обществената производителност.“ Каквато книга и да отвореше Чичиков, на всяка страница — проява, развитие, абстракт, затвореност и сливане. И дявол знае какво още нямаше! „Това не е за мене“ — си каза Чичиков и се обърна към третия шкаф, дето имаше книги по отдела на изкуствата. Тука той извади една огромна книга с нескромни митологически картини и почна да ги разглежда. Такъв вид картини се харесват на ергени от средна възраст, а понякога и на онези старци, които дразнят себе си с балети и разни възбудителни неща. Като прегледа една книга, Чичиков извади и друга от същия вид, но тъкмо в това време се появи полковник Кошкарев със сияещ вид и с хартия в ръка.

— Всичко е направено и е направено отлично! Човекът, за когото ви говорих, е безспорен гений. Заради това аз ще [го] поставя по-горе от всички само за него ще отворя цял департамент. Погледнете каква светла глава и как само за няколко минути той реши всичко.

„Е, слава тебе, господи!“ — помисли си Чичиков и се приготви да слуша. Полковникът почна да чете:

— „Пристъпвайки към обмисляне възложеното ми от ваше високородие поръчение, чест имам с настоящото да ви доложа:

1-во. В самата молба на господин колежкия съветник и кавалер Павел Иванович Чичиков се съдържа недоразумение, защото душите в поменатите списъци са наречени по недоглеждане умрели. Под това те вероятно са благоволили да разбират ония, които наскоро ще умрат, но не умрелите. Пък и самото това название говори вече за емпирическо изучаване на науките, което се е ограничило сигурно само с първоначалното училище, защото душата е безсмъртна.“

— Шмекер! — каза Кошкарев с удоволствие, след като се поспря. — Тука той малко ви е поухапал. Но съгласете се, какво силно перо!

„2-ро. Никакви незаложени души по поименните списъци, не само които наскоро ще умрат, но и всякакви други в имението няма, защото всички в съвкупност не само са заложени без изключение, но са и презаложени с прибавка по сто и петдесет рубли на душа освен малкото селце Гурмайловка, което се намира в спорно положение по случай процеса с помешчика Предишчев и поради това е под запрещение, за което е обявено в 42-и брой на «Московски ведомости».“

— Че защо не ми казахте това по-рано? Защо ме задържахте напразно? — забеляза сърдито Чичиков.

— Да! Но нали трябваше да видите всичко това през формата на канцеларската процедура. Това не е шега. Безсъзнателно и глупакът може да види, ала трябва съзнателно.

Разлютен Чичиков грабна шапката си и против всякакви приличия, през вратата бегом навън: той беше ядосан. Коларят стоеше готов с кабриолета: той знаеше, че няма защо да разпряга конете, защото за нахранване на конете трябваше писмено прошение, а резолюцията за даване овес щеше да излезе чак на другия ден. Полковникът обаче изскочи — учтив и деликатен. Той насила му стисна ръката, притисна я към сърцето си и му благодари, че му даде случай да види в действителност хода на процедурата, че е крайно нужно да се направи преглед и стягане, защото всичко е способно да задреме и пружините на управлението да ръждясат и отслабнат, че поради това събитие му е хрумнала щастливата идея да назначи нова комисия за наблюдение на строителната комисия, тъй че тогава никой вече не ще се осмели да краде.

Чичиков се завърна сърдит и недоволен късно, когато вече отдавна бяха запалили свещи.

— Какво тъй закъсняхте? — попита го Костанжогло, когато той се показа на вратата.

— За какво приказвахте тъй дълго с него? — запита Платонов.

— Откак съм се родил, не съм виждал такъв глупак — отговори Чичиков.

— Това е нищо — каза [Костанжогло]. — Кошкарев е утешително явление. Той е потребен затова, че в него се отразяват карикатурно и нагледно глупостите на всички умници, които, преди да научат нашето, са налапали всякакви дивотии в чужбина. Ето какви помешчици се навъдиха сега: отвориха и канцеларии, и манифактури, и школи, и комисии, и дявол знае още какво! Ето какви

са тези умници! Уж бяха се поправили след френците от 12-та година, а сега, хайде пак разваляйте всичко. Защото взеха сами да развалят по-лошо от френците, тъй че сега дори Пьотър Петрович Петух може да се смята за добър помешчик.

— Ами и той е заложил вече всичко в банката — каза Чичиков.

— Е, да, всичко в заложната банка, всичко ще отиде в заложната банка. — Като каза това, Костанжогло взе малко да се дразни. — Ето на, шапкарска, свещарска фабрика — чак от Лондон майстори изписал, търговец станал! Помешчикът — такова почтено звание — манифактурист, фабрикант станал! Предачни машини… да вадят муселин за градските пачаври, за леките момичета…

— Че и ти имаш фабрики — забеляза Платонов.

— Кой ги е отварял? Сами се отвориха: натрупа се вълна, няма пазар и аз почнах тогава да тъка сукна, ама дебели, прости сукна и тука на нашите пазари ги разкупуват евтино, те са потребни за мужика, за моя мужик. Шест години наред промишленици хвърляха на брега ми рибени люспи — де да ги дяна? Започнах да варя от тях туткал и взех четирийсет, хиляди. Всичко, каквото правя, става така.

