подадоха на Платона, и дима, който той почна да пуща в дебелата муцуна на Ярб, и кихането на Ярб, и смеха на миловидната домакиня, прекъсван с думите: „Стига, не го мъчи“, и веселите свещици, и щуреца в ъгъла, и стъклената врата, и пролетната нощ, която ги гледаше отвън, облегната на върховете на дърветата, обсипана със звезди, огласяна от славеи, които извиваха високо песните си из глъбините на зеленолистния гъстак.
— Сладостни са за мене вашите думи, достопочтений Константин Федорович! — каза Чичиков. — Мога да кажа, че в цяла Русия не съм срещал човек, подобен на вас по ум.
Костанжогло се усмихна. Той сам чувствуваше, че тия думи не бяха неверни.
— Не, ако искате да знаете, ние имаме наистина един човек, за когото може да се каже — умен човек и комуто аз не мога да обърна чехлите.
— Че кой може да бъде той? — попита Чичиков учудено.
— Нашият прекупвач Муразов.
— Втори път вече чувам за него! — извика Чичиков.
— Това е човек, който може да управлява не едно имение на помешчик, но цяла държава. Да имах държава, веднага бих го направил министър на финансите.
— И при това, казват, човек, който е надхвърлил всяка вероятност: разправят, че бил спечелил десет милиона.
— Какви ти десет! Четиридесет са надминати. Скоро половината Русия ще бъде в негови ръце.
— Що думате! — викна Чичиков, като опули очи и зяпна.
— Без друго. Това е ясно. Бавно богатее оня, който има някакви си стотина хиляди; а който има милиони, неговият радиус е голям, каквото залови, дава двойно и тройно; полето му, попрището му е твърде пространно. Няма и съперници. Няма кой да се мери с него. Каквато цена той определи за нещо, такава си остава, няма кой да я бие.
— Господи боже мой! — каза Чичиков и се прекръсти. Той гледаше Костанжогло в очите, беше почнал да се задъхва. — Непостижимо за ума! Мисълта се вкаменява от страх! Учудват се на мъдростта на промисъла при разглеждане на една буболечка, а за мене по-чудно е това, че в ръцете на смъртен могат да се въртят такива големи суми. Позволете да попитам относително едно обстоятелство: кажете ми, в самото начало всичко туй е било придобито не без грях, нали?
— По най-безукорен път и по най-справедливи начини.
— Не вярвам! Не е за вярване! Да бяха хиляди, но милиони…
— Напротив, хилядите трудно се намират без грях, но милионите се печелят лесно. Милионерът няма защо да прибягва до криви пътища: отивай си по правия път и вземай всичко, каквото срещнеш отпреде си. Друг не може да го вземе: не е всекиму по силите — няма съперници. Радиусът е голям, нали ви казвам: каквото залови, излиза двойно или тройно повече от [неговото]. А пък от хилядите какво? Десет, двадесет процента.
— И което е най-непостижимото, че цялата работа започнала от копейка!
— Другояче не може да бъде. Това е законният ред на нещата — каза [Костанжогло]. — Който се е родил с хиляди, възпитавал се е с хиляди, той вече няма да припечели, той е придобил различни прищевки и какви не щеш още работи! Трябва да се почва отначало, а не от средата, от копейката, а не от рублата, отдолу, а не отгоре. Само тъй ще изучиш добре хората и живота, дето ще се въргаляш отсетне. Като изтърпиш върху собствената си кожа туй-онуй и като узнаеш, че всяка копейка е със златен гвоздей забита, и като минеш всички митарства, тогава ще поумнееш и ще се школуваш [тъй], че вече не ще направиш грешка в никое начинание и не ще хлътнеш. Вярвайте, това е истина. Трябва да се почва от началото, а не от средата. Не вярвам оня, който казва: „Дайте ми сто хиляди и веднага ще забогатея“, той удря наслука, а не на сигурно. Трябва да се почва от копейката.
— В такъв случай аз ще забогатея — каза Чичиков, като помисли неволно за мъртвите души. — Защото наистина почвам от нищо.
— Константине, време е да оставим Павел Иванович да си почине и поспи — каза домакинята, — пък ти все приказваш.
И без друго ще забогатеете — каза Костанжогло, без да слуша домакинята. — Ще потекат към вас реки, реки от злато. Няма да знаете какво да правите доходите си.
Като магьосан седеше Павел Иванович; мислите му се въртяха в златната област на блянове и мечти. По златния килим на бъдещите печалби разигралото му се въображение извезваше златни украшения, отекваха и в ушите му думите: „Реки, реки ще потекат от зла [то].“
— Наистина, Константине, време е Павел Иванович да спи.
— Но тебе какво ти е? Хайде, иди си, ако искаш — каза домакинът и се спря, защото из цялата стая се разнесе гръмовито хъркането на Платонов, а след това и Ярб подкара още по-гръмовито. Като забеляза, че наистина е време да се спи, той смушка Платонов, като му каза: „Хайде, стига си хъркал!“ и пожела на Чичиков лека нощ. Всички се разотидоха и скоро заспаха по леглата си.
Само на Чичиков не му се спеше. Мислите му бдяха.
