поръча вечеря; после дошъл готвачът — трябва да се заръча обяд за утре… Де има време за отегчение?

През цялото време на разговора Чичиков разглеждаше госта, който го учудваше с необикновената си хубост, със стройния си картинен ръст, с крехката си неизхабена младост, с девствената чистота на лицето си, което не бе загрозено нито с една пришчица. Нито страст, нито скръб, нито дори нещо подобно на вълнение и безпокойство не бяха дръзнали да се докоснат до девственото му лице и да сложат върху му бръчка, ала заедно с това и не бяха го оживили. То си оставаше някак сънливо, макар че навремени ироническа усмивка го съживяваше.

— Аз също, ако ми позволите да се намеся — рече той, — не мога да разбера как тъй, при такава външност, каквато е вашата, човек може да почувствува отегчение. Разбира се, освен ако парите не стигат или ако враговете, които понякога са готови да посегнат дори на самия му живот…

— Повярвайте ми — прекъсна го хубавецът-гостенин, — че за разнообразие бих желал да имам понякога някаква тревога, някой поне да ме разсърди — и това го няма. Отегчително ми е и това си е.

— Значи, имението ви е с малко земя, с малко селяни?

— Съвсем не. Ние с брата си имаме около десет хиляди десетини и при тях повече от хиляда души селяни.

— Странно! Не разбирам. А може би недород, болести? Да не би мнозина от мъжки пол да ви са измрели?

— Напротив, всичко си е в най-добър ред и брат ми е отличен стопанин.

— И при това — да ви е отегчително? Не разбирам — забеляза Чичиков и сви рамене.

— Чакайте, ей сега ще пропъдим теготата — каза домакинът. — Тичай бърже, Алексаша, в готварницата и кажи на готвача по-скоро да ни изпрати банички. Ами де са лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка? Защо не донасят закуските?

Но вратата се отвори. Лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка се явиха, покриха масата, поставиха поднос с шест бутилки разноцветни настойки. Скоро около стъклата и подноса се нанизаха огърлица чинии с всякаква лакома стръв. Слугите се движеха пъргаво, постоянно донасяха нещо в захлупени чинии, през които се чуваше масло, което пращи. Лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка шътаха отлично. Тези прякори им бяха дадени само тъй — за насърчение. Господарят съвсем не обичаше да се кара, той беше добряк. Но русинът някак не може да мине без пиперлива дума. Тя му е потребна като чаша ракия за смилане на храната. Какво да се чини, такава си е натурата му: нищо блудкаво не обича.

След закуската дойде обядът. Тук добродушният стопанин стана истински разбойник. Щом забележеше у някого само едно късче, тутакси му слагаше друго, като думаше: „Без еш нито човек, нито птица може да живее на този свят.“ У когото имаше две — тури му трето, говорейки: „Какво е това число две? Бог обича света троица.“ Изядеше ли гостът три — той му каже: „Де се е чуло и видяло талига с три колелета? Кой гради къща с три ъгъла?“ За четири той имаше също поговорка, за пет — пак. Чичиков изяде нещо около дванайсет резена и си мислеше: „Е, сега вече домакинът не ще има какво да каже.“ Надявай се! Домакинът, без да продума, изтърси му на чинията една част от гръбнака на теленце, печено на шиш, с бъбреците, и какво теленце!

— Две години съм го хранил с мляко — рече домакинът, — ходил съм подире му като подир син!

— Не мога — каза Чичиков.

— Вие първом го опитайте, па тогава кажете: не мога.

— Няма де да влезе, няма място.

— А бе то и в черквата нямало място, ама като влязъл градоначалникът, намерило се място. А пък било такава навалица, че яйце нямало де да падне. Вие само опитайте: това парче е като градоначалника.

Опита го Чичиков и наистина парчето беше нещо като градоначалника, намери му се място, а уж изглеждаше, че нищо не може да се помести.

„Е, как ще отиде в Петербург или Москва този човек? С такова гостоприемство за три години той ще изяде там всичко!“ Тоест той не знаеше, че това сега е усъвършенствувано: и без гостоприемство човек може да пропилее всичко не за три години, ами за три месеца.

Стопанинът току наливаше и наливаше: което гостите не допиваха, той го даваше на Алексаша и Николаша да го допиват и те мятаха чашка след чашка: още отсега се виждаше, когато отидат в столицата, на каква област от човешките познания ще обърнат те внимание. С гостите пък стана друго: те едвам, с мъка се извлякоха на балкона и с мъка насядаха в кресла. Стопанинът, както седна в своето четириместно някакво кресло, тъй си заспа веднага. Угоената му собственост се обърна на ковашки мях и през отворената уста и носовите душници почна да издава такива звуци, каквито рядко дохождат на ума и на нов съчинител: и барабан, и флейта, и някакво покъсано бучене, същински кучешки лай.

— Ама че я засвири! — рече Платонов.

Чичиков се изсмя.

— Разумява се, като ядеш тъй, отде ще ти дойде тегота! По-скоро ще ти дойде сън, нали?

— Да. Обаче аз — вие ме извинете — не мога да разбера как тъй може човек да чувствува тегота. Против теготата има толкова много средства.

— Какви?

— Че малко ли са за млад човек? Да танцува, да свири на инструмент… а ако не — да се ожени.

— За кого?

