каже, в смисъла на живота, напипва самото сърце на работата. Но като оставим общочовешкото, позволете ми да ви обърна внимание на частното. Ако, да речем, стана помешчик и ми хрумне да забогатея в късо време тъй, че с това, тъй да се каже, да изпълня съществената длъжност на гражданин, по какъв начин, как да постъпя?
— Как да постъпите, за да забогатеете ли? — подзе Костанжогло. — А ето как!…
— Хайде да вечеряме — каза домакинята, като стана от канапето и излезе на средата на стаята, увивайки в шала младото си измръзнало тяло.
Чичиков скочи от стола с пъргавината почти на военен човек, изви ръка, подаде я и поведе парадно домакинята през две стаи в трапезарията, дето на масата бе вече сложен супник, който, оставен без похлупак, разливаше приятно благоухание на супа от пресен зеленчук и първи пролетни корени. Всички седнаха около масата. Слугите бърже поставиха на трапезата всички ястия наведнъж в закрити сосиери и всичко, каквото трябва, и тутакси излязоха. Костанжогло не обичаше лакеите да слушат господарските [разговори], а още повече да го гледат в устата, когато той [яде].
Като изсърба супата и като изпи някаква чаша отлично питие, прилично на маджарско вино, Чичиков каза на стопанина така:
— Позволете ми, почтенейши, пак да ви обърна вниманието върху предмета на прекратения разговор. Аз ви питах как да направя, как да постъпя, как по-добре да се заловя…[76 — След това са загубени две страници.]
— Имение, за което да би поискал и четиридесет хиляди, аз бих му ги броил начаса.
— Хм! — Чичиков се замисли. — Ами защо сам вие — продума той малко стеснително — не го купувате?
— Не, трябва най-сетне да има мярка. Аз и без това имам много грижи около своите имения. А нашите дворяни и без това вече викат против мене, че като съм се ползувал от немотията и от разореното им положение, купувам земи на безценица. Всичко туй най-сетне ми омръзна, дявол да ги вземе.
— Колко изобщо хората са способни да злословят! — каза Чичиков.
— А не можете да си представите какво е в нашата губерния: мене не ме наричат другояче, освен вариклечко и скъперник първо качество. Себе си оправдават за всичко. „Аз, казва, наистина се разорих, но то е, защото живях с висшите потребности на живота, насърчавах промишлениците, тоест мошениците, които (1 нрзб); а пък инак може да се живее подобно на свиня, като Костанжогло.“
— Бих искал аз да бъда такава свиня! — каза Чичиков.
— И глупости. Какви са тия висши потребности? Кого лъжат те? Той наистина ще накупи книги, но не ги чете. Работата ще се свърши с карти и пиянство. И всичко затуй, че не давам обеди и не им заемам пари. Обеди не давам, защото това би ми тежало: не съм свикнал на такива работи. Ако наминеш у мене да ядеш, каквото аз ям, заповядай. А че не давам пари назаем — това е лъжа. Ако при мене дойде някой, който наистина се нуждае, и ми разправи обстойно как ще се разпореди с парите ми, ако видя от думите му, че ще ги употреби умно и парите ще му донесат явна печалба, няма да му откажа и дори няма да взема лихва.
„Това, виж, трябва да се вземе за сведение“ — помисли Чичиков.
— И никога няма да откажа — продължаваше Костанжогло. — Но да прахосвам пари на вятъра, туй няма да го направя. Колкото за това, да ме прощават. Дявол да го вземе! Той нарежда някакъв си обяд на любовницата си или полудял да гизди с мебели къщата си, или ще отива с някоя безпътница на маскарад, или ще празнува някакъв юбилей за спомен, че е проживял напразно живота си, а ти върви му давай пари назаем!…
Тук Костанжогло плюна и насмалко щеше да каже някои неприлични, ругателни думи в присъствието на жена си. Строга сянка на тъмна ипохондрия помрачи лицето му. Надлъж и нашир по челото му се събраха бръчки, които изразяваха гневното вълнение на раздразнената жлъчка.
— Позволете ми, достопочтений, да ви насоча пак към предмета на прекъснатия разговор — каза Чичиков, като изпи още една чаша малиновка, която наистина беше отлична. — Ако, да речем, аз взема същото това имение, за което вие благоволихте да споменете, то за колко време и как може по-скоро да забогатея до такава степен…
— Ако искате — подзе сурово и отсечено Костанжогло, пълен с душевно неразположение — да забогатеете скоро, никога няма да забогатеете; ако пък искате да забогатеете, без да съобразявате времето, ще забогатеете скоро.
— Гледай как било, значи! — каза Чичиков.
