като мляскаше и поемаше дъх. — В един ъгъл тури ми ти мене хрилете на есетрата и гръбначните хрущяли, в друг гречнева кашица и гъбички с лучец, па и рибе мляко, а че и мозък, а че и каквото знаеш там такова… туй-онуй, което още трябва… А че от едната страна, разбираш, тя да се позачерви мъничко, а от другата я остави по-леко. А пък отдолу… поизпечи я тъй, че цялата да всмуче маслото, да го попие тъй, че цялата, знаеш, ей тъй да може туйнака — не да се рони, ами да се топи в устата като някакъв сняг, тъй че да не усетиш. — Като говореше туй, Петух мляскаше и цъкаше с уста.

„Дявол да го вземе! Няма да ме остави да спя“ — мислеше си Чичиков и се зави презглава да не чува нищо. Ала и през одеялото се чуваше:

— А пък покрай есетрата натуряй цвекло на звездички, па и каймачец, и печурчици, па и още, знаеш, репички, моркови, бобец, па и още нещо такова, знаеш, туй-онуй, да има гарнитура, гарнитура всякаква повечко. А пък в свинските шерденчета тури ледец, да бухнат хубавичко.

Много още ястия заръча Петух. Току се чуваше: — А че поизпържи го, а че поизпечи го, а че остави го да се изпоти хубавичко! — Чичиков заспа на някакъв пуяк.

На другия ден гостите преядоха толкова, щото Платонов не можеше вече да язди кон. Жребеца изпратиха с Петуховия коняр. Те седнаха в каляската. Муцунестото куче тръгна лениво подир колата: и то беше преяло.

— Е, това вече е прекалено — каза Чичиков, като излязоха от двора.

„Но не чувствува тегота, ето кое е досадното!“ — (помисли) Платонов.

„Да бих имал като тебе седемдесет хиляди доход в годината — помисли си Чичиков, — не бих [допуснал] отегчението и да се мерне пред очите ми. Ето предприемача Муразов — лесно се казва — десет милиона… Ама че богатство!“

— Бихте ли се отбил у нас? Иска ми се да си взема сбогом от сестра си и от зетя си.

— С голямо удоволствие — каза Чичиков.

— Ако се занимавате със стопанство — рече Платонов, — ще ви бъде интересно да се запознаете. Не можете намери по-добър стопанин. В десет години издигна имението си [дотам], че вместо трийсет, сега получава двеста хиляди.

— Ах, че той е, разбира се, препочтен човек! Много интересно ще ми бъде да се запозная с такъв човек. Разбира се! Та това е… Ами как се казва?

— Костанжогло.

— Ами неговото име и на баща му? Позволете да узная.

— Константин Федорович.

— Константин Федорович Костанжогло. Много интересно ще ми бъде да се запозная с него. Поучително е да се види такъв човек.

Платонов взе грижата да ръководи Селифан, което беше необходимо, защото Селифан едва се държеше на капрата. Петрушка на два пъти, както стоеше, тупна от каляската долу, тъй че стана нужда най-сетне да го привържат с въже за капрата. „Ама че говедо!“ — само повтаряше Чичиков.

— На, погледнете, почва неговата земя — каза Платонов, — съвсем друга гледка.

И наистина през цялото поле бе посадена гора — прави като стрели дървета, по-нататък друга, по-висока, също млада гора, зад нея стара гора; и все една от друга по-високи. После пак ивица поле, покрито с гъста гора, и пак по същия начин млада гора, и пак стара. И три пъти минаха през гора като през порти на стена. „Туй всичко е израсло за някакви осем или десет години, което у други и за двайсет [не би израсло].“

— Как е направил това?

— Попитайте го. Той е такъв агроном — у него нищо не е току-тъй. Остави, че познава добре почвата, той знае и какво съседство е потребно при сеитбата, до какъв вид жито какви дървета да стоят. Всяко нещо у него изпълнява наведнъж по три-четири длъжности. Гората освен че му е потребна за дървен материал, но му е нужна още да държи на нивите в еди-кое си място еди-каква си влага, да достави еди-колко си листен тор, да даде еди-каква си сянка. Когато настава суша наоколо, у него няма суша. Когато наоколо има недород, у него няма недород. Жално е, че аз самичък малко разбирам от тия неща, та не мога да ви разправя, ала у него има такива работи… Наричат го магьосник.

„Наистина той бил за чудо човек — си помисли Чичиков. — И много жално е, че този млад човек е повърхностен и не умее да разправи.“

Най-сетне селото се показа. Като някакъв град изглеждаше то с множеството къщи на три хълма, увенчани с три черкви; то навсякъде бе осеяно с исполински купи и кладни. „Да — рече на ума си Чичиков, — личи си, че тук живее стопанин-богаташ.“ Къщите здрави; улиците шосирани; ако се видеше някъде талига — талигата беше здрава и нова; срещаха се мужици с умен израз на лицето; рогатият добитък — отбор; дори селските свини изглеждаха като дворяни. Личеше, че тук именно живеят ония мужици, които гребат, както казва песента, с лопата среброто. Нямаше тук английски паркове и морави с всякакви украси. Но както едно време редица хамбари и работнически постройки се простираха чак до самата господарска къща, за да може господарят да вижда всичко, каквото става около него; и най-сетне върху къщата се издигаше стъклена кула за оглеждане околността на петнадесетина версти разстояние. Пред къщи ги посрещнаха слуги, пъргави, съвсем не прилични на пияницата Петрушка, макар и да не носеха фракове, а казашки чекмени от синьо домашно сукно.