— Зер няма наоколо ви хубави и богати моми?

— Няма.

— Потърсете тогава в други места, поразходете се. — И богата мисъл веднага блесна в ума на Чичиков. — Ами ето едно прекрасно средство! — каза той, загледан в очите на Платонов.

— Какво?

— Пътуването.

Къде да пътувам?

— Че ако сте свободен, хайде да тръгнем заедно — каза Чичиков и си помисли вътрешно, гледайки Платонов: „Много хубаво ще бъде това. Тогава ще можем да делим разноските наполовина, а поправката на колата изцяло да оставя на негова сметка.“

— Ами вие закъде пътувате?

— Засега пътувам не толкова по своя работа, колкото по чужда. Генерал Бетришчев, мой близък приятел и, може да се каже, благодетел, ме помоли да навестя роднините му… Разбира се, роднините са си роднини, но отчасти, тъй да се рече, и за мой интерес: защото да види човек свят, кръговръщението на хората — кой каквото ще и да каже, ама това е жива книга, втора наука. — И като каза това, Чичиков взе да размисля така: „Наистина ще бъде хубаво. Може дори и всичките разноски да се прехвърлят на негова сметка, дори и да се возим на негови коне, а моите да се поохранят у него в село“.

„Пък защо ли да не се поразходя? — мислеше си в туй време Платонов. — У дома нямам никаква работа, стопанството и без туй е в ръцете на брат ми; ще рече, никакво разстройство. Защо наистина да не се проветря?“

— Ами съгласен ли сте — каза той гласно — да погостувате у брат ми един-два дена? Инак зер няма да ме пусне.

— С голямо удоволствие, дори и три.

— Е тогава дайте си ръката! Дохождам! — каза оживено Платонов.

Те се хванаха за ръце.

— Да вървим!

— Къде, къде? — извика домакинът, като се събуди и опули очи. — Не, господинчета! Поръчано е да бъдат снети колелата на каляската, а вашият жребец, Платон Михайлич, е пратен на паша на петнайсет версти далече оттука. Не, днес вие ще пренощувате у мене, па утре, след ранен обяд, вървете си поживо-поздраво.

Какво да правят с Петух? Трябваше да останат. Затова пък бяха възнаградени с чудна пролетна вечер. Стопанинът нареди разходка по реката. Дванадесет гребци с двадесет и четири весла ги понесоха с песни по гладката повърхнина на огледалното езеро. От езерото влязоха в реката, безпределна, с полегати брегове от двете страни, като се промъкваха постоянно под протегнати напреко през реката въжа за риболов. Нито една струйка не вълнуваше водата: само гледки безмълвно се нижеха пред тях една след друга и горичка след горичка радваха погледите с живописно разхвърляните си дървета. Гребците дърпаха отведнъж двадесет и четири весла, вдигаха ги едновременно нагоре и ладията като от само себе си, като лека птица се носеше по неподвижната огледална повърхнина. Момъкът-запевач, широкоплещест юначага, третият от кормилото, започваше с чист, звънлив глас и извиваше сякаш из славеево гърло началния напев на песента; петима подземаха, шестима я издигаха и се разливаше тя, безпределна като самата Русия. И Петух, възбуден, пригласяше и извишаваше, дето не достигаше сила на хора, и дори сам Чичиков чувствуваше, че е русин. Само един Платонов си мислеше: „Какво ли е хубавото на тази тъжна песен? Навява на душата още по-голяма тъга“

Когато се връщаха, вече бе мръкнало. В здрача веслата удряха по водата, която вече не отразяваше, небето. Те доближиха в тъмно брега, по който бяха накладени огньове; рибари варяха на пиростия чорба от живи, мятащи се още риби. Всичко вече се бе прибрало по къщите. Селските говеда и птиците отдавна бяха прибрани и прахът от тях се бе улегнал, а говедарите стояха при портата и чакаха да им донесат гърне мляко и да ги поканят на рибена чорба. В дрезгавината се чуваше тих глъч от хора, кучешки лай, който долиташе отнякъде, от чужди села. Месецът изгряваше и потъмнелите околности почваха да се осветяват и всичко се озари. Чудни картини! Но нямаше кой да им се любува. Николаша и Алексаша, наместо да литнат в това време край тях на два лихи коня да се надпреварват, мислеха за Москва, за сладкарниците, за театрите, за които им бе разказал един дошъл от столицата кадет; баща им мислеше как да нахрани по-добре гостите; Платонов се прозяваше. От всички най-жив излезе Чичиков. „Ех, наистина! Ще се снабдя и аз един ден със селце.“ И взеха да му се мяркат и женица, и чичончета.

А на вечерята пак преядоха. Когато Павел Иванович влезе в отредената му за спане стая и лягайки си в кревата, попипа кореми си: „Тъпан! — каза той. — Никакъв градоначалник вече не може влезна.“ А как се бе случило, че отвъд стената беше кабинетът на домакина. Стената бе тънка и всичко, каквото се приказваше там, се чуваше. Домакинът поръчваше на готвача за следния ден, уж като ранна закуска, един истински обяд — как го заръчваше! Би се отворил апетит и на мъртвеца.

— А че кулебяката[73 — Кулебяка — баница със зеле, риба, гъби и пр. — Б.пр.] направи на четири ъгъла — говореше той,