— Да — каза Костанжогло отсечено, точно тъй, като че ли се сърдеше на самия Чичиков, — трябва да имаш обич към труда. Без това нищо не може да се направи. Трябва да обикнеш стопанството, да! И, повярвайте, това никак не е трудно. Измислили хората, че в село било мъка… Та аз бих умрял от мъка да прекарам само един ден в града тъй, както прекарват те в тези свои глупави клубове, кръчми и театри. Глупци, магарешко поколение! Един стопанин не може, няма време да се отегчава. В неговия живот няма нито един пръст празнота — всичко е пълно. Самото това разнообразие в работата — и при това каква работа! Работа, която наистина възвишава духа. Както и да е, но тук човек върви наред с природата, с годишните времена, той е съучастник и събеседник на всичко, което става в творението. Вижте работата през цялата година: как още преди да настъпи пролет, всичко вече е нащрек и я чака: подготовката на семената, сортиране, премерване зърното по хамбари, изсушаване, определяне новите участъци земя. Всичко се преглежда отнапред и всичко се пресмята още в началото. А като се разпука ледът и протекат реките, и изсъхне всичко, та земята почва да бухва — из градини и бахчи заработи мотиката, а по нивята ралото и браната, садене, сеитби и посеви. Разбирате ли що е това? Дребна работа! Бъдещата родитба сеят! Сеят блаженство за цялата земя! Прехраната на милиони хора! Сетне настъпва лято… Почва да се коси, да се коси… После изведнъж закипява жетва: след една ръж иде друга ръж, а после пшеницата, ечемикът, овесът. Всичко кипи, не може да се пропусне нито минута: и двайсет очи да имаш, за всички има работа. А като се свърши всичко и почне да се вози на гумното, да се трупа на кладни, па есенна оран, поправка на хамбарите за през зимата, на сушините, на оборите и в същото време всички женски [работи] и като направиш сметка на всичко и видиш какво е направено — та това е… А пък зимата! Вършитба по всички гумна[77 — В Русия, понеже зимата настъпва рано, вършитбата става в закрити помещения, дето снопите се очукват. — Б.пр.], превозване овършаното жито от сушините в хамбарите. Ще идеш на воденица, на фабрика, ще идеш да надзърнеш на работния двор, ще идеш да видиш и мужика, как се блъска там. Да, за мене, ако един дърводелец владее секирата добре, аз просто съм готов да стоя пред него два часа: тъй ме весели работата. А пък като видиш още и с каква цел се върши всичко това, как всичко около тебе се умножава и умножава, принасяйки плод и доход, аз дори не мога и да разправя — какво става у тебе. И не за това, че се увеличават парите. Парите са си пари. Но защото всичко това е работа на твоите ръце, защото виждаш, че ти си причината на всичко, ти си творецът и от тебе като от някакъв маг навсякъде се пръска изобилие и добро. Та къде можете намери такова наслаждение? — каза Костанжогло и лицето му се изправи нагоре и бръчките му се изгубиха. Като цар в деня на тържественото си коронясване той цял сияеше и от лицето му сякаш лъчи излизаха. — В цял свят не ще намерите такова наслаждение! Тук именно човек подражава на бога; бог е оставил за себе си творчеството като най-висшата от всички наслади и иска от човека да бъде също такъв творец на благоденствие наоколо си. И това наричат дотеглива работа!… Като песен на райска птичка слушаше Чичиков сладкозвучните думи на домакина. Устата му преглъщаше слюнки. Дори очите му станаха мазни и изразяваха сладост и той би слушал безкрай.
— Константине! Време е да ставаме — каза домакинята, като стана от масата. Всички станаха. Чичиков подаде ръката си извита и поведе обратно домакинята, но вече липсваше сръчност в обръщенията му, защото мислите му бяха заети с важни въпроси.
— Каквото и да разправяте, ала все пак е отегчително — думаше Платонов, като вървеше подире им.
„Гостът не е глупав човек — мислеше домакинът. — (1 нрзб) внимателен, сериозен в думите и не е някой самохвалко.“ И като помисли това, той стана още по-весел, сякаш сам се стопли от своя разговор и сякаш празнуваше, че е намерил човек, който умее да слуша умни съвети.
Когато след това всички се настаниха в една удобна стаичка, осветена със свещи, срещу балкона и стъклената врата към градината, и звездите, които блестяха над вършините на заспалата градина ги гледаха, Чичиков се усети тъй приятно прикътан тук, както не беше бивал отдавна: сякаш подир дълги скитания родната му стряха бе го приела и той бе получил накрай всичко желано, захвърлил скитническата тояга и е казал: „Стига вече!“ Такова обаятелно разположение на душата му докараха разумните приказки на гостоприемния домакин. За всеки човек има думи, които му са някак по-близки и по-родни от другите думи. И често неочаквано в някое глухо, затънтено кътче, в пълно безлюдие, ще срещнеш човек, чиито топли приказки ще те накарат да забравиш и невъзможния път, и неприветните места за нощуване, и непристойността на съвременния шум, и лъжливостта на имамите, които мамят човека. И веднъж за всякога живо ще се запечата вечерта, прекарана по тоя начин, и вярната памет ще запази всичко: и кой е бил там, и кой на кое място е седял, и какво е имало в ръцете му, и стените, ъглите и всяка дреболия.
Така и Чичиков запомни всичко тая вечер: и тая мила, просто наредена стаичка, и добродушния израз, изписан по лицето на умния домакин, па дори картинките на хартията, с която бяха облепени стените, и лулата с кехлибарен мундщук, която