Домакинята изтича сама на входната площадка. Тя беше свежа, само кръв и мляко, хубава като божи ден; приличаше като две капки вода на Платонов, само с тази разлика, че не беше отпусната като него, а приказлива и весела.

— Добре дошъл, братко! Колко ми е драго, че дойде. Константин не е в къщи, но скоро ще си дойде.

— Ами къде е?

— В село има малко работа с някакви купувачи — говореше тя, като въвеждаше гостите в къщи.

Чичиков с любопитство разглеждаше жилището на тоя необикновен човек, който получаваше двеста хиляди приход, мислейки от жилището да открие свойствата на самия домакин, както по раковината човек заключава за мидата и охлюва, които някога са живели в нея и оставили своя отпечатък. Не можеше да се извади никакво заключение. Всичките стаи бяха прости, дори празни: ни фрески, ни картини, ни бронз, ни цветя, ни етажерки с фарфор, ни дори книги. С една дума, всичко показваше, че главният живот на оня, който обитава тук, преминава съвсем не между четирите стени на стаята, а в полето, и самите планове не се обмисляха предивременно, както правят сибаритите, разположени около огъня, при камината, в меки кресла, а му хрумваха там, на мястото на работата, и там, дето му хрумваха, там веднага се обръщаха в дело. В стаите Чичиков можа да забележи само следи от женско домакинство: на масите и столовете бяха турнати чисти липови дъски и върху тях бяха наслагани листовце от някакви цветове, приготвени за сушене.

— Каква е тая смет, сестро, дето е наслагана тука? — попита Платонов.

— Каква ти смет! — отговори домакинята. — Това е най-доброто средство против треската. Ние излекувахме миналата [година] всички мужици. Това пък е за настойка; а туй е за сладко. Вие се подигравате с моите сладка и туршии, ала после, когато ги ядете, сами ги хвалите.

Платонов отиде при фортепианото и почна да разгръща нотите.

— Боже, колко стари работи! — рече той. — Е, не те ли е срам, сестро?

— Извинявай, братко, отдавна нямам време да се занимавам с музика. Аз имам осемгодишна дъщеря, която трябва да уча. Да я дам в ръцете на чужденка-гувернантка, само и само да имам свободно време за музика — не, братко, извинявай, това няма да го направя.

— Каква си станала отегчителна сестро! — рече брат й и се приближи до прозореца. — А, ето го, иде, иде! — каза Платонов.

Чичиков също избърза към прозореца. До входа приближаваше около четирийсетгодишен, жив, мургав мъж със сюртук от камилско [сукно]. Той беше небрежен към облеклото си. Шапката му беше от вълнено кадифе. От двете му страни със снети шапки вървяха двама души от по-долно съсловие. Те разговаряха с него, като разправяха нещо: единият — прост мужик, другият — някакъв пришелец кулак и хаймана, със синя сибирка. Тъй като спряха до входа, разговорът им се чуваше в стаите.

— Вие най-добре ще направите следното: откупете се от вашия господар. Аз може да ви дам и назаем: после ще ми се изплатите.

— Не, Константин Федорович, какво ще се откупуваме? Вие сами ни вземете. У вас ние ще се научим на всичко. Такъв умен човек като вас в цял свят не може да се намери. А пък лошото е сега, че човек не може сам да се опази. Кръчмарите захванаха да приготвят такива настойки, че от една чашка ще вземе тъй да те дращи в корема и ще изпиеш цяло ведро вода; докато се сетиш, току-виж, всичко си пропил. Много съблазън. Дяволът май върти света, бога ми! Всичко тъй правят, само и само да зашеметят мужика: и тютюн, и всякакви такива работи. Какво да се прави, Константин Федорович. Човек си — не можеш се удържа.

— Чувайте: ето каква е работата: все пак и у мене е робия. Наистина още от първия път работникът всичко получава: и крава, и кон, ала там е работата, че аз съм взискателен към мужиците, както никой друг. Първото нещо у мене е да работи човек; за мене ли, или за себе си, ала никому не позволявам да се излежава. Сам аз работя като вол, и мужиците ми работят, защото знаем от опит, байно: ако не работи, всякакви глупости идат човеку на ум. Та вие помислете общо за това и поговорете [помежду си].

— Ама ние сме говорили вече за това, Константин Федорович. И старите думат: какво ще приказваме! Зер всеки мужик у вас е богат, а това не е току-така; и свещениците ви са така милозливи. А пък у нас ни взеха и тях и няма кой да ни погребва.

— Все пак върви и поприказвай.

— Слушам.

— Та туйнака, Константин Федорович, вие бъдете тъй добри… Понамалете — думаше пришелецът кулак със синя сибирка, който вървеше от другата му страна.

— Аз вече казах, не обичам да се пазаря: аз не съм като друг някой помешчик, при когото отивате тъкмо когато има да плаща на заложната банка. Знам ви аз всички; вие водите списъци на всички