„Виж го ти — помисли си Чичиков, като го гледаше опулено, — каква жадна ръка имал.“

— Па залових се затуй, защото бяха надошли много работници, които щяха да измрат от глад: случи се гладна година и все благодарение на тези фабриканти, които изпуснаха посевите. Такива фабрики, байно, могат много да се наберат. Всяка година нова фабрика според това от какво се натрупват остатъци и отпадъци. [Поогледай] само внимателно стопанството си: всяко нищожно нещо ще ти даде доход, а ти го отблъскваш, като думаш: „Не ми трябва!“ Но аз не строя за това дворци с колони и фронтони.

— Това е чудно… А най-чудното е, че всяко нищожно нещо дава доход — забеляза Чичиков.

— Разбира се! Ако само подхванеш работата просто, както си е, ала у нас всеки е механик, всеки иска да отключи ковчега с инструмент, а не просто. За това ще отиде нарочно в Англия: ето де е работата! Глупци! — Като каза това, Костанжогло плюна. — А пък като се върне от странство, ще стане сто пъти по-глупав.

— Ах, Константине! Ти пак се ядоса — каза с безпокойство жена му. — Знаеш, че това ти вреди.

— Че как да не се ядосва човек? Това не е нещо чуждо, ами близко до собственото ти сърце; неприятното е, че руският характер се разваля: на, сега пък в руския характер се е явило донкихотство, което досега никога не го е имало! Просвета ще му дойде на ум, ще стане Дон Кихот по просветата: ще отвори такива училища, каквито и на глупака няма да хрумнат. Ще излезе от училището такъв човек, който за нищо не ще е годен, ни за село, ни за града, а ще бъде само пияница и с чувство за своето достойнство. С човеколюбие ще се занимава, ще стане Дон Кихот на човеколюбието: ще построи за милиони разни безсмислени болници и заведения с колони, ще се съсипе и ще доведе всички до просяшка тояга: на ти тебе човеколюбие!

На Чичиков не му трябваше просветата. Нему се искаше подробно да разпита как тъй всяко нищожно нещо дава доход, ала Костанжогло никак не го остави да каже дума: жлъчната реч тук се лееше из устата му и той не можеше вече да я спре.

— Мислят как да просветят мужика… Та ти първом го направи богат и добър стопанин, па тогава той сам ще се изучи. Просто не можете си представи доколко цял свят сега, в днешно време, е оглупял! Какво пишат сега тези драскачи! Ще пусне някой хлапак някое книжле и току всички се нахвърлят да го купуват. Ето що взеха да говорят: „Селянинът живее съвсем прост живот, трябва да бъде запознат с предметите на разкоша, да му се внушат потребности, по-високи от състоянието…“ Зер те самите благодарение на тоя разкош са станали пачаври, а не хора и са пипнали дявол знае какви болести, и няма осемнайсетгодишно момче, което да не е изпитало всичко: и зъбите му изпадали, и главата му гола като мехур — та сега им се дощяло и тия да заразят. Но слава богу, че у нас е останало поне здраво съсловие, което не се е запознало с тези щуротии! Ние просто трябва да благодарим богу затова. Та земеделецът ни е най-почтен — защо го закачате? Дай боже всички да бъдат земеделци!

— Значи, вие смятате, че със земеделие е по-доходно да се занимава човек? — попита Чичиков.

— По-законно е, а не по-доходно. Работи земята с пот на лицето — е казано. Тук няма какво да се мъдрува. Доказано е от опита на вековете, че в земеделската работа човек е по-нравствен, по-чист, по-благороден, по-висок. Не казвам да се не занимава човек с друго, а казвам в основата да легне земеделието — ето що! Фабрики ще изникнат от само себе си, и то законни фабрики ще изникнат — за онуй, което е потребно тука, да е под ръка на човека, на самото място, а не различните ония потребности, които похабиха сегашните хора. Не ония фабрики, които, за да се закрепят и сдобият с пазар, употребяват всички гнусни мерки, развращават, разлагат злочестия народ. И на, аз няма да се заловя с фабрикуване на никакви такива произведения, които внушават висши потребности, като тютюн, захар, каквото и да ми приказвате за тяхната полза, па ако ще да загубя и милион. Нека, ако в света се засее разврат, това да не става чрез моите ръце! Нека аз бъда чист пред бога… Аз двадесет години живея между народа, знам какви са последиците от тия неща.

— За мене най-чудното е, как тъй, при благоразумно управление, от останките, от късчетата се получава, [че] всяко нищожно нещо дава доход?

— Хм! Политически икономисти! — продължаваше Костанжогло, без да го слуша, с израз на жлъчен сарказъм на лицето. — Добри политически икономисти! Глупец язди глупеца и като глупец кара. По-нататък от глупавия си нос не вижда! Магаре, а ще се покачи дори на катедра, ще турне очила… Глупак! — И в яда си той плюна.

— Всичко това е така и всичко е вярно, но само, моля те, не се ядосвай — рече жена му, — като че не можеш да говориш за това без да се гневиш!

— Като ви слуша човек, почтенейши Константин Федорович, вниква, тъй да се