помешчици, кой кога има падеж в банката. Какво чудно има тогава? Като се намерят натясно, те и за половин цена ще ви го продадат. А защо ми са на мене твоите пари? Моята стока може и три години да лежи: аз нямам да плащам на заложната банка.
— Така си е, Константин Федорович. А пък аз туйнанка, това го правя не с някаква корист, а защото искам и занапред да имам с вас работа. Заповядайте да вземете три хиляди пейчец. — Търговецът извади от пазвата си един пакет с кирливи асигнации. Костанжогло прехладнокръвно ги взе и без да ги брои, пъхна ги в задния джоб на сюртука.
„Хм — помиели Чичиков, — като носна кърпа!“ Костанжогло се показа на вратата на гостната. Той още повече учуди Чичиков с мургавостта на лицето си, с твърдостта на черната си коса, която на места беше преждевременно побеляла, с живия израз на очите си и някакъв жлъчен отпечатък на горещ южен произход. Той не беше чист русин. Той сам не знаеше отде са произлезли прадедите му. Не се занимаваше със своето родословие, защото намираше, че това не му влиза в работа и е излишно за стопанството. Той се мислеше за русин, пък и не знаеше друг език освен руски.
Платонов му представи Чичиков. Те се целунаха.
— Реших да се поразходя из някои губернии — рече Платонов, — да развея ипохондрията.
— Много хубаво — каза Костанжогло. — Из кои места — продължи той, приветливо обърнат към Чичиков — предполагате сега да насочите своя път?
— Да ви призная — каза Чичиков, наклонил приветливо глава настрани и същевременно гладейки с ръка ръчката на креслото, — аз пътувам засега не толкова по своя работа,колкото по работа на другиго: генерал Бетришчев, близък мой приятел и, може да се каже, мой благодетел, ме помоли да навестя негови роднини. Роднините, разбира се, са си роднини, но от друга страна, тъй да се каже, и за свой интерес; защото наистина, без да се говори вече за ползата, която човек може да извлече в хемороидно отношение, да видиш свят, кръговращението на хората — това е, тъй да се рече, жива книга, съща наука.
— Да, не вреди да надзърне човек и в други кътчета.
— Превъзходно благоволихте да забележите: именно тъй, действително не вреди. Виждаш неща, които не би видял; срещаш хора, които не би срещнал. А приказките с някои не се купуват и със злато, както например ей сега ми се представи случай. Към вас прибягвам, почтенейши Константи Федорович, научете ме, оросете жаждата ми с просветляване чрез истината. Очаквам като манна сладките ви думи.
— Но на що?… На що да ви науча? — каза Костанжогло смутено. — Аз сам съм се учил съвсем малко.
— На мъдрост, почтенейши, на мъдрост — на мъдростта да управлявам трудното кормило на селското стопанство, на мъдростта да извличам сигурни доходи, да добивам богатство не въображаемо, а действително, изпълнявайки с това дълга на гражданин, заслужавайки уважението на съотечествениците си.
— Знаете ли що — рече Костанжогло, като го гледаше замислено, — останете един ден у нас. Аз ще ви покажа цялото управление и ще ви разправя за всичко. Както ще видите, тук няма никаква мъдрост.
— Разбира се, останете — каза домакинята и като се обърна към брата си, додаде: — Братко, остани: къде ще бързаш?
— Мене ми е все едно. Какво, Павел Иванович?
— Аз също, аз с голямо удоволствие… Но има едно обстоятелство: роднината на генерал Бетришчев, някой си полковник Кошкарев…
— Та той е луд.
— Вярно, той е луд. И аз не бих отишъл при него, но генерал Бетришчев, близък мой приятел и, тъй да се каже, мой благодетел…
В такъв случай знаете ли какво? — каза [Костанжогло]. — Идете, до него няма и десет версти. Моят кабриолет стои готов впрегнат. Идете до него още сега. Вие ще успеете да се върнете за чая.
— Превъзходна мисъл! — извика Чичиков, като взе шапката си.
Докараха му кабриолета и за половин час той беше при полковника. Цялото село беше разхвърляно: постройки, постройки, купчини вар, тухли и греди по всички улици. Бяха изградени някакви здания,нещо като правителствени учреждения. На едно беше написано със златни букви: Депо за земеделски оръдия; на друго: Главна сметководна експедиция, по-нататък: Комитет за селски работи; Школа за нормална просвета на селяните. С една дума, дявол знае какво нямаше!
Той завари полковника до една сметководна маса с перо в зъбите. Полковникът прие Чичиков извънредно любезно. Наглед той беше предобър, превежлив човек: почна да му разказва колко мъки и трудове му е струвало да докара имението си до днешното благосъстояние: с болка на сърце се оплака колко е трудно да накараш мужика да разбере, че просветеният разкош, изкуството, художеството докарват висша наслада човеку; че до ден-днешен не е могъл да застави селянките да носят корсет, а пък в Германия, дето той стоял с полка в 14-та година, дъщерята на воденичаря знаела да свири дори на фортепиано; но че въпреки всичкото упорство от страна на невежеството той без друго ще успее да постигне, когато неговият мужик кара плуга, същевременно да чете книга за гръмоотводите на Франклин[74 — Книга за гръмоотводите на Франклин — съчинение на американския учен Бенжамен Франклин (1706–1790).] или Вергилиевите „Георгики“[75 — Вергилиевите Георгики — „Георгики“ — поема на древноримския поет Вергилий, възпяваща земеделския труд.], или „Химическото изследване на почвите“.