Той обмисляше как да стане помешчик не на фантастично, а на същинско имение. Подир разговора с домакина всичко му стана тъй ясно! Възможността да забогатее му се струваше тъй очевидна! Трудната работа по стопанството ставаше сега тъй лесна и понятна и тъй изглеждаше свойствена на самата му натура! Само да се продадат в заложната банка тези мъртъвци и да купи [не фантастично имение!]. Той вече се виждаше действуващ и управляващ именно тъй, както поучаваше Костанжогло — пъргаво, предвидливо, без да въвежда нищо ново, докато не е проучил основателно всичко старо, като наглежда всичко със собствените си очи, като опознае всички мужици, като махне от себе си всички излишества и се отдаде само на труд и стопанисване. Още отсега той предвкусваше онова удоволствие, което ще чувствува, когато се установи строен ред и всички пружини на стопанската машина се раздвижат с пъргав вървеж, като се подтласкват една друга. Ще закипи труд; и както в пусната воденица бързо се мели от зърното брашно, ще почнат непрекъснато да се мелят и от всякакви вехтории и боклуци пари в брой и брой. Чудният стопанин стоеше пред него всекиминутно. Той беше първият човек в Русия, към когото Чичиков почувствува лично уважение. Досега той уважаваше човека или за високия чин, или за големите му имоти; собствено заради ума той не бе уважавал досега нито един човек: Костанжогло беше първият. Той разбра, че с него няма защо да върши някакви дяволии. Занимаваше го друг проект — да купи имението на Хлобуев. Десет хиляди той имаше, петнайсет хиляди предполагаше да се опита да заеме от Костанжогло, тъй като той сам каза, че е готов да помогне на всеки, който иска да забогатее; останалите ще се намерят някак или като заложи в заложната банка, или тъй, просто ще накара да го чакат. Па и така може: върви и се разправяй със съдилищата, ако ти се ще! И той дълго мисли за това. Най-сетне сънят, който вече цели четири часа държеше цялата къща, както се казва, в прегръдките си, взе и Чичиков в своите прегръдки. Той заспа дълбоко.
ГЛАВА IV
На другия ден всичко се нагласи от хубаво по-хубаво. [Костанжогло] на драго сърце даде десет хиляди без лихва, без поръчителство, просто с една разписка. Тъй готов беше той да помага всекиму, който иска да печели. Той показа на Чичиков цялото си стопанство. Всичко беше просто и толкова умно! Всичко бе наредено тъй, че вървеше от само себе си. Ни една минута от времето не се губеше напразно, ни най-малка нередовност не се случваше на селянина. Помешчикът, като всевиждащ бог, веднага го дигаше на нозе. Никъде нямаше мързеливци. Селякът!… Какъв умен израз на доволство имаше той [2 нрзб], когато браздеше, сееше и ореше.
Дори и Чичиков не можеше да не остане поразен от това, колко много бе направил тоя човек — тихо, без шум, без съчиняване на проекти и трактати за създаване на благополучие за цялото човечество и как безплодно пропада животът на столичния жител, който или се кланя церемонно по паркета, или е желан посетител на гостните салони, или пък съчинител на проекти, който от своя топъл ъгъл диктува предписания [2 нрзб] за държавата. Чичиков изпадна напълно във възторг и мисълта да стане помешчик все повече се затвърдяваше у него. Костанжогло не само че му показа всичко, но сам поиска да придружи Чичиков у Хлобуев, за да разгледат заедно имението. Чичиков беше много весело разположен. Подир хубавата закуска потеглиха всички, като се качиха и тримата в каляската на Павел Иванович; кабриолетът на Костанжогло вървеше отподире празен. Ярб тичаше напред и подгонваше птиците из пътя. Цели 15 версти се простираха от двете страни на пътя горите и орната земя на Костанжогло. По цялото протежение имаше гори, размесени с ливади. Ни една тревица тук не беше безполезна, всичко както в божия свят приличаше на градина. Ала когато започна земята на Хлобуев, неволно млъкнаха: вместо гори — ошмулени от добитъка храсти, слаб овес, загнил и задушен от къклица. Най-сетне се показаха неоградени стари къщи и посред тях каменен необитаван дом. Личеше, че не е имало от какво да се направи покрив. И къщата си бе останала покрита със слама и почерняла. Стопанинът живееше в друга едноетажна къща. Той изтича да ги посрещне в стар сюртук и пробити обуща, опърпан и отпуснат, но в лицето му имаше нещо добро. Той се зарадва, когато видя гостите, като бог знае на какво: сякаш видя свои братя, с които отдавна се е разделил.
— Константин Федорович! Платон Михайлович! Колко ме задължавате с посещението си! Чакайте да видя хубаво! Зер наистина аз мислех, че никой няма да ми дойде, всички ме избягват като чума: мислят, че ще им искам заем. Ох, тежко, тежко, Константин Федорович! Виждам, сам съм виновен за всичко. Какво да се прави? Заживях съвсем като свиня. Извинете, господа, че ви приемам в такава премяна: обущата ми, както виждате, с дупки. С какво ще заповядате да ви почерпя?
— Без церемонии. Ние идем у вас по работа. Ето ви купувач. Павел Иванович Чичиков — каза Костанжогло.
— Драго ми е от душа да се запозная. Дайте да стисна ръката ви.
Чичиков му подаде и двете.
