из устата си останалия дим в една твърде тънка струя.

— И тъй, аз бих искал да зная можете ли вие такива, не живи в действителност, но живи относително законната форма, да ми ги предадете, отстъпите, или пък както намерите за добре?

Но Манилов беше тъй смутен и забъркан, че само го гледаше.

— Струва ми се, вие нещо се затруднявате? — забеляза Чичиков.

— Аз ли?… Не, няма нищо — отговори Манилов, — но аз не мога да схвана… извинете… аз, разбира се, не можах да получа такова бляскаво образование каквото, тъй да се каже, личи във всяко ваше движение; не притежавам високото изкуство да се изказвам… Може би тука… в това току-що изразено от вас обяснение… да се крие нещо друго… Може би вие благоволихте да се изразите тъй за красотата на стила?

— Не — подзе Чичиков, — не, аз разбирам предмета тъй, както си е, тоест ония души, които наистина са вече умрели.

Манилов се забърка съвсем. Той чувствуваше, че трябва да направи нещо, да зададе някакъв въпрос, но какъв въпрос — дявол го знае. Той свърши най-после с туй, че изпусна пак дим, само че сега не из устата, а из ноздрите си.

— И тъй, ако няма пречки, то с бога напред можем да пристъпим към подписване на продавателното — каза Чичиков.

— Как, за мъртви души продавателно?

— А, не! — отговори Чичиков. — Ние ще напишем, че те са живи, тъй, както се числят действително в преброителния списък. Аз съм свикнал да не отстъпвам в нищо от гражданските закони, макар че съм пострадал за това в службата, ала ще ме извините, задължението за мене е свещено нещо, законът — аз немея пред закона. Последните думи се харесаха на Манилов, ала все пак никак не можа да вникне в същината на самата работа и наместо отговор започна да смуче чибука тъй силно, че той захвана най-сетне да хърка като фагот. Изглеждаше, като че домакинът искаше да изсмуче от него мнение върху това неочаквано обстоятелство; но чибукът само хъркаше и нищо повече.

— Може би вие имате някакви съмнения?

— О, моля ви се, никакви! Аз не искам да кажа, че имам някакво, тоест критическо предубеждение за вас. Но позволете ми да ви доложа, няма ли да бъде това предприятие или ако мога още по-добре, тъй да се каже, да се изразя, негоция[11 — Негоция — търговска сделка.] — та няма ли да бъде тази неговия несъответна с гражданските постановления и с по-далечните интереси на Русия?

Тука Манилов направи едно малко движение с глава и погледна твърде значително Чичиков в лицето, като показа във всички черти на своето лице и в стиснатите си устни такъв дълбок израз, какъвто може би дори не се е виждал на човешко лице освен може би у някой твърде умен министър, но и то в минути на най-главоломна работа.

Но Чичиков каза просто, че подобно предприятие или негоция никак няма да бъде несъответно с гражданските постановления и с по-далечните интереси на Русия, а след минута додаде, че държавната хазна ще има дори полза, защото ще получи законните данъци.

— Значи, вие мислите?…

— Мисля, че ще е добро.

— Е, щом е добро, то друга работа; аз нямам нищо против това — каза Манилов и се успокои съвсем.

— Сега остава да се условим за цената…

— Как за цената? — попита пак Манилов и се спря. — Нима мислите, че ще седна да ви вземам пари за души, които един вид са свършили своето съществуване? Ако пък ви е текнало такова, тъй да кажа, фантастично желание, то от своя страна аз ви ги давам безвъзмездно и поемам разноските за продавателното.

Историкът на излаганите събития би заслужил голям укор, ако пропуснеше да каже, че след тия думи, произнесени от Манилов, радост обзе госта. Колкото и да беше сериозен и разсъдлив, тук той насмалко щеше дори да подскочи подобно, на козел, което, както е известно, става в най-силни изблици на радост. Той се раздвижи тъй силно в креслото, че вълнената материя, която обтягаше седалището, се разпра; самият Манилов го погледна с известно недоумение. Подбуден от признателност, той тозчас изговори толкова благодарности, че онзи се смути, цял се изчерви, почна да прави с глава отрицателни жестове и най-сетне се изрази, че това е съвсем нищо, че той наистина би искал да му докаже с нещо своето сърдечно влечение, магнетизма на душата си; а умрелите души са един вид съвсем нищожна работа.

— Съвсем не са нищожна работа — рече Чичиков, като му стисна ръката.

Тук биде изпусната една твърде дълбока въздишка. Изглеждаше, че той бе настроен за сърдечни излияния: не без чувство и изразителност произнесе той най-после следните думи:

— Да знаете каква услуга оказахте с тая наглед уж нищожна работа на един човек без племе и род! Пък и наистина какво не съм прекарал аз? Като някаква ладия, люшкана от свирепи вълни… Какви не гонения, какви не преследвания съм изтърпял, какви не горчивини съм вкусил! И то защо? Задето съм бранил правдата. Задето съм бил с чиста съвест, задето съм подавал ръка на безпомощна вдовица, и на клето сираче!… Тук той дори избърса с кърпата си една отронена сълза.

