бяха построени мрежи, сакове и кошове за риба: всички селяни бяха рибари; после отдръпна вратичката на една зеленчукова градина и през градините бричката излезе на мегдана, близо до селската черква. Оттатък черквата, малко по-далече, се виждаха покриви на постройки.

„Май чудатичък е този Кошкарев“ — мислеше си Чичиков.

— А ето и аз съм тук! — чу се глас отстрани. Чичиков се обърна. Домакинът беше вече го настигнал с кола, облечен със зелен като трева памучен сюртук, с жълти панталони и шията без вратовръзка като купидон! Той беше седнал настрани във файтона и сам беше изпълнил цялата кола. Чичиков се накани уж да му каже нещо, но шишкавият домакин вече беше изчезнал. Файтонът му пак се показа на същото място, дето издърпваха рибата. Зачуха се пак гласове: „Тома Големия и Тома Малкия! Козма и Денис!“ Когато Чичиков наближи до портата на къщата, за голямо негово учудване шишкавият господин беше вече при вратата и го прие в прегръдките си. Как бе успял той да прехвръкне тъй — бе непостижимо. Те се целунаха, по стар руски обичай, трикратно на кръст: домакинът беше човек от стария калъп.

— Нося ви много здраве от негово превъзходителство — каза Чичиков.

— От какво превъзходителство?

— От вашия роднина, от генерал Александър Дмитриевич.

— Кой е тоя Александър Дмитриевич?

— Генерал Бетришчев — отговори Чичиков малко учуден.

— Непознат — каза домакинът учуден.

Чичиков се учуди още повече.

— Че как тъй?… Надявам се поне че имам удоволствие да приказвам с полковник Кошкарев?

— Не, не се надявайте! Вие не сте дошъл у него, а у мене, Петър Петрович Петух! Петух Петър Петрович! — додаде домакинът.

Чичиков се вдърви.

— Каква е тази работа! — се обърна той към Селифан и Петрушка, които бяха зяпнали и опулили очи, единият седнал на капрата, а другият застанал до вратичката на каляската. — Каква е тази работа, глупаци? Не ви ли казах: за полковник Кошкарев… А пък това е Петър Петрович Петух…

— Момчетата са направили много добре! Вървете в готварницата: там ще ви дадат по чаша ракия — рече Петър Петрович Петух. — Разпрегнете конете и вървете тутакси в стаята на слугите.

— Мене ми е съвестно, такава неочаквана грешка… — рече Чичиков.

— Не е грешка. Вие по-напред опитайте какъв е обядът, па тогава ми кажете грешка ли е, или не. Моля, заповядайте — каза Петух, като улови Чичиков под ръка и го въведе във вътрешните стаи. От стаите изскочиха насреща им двама младежи с летни сюртуци тънки като върбови пръчки. Те бяха израсли цял аршин по-високо от баща си.

— Моите синове, гимназисти, дойдоха си за празниците… Николаша, остани ти с госта, а ти, Алексаша, ела с мене. — Като каза това, домакинът изчезна.

Чичиков се заприказва с Николаша. Николаша изглеждаше, че е бъдещ човек-отрепчица. Той веднага разказа на Чичиков, че нямало никаква полза да се учат в губернската гимназия, че те с брата си искали да отидат в Петербург, защото в провинцията не струвало да се живее.

„Разбирам — помисли си Чичиков, — ще се свърши работата със сладкарниците и булевардите…“

— Ами как? — попита той гласно. — В какво състояние е имението на баща ви?

— Заложено — отговори на туй сам бащата, който пак се озова в гостната, — заложено.

„Лошо — помисли си Чичиков. — Така скоро няма да остане ни едно имение. Трябва да се бърза.“

— Напразно обаче — забеляза той във вид на съболезнование — сте побързали да го заложите.

— Не, нищо — отговори Петух. — Казват, имало сметка. Всички залагат: как тъй ще останеш назад от другите? При това все тука съм живял: чакай да се опитам да поживея малко и в Москва. На, и синовете също ме предумват, искат столична просвета.

„Глупак, глупак! — мислеше си Чичиков. — Ще прахоса всичко, па и децата си ще направи прахосници. А пък имението е добро. Като погледнеш — и на мужиците е добре, и тям не е лошо. А като се просветят там из разни ресторанти и театри, всичко ще отиде по дяволите. Що ли не си остане, зелникът му със зелник, в село!“

— А аз знам какво вие мислите — рече Петух.

— Какво? — попита Чичиков смутено.

— Вие мислите: „Глупак, глупак е тоя Петух. Покани ме на обяд, а обядът му и досега още не е готов.“ Ще бъде готов, уважаеми. Докато остригана мома коси заплете и той ще втаса.

— Татко! Платон Михалич иде! — каза Алексаша, като гледаше в прозореца.

— Яхнал на дорест кон! — подзе Николаша, като се подаде от прозореца.

— Де е, де е? — завика Петух и отиде до прозореца.

— Кой е този Платон Михайлович? — попита Чичиков Алексаша.

— Наш съсед, Платон Михайлович Платонов, много добър човек, отличен човек — отговори сам Петух.

През това време в стаята влезе самият Платонов, хубавеляк, левент, със светлоруса лъскава коса, която се виеше на къдрици. Едно куче-страшилище, на име Ярб, с раздрънкай меден гердан на шията и с голяма муцуна, влезе подир него.

— Обядвахте ли? — попита го домакинът.

— Обядвах.

— Че защо сте дошъл, да ми се смеете ли? Защо ми сте, като сте обядвал?

Гостът позасмяно каза:

— Ще ви утеша с това, че нищо не съм ял: нямам никакъв апетит.

— Пък да знаете каква риба уловихме! Какво есетрище ни падна! Какви караси, какви шарани!

— Човек дори се дразни, като ви слуша. Защо винаги сте тъй весел?

— Че защо пък да ми е тежко? Моля ви се! — рече домакинът.

— Как защо? Защото е отегчително.

— Малко ядете — това е причината. Я се опитайте хубавата да пообядвате. А пък и отегчението го измислиха напоследък; по-преди никой не го познаваше.

— Стига сте се хвалил! Тъй ли, пък вие никога не сте чувствували отегчение?

— Никога! Пък не знам, и време дори нямам за това. Събудя се сутрин — ето ти готвача, — трябва да се заръчва обяд, после чай, после с управителя, а после на риба, току-виж, и обядът дошъл. Следобяд не успяваш да похъркнеш — пак готвачът, трябва да се