„Надявай се! — помисли си Чичиков. — А пък аз и досега още не съм прочел «Графиня Лавалиер»; все нямам време.“
Много други работи още разправи полковникът за това, как да се направят хората честити. За него парижкият костюм имаше голямо значение. Той си залагаше главата, че ако само половината руски мужици бъдат обути с немски панталони, науките ще се издигнат, търговията ще се повдигне и за Русия ще настъпи златен век. Чичиков го слуша, слуша, загледан внимателно в очите му, па каза най-сетне: „С този, чини ми се, няма що да се церемоним“ и тутакси му обясни, че тъй и тъй, той има нужда от такива и такива души, [за което] трябва да се направят еди-какви си продавателни и извършат всички формалности.
— Доколкото можах да забележа от вашите думи — каза полковникът, без да се смути ни най-малко, — това е молба, нали?
— Да, тъй.
— В такъв случай изложете я писмено. Молбата ще постъпи в канцеларията за рапорти и донесения. Канцеларията, като я зарегистрира, ще я препрати на мен; от мене тя ще отиде в комитета за селските дела; оттам, след като се направят справки, ще отиде при управляващия заедно със секретаря…
— Моля ви се! — извика Чичиков. — Та тъй може да се проточи бог знае колко! Пък и как да се разправи писмено за това? Това е такъв вид работа, че… Та душите са един вид… мъртви.
— Много хубаво. Вие така и напишете, че душите са един вид мъртви.
— Ама как тъй мъртви? Че така не може да се пише. Те, макар и да са мъртви, но трябва да изглеждат, като да са живи.
— Хубаво. Вие така напишете: но трябва или изисква се, желае се, иска се да изглеждат като живи. Без писмена процедура това не може да стане. Пример — Англия и дори сам Наполеон. Аз ще ви отредя комисионер, който ще ви придружи по всички канцеларии. Той издрънка звънеца. Влезе един господин.
— Секретарю! Повикайте ми комисионера! — Дойде комисионерът, някакъв си нито мужик, нито чиновник.
Ето той ще ви придружи по всички най-необходими места.
Какво да се прави с тоя полковник? Чичиков реши от любопитство да отиде с комисионера да види всички тия най-необходими места. Канцеларията за подаване рапорти съществуваше само на име, с надпис, а вратата беше заключена. Началникът й Хрулев бил преместен в новооснования комитет за селските постройки. Мястото му било заето от камердинера Березовски, но той също бил някъде откомандирован от строителната комисия. Бутнаха се в департамента за селските дела — там пък ремонт; събудиха някакъв пиян човек, но от него не можаха да научат нищо. „У нас е неразбория — каза най-после комисионерът на Чичиков. — Господаря го водят за носа. У нас за всичко разпорежда строителната комисия: откъсва всекиго от работата, праща го, дето си ще. Само в комисията по постройките е изгодно да бъде човек.“ Той, както се вижда, бе недоволен от строителната комисия. И наистина Чичиков видя: навсякъде строяха. По-нататък Чичиков не иска да гледа друго. Като се върна, той каза на полковника, че работата е тъй и тъй, че у него е каша и нищо не може да се разбере, а комисията за подаване рапорти съвсем я няма.
Полковникът кипна от благородно негодувание и стисна силно ръката на Чичиков в знак на благодарност. Тозчас той взе хартия и перо и написа осем най-строги запитвания: на какво основание комисията за постройките се е разпоредила самоволно с неподведомствени ней чиновници? Как е могъл главноуправляващият да допусне — един представител, преди да сдаде длъжността си, да отива да прави следствия? И как комитетът за селските дела е могъл да гледа равнодушно, че дори канцеларията за подаване рапорти и донесения не съществува?
„Е сега ще се забърка кашата!“ — помисли си Чичиков и се накани да си отива.
— Не, аз няма да ви пусна. Сега вече собственото ми честолюбие е засегнато. Аз ще ви докажа що значи органическо, правилно устройство на стопанството. Ще натоваря с вашата работа такъв човек, който самичък струва колкото всички, свършил е университетски курс. Ето какви крепостни хора имам! А за да не губите скъпоценно време, най-покорно [ви моля] да поседите в моята библиотека — каза полковникът, като отвори една странична врата. — Тука има книги, пера, хартия, моливи, всичко. Ползувайте се, ползувайте се от всичко: вие сте господар. Просветата трябва да бъде открита за всички.
Тъй говореше Кошкарев, като го въвеждаше в книгохранилището. Това беше голям салон, отдолу догоре пълен с книги. Там имаше дори и препарирани животни. Книги от всички области: по лесовъдство, скотовъдство, свиневъдство, градинарство; списания по всички специалности, които се изпращат само да се запише абонамент, но никой не [ги] чете. Като видя, че всичко това не бяха книги за приятно времепрекарване, той се обърна към друг шкаф, но от трън, та на глог: там пък всичките книги бяха философски. Шест огромни томища се изпречиха пред очите му под надслов: „Подготвителен увод в областта на мисленето. Теория на общността, на съвкупността, на същността и прилагането й за разумяване органическите начала на