Манилов беше съвсем трогнат. Двамата приятели дълго си стискаха ръцете и дълго се гледаха мълком един другиго в очите, в които се виждаха бликнали сълзи. Манилов никак не искаше да пусне ръката на нашия герой и продължаваше да я стиска тъй горещо, че тоя дори не знаеше как да я изтегли. Най-после, като я издърпа полекичка, той каза, че не ще да е зле продавателното да се направи по-скоро и добре ще бъде, ако гой самичък намине към града. После взе шапката си и почна да се сбогува.

— Как? Нима искате да си отивате? — попита Манилов изведнъж и почти уплашен.

В това време в кабинета влезе Манилова.

— Лизанка — каза Манилов с малко нажален вид. — Павел Иванович ни оставя!

— Защото омръзнахме на Павел Иванович — отговори Манилова.

— Госпожо! Тук — каза Чичиков, — тук на — той тури ръката на сърцето си, — да, тук ще пребъде приятността на времето, прекарано с вас! И повярвайте ми, за мене не би имало по-голямо блаженство от това да живея с вас ако не в една къща, то поне в най-близко съседство.

— А знаете ли, Павел Иванович — каза Манилов, комуто много хареса тая мисъл, — колко щеше да бъде наистина добре, ако — живеехме ей тъй заедно, под една стряха или под сянката на някой бряст да пофилософствуваме за нещо, да се вдълбочим!…

— О, това би било райски живот! — отвърна Чичиков с въздишка. — Сбогом, госпожо! — продължи той като се наведе към ръката на госпожа Манилова. — Сбогом, почтени приятелю! Не забравяйте молбата ми!

— О, бъдете сигурен — отговори Манилов. — Аз се разделям с вас само за един-два дена, не повече.

Всички отидоха в трапезарията.

— Сбогом милички дечица — каза Чичиков като видя Алкид и Фемистоклюс, които се занимаваха с някакъв дървен хусар, останал вече без ръце и нос. — Сбогом, мои пиленца. Извинете ме, че не ви донесох армаган, защото, нека ви призная, не знаех дори дали съществувате на тоя свят; но сега. като дойда пак, без друго ще ви донеса. На тебе ще донеса една сабя; искаш; ли сабя?

— Искам — отговори Фемистоклюс.

— А на тебе барабан. Нали барабан? — продължаваше Чичиков, наведен над Алкид.

— Парапан — отговори шепнешком и с наведена глава Алкид.

— Добре, ще ти донеса барабан, такъв славен барабан! Постоянно ще прави ей тъй, дъррр…ру, друм-друм-друм, друм-друм-друм. Сбогом, пиленце! Сбогом! — Той го целуна по главата и се обърна към Манилов и съпругата му с лек смях, с какъвто обикновено се обръщат към родителите, за да им покажат колко невинни са желанията на техните дена.

— Я наистина останете, Павел Иванович! — рече Манилов, когато всички вече бяха излезли на външната врата. — Погледнете какви облаци.

— Това са малки облачета — отговори Чичиков.

— Ами знаете ли пътя за Собакевич?

— За това именно искам да ви попитам.

— Позволете, аз ей сега ще разправя на вашия колар. Тук Манилов със същата любезност разправи на разправи на коларя и му рече дори един път „вие“.

Коларят, като чу, че трябва да пропусне два завоя и да свърне в третия, каза: „Ще погодим, ваше благородие“, и Чичиков си замина, изпращан дълго с поклони и махания с кърпа от приповдигащите се на пръсти домакини.

Манилов дълго стоя на площадката прел вратата, и провождайки с очи бричката, която се отдалечаваше, и когато тя съвсем се скри, той все още стоеше там със запалена лула. Най-сетне влезе в стаята си, седна на стола и се предаде на размисли, душевно зарадван, че е доставил на своя гост едно малко удоволствие. После, мислите му неусетно се пренесоха върху други предмети и най-после отлетяха бог знае къде. Той мислеше за благополучието на приятелския живот, за това, колко добре би могло да живее човек с някой приятел на брега на някоя река, после през тази река в главата му почна да се гради мост, после грамаден дом с такава висока кула, щото оттам да може да се види дори Москва и там да пият вечер заедно чай на чист въздух и да разсъждават за някакви приятни неща. После, че те заедно с Чичиков са дошли на някакво събрание с хубави карети, дето омагьосват всички с приятните си обноски, и че уж царят, като се научава за тази им дружба, ги награждава с генералски чинове и по-нататък кой знае какво още, което и той не можеше да разбере. Странната молба на Чичиков прекъсна внезапно всичките му мечтания. Мисълта за нея някак особено не се побираше в главата му както и да я обръщаше, никак не можеше да си обясни през цялото време той седя и пуши чибука, което продължи чак до самата вечеря.

ГЛАВА III

А Чичиков в настроение на доволство седеше в своята бричка, която отколе се търкаляше по широкия друм. От предходната глава знаем вече в що се състоеше главният предмет на неговия вкус и склонности и затова не е чудно, че той скоро се вдълбочи цял в него — и с тяло, и с душа. Виждаше се, че плановете, сметките и съображенията, които блуждаеха по лицето му, бяха много приятни, защото всяка минута оставяха подире си следи от доволна усмивка. Зает с тях, той не обръщаше никакво внимание как коларят му, доволен от приема на Маниловите слуги, правеше