покажа имението, което заслужава внимание… Но чакайте, господа,позволете да ви попитам: обядвали ли сте?
— Обядвахме, обядвахме — каза [Костанжогло], като искаше да се откачи. — Да не се бавим, ами да тръгнем още сега.
— Да вървим, да вървим — Хлобуев взе в ръка шапката си. — Да идем да разгледаме моето безредие и безпътство.
Гостите си туриха шапките и всички тръгнаха из селската улица.
От двете страни гледаха слепи колибки с мънички [прозорци], запушени с навуща.
— Да идем да разгледаме моето безредие и безпътство — думаше Хлобуев. — Разбира се, вие сте направили добре, че сте обядвали. Ще повярвате ли, Константин Федорович, една кокошка нямам в къщи — дотам стигнах!
Той въздъхна и сякаш разбра, че малко съчувствие ще има от страна на Константин Федорович, взе под ръка Платонов и тръгна с него напред, като го притискаше здраво към гърдите си. [Костанжогло] и Чичиков останаха отподире и хванати под ръка, тръгнаха отдалечко след тях.
— Тежко, Платон Михайлович, тежко! — думаше Хлобуев на Платонов. — Не можете си представи колко тежко! Без пари, без хляб, без обуща — та за вас това са думи от чужд език. Не щях и да знам за всичко туй да бях млад и сам. Но когато всички тия несгоди почнат да те мачкат на старини, а до себе си имаш още жена, пет деца, ще ти стане тежко, по неволя ще ти стане тежко…
— Ами ако продадете селото, това ще поправи ли работите ви? — попита Платонов.
— Какво ще поправи! — каза Хлобуев, като махна с ръка. — Всичко ще иде за дългове, а за мене няма да остане и една хиляда.
— Че какво ще правите тогава?
— Бог знае.
— Но как така не предприемате нищо, за да се отървете от тия обстоятелства?
— Че какво да предприема?
— Как тъй, вие може да заемете някаква служба.
— Та аз съм губернски секретар. Какво място могат да ми дадат? Ще ми дадат нищожно място. Как ще взема само петстотин рубли заплата! Та аз имам жена, пет деца.
— Станете управител на някое имение.
— Че кой ще ми повери имение: аз прахосах своето!
— Е, да, но щом ви заплашва глад и смърт, все трябва да се предприеме нещо. Аз ще попитам моя брат дали не може чрез някого в града да ви издействува някаква служба.
— Не, Платон Михайлович — каза Хлобуев, като въздъхна и стисна силно ръката му. — Не ме бива сега за никъде: отпаднах, преди да остарея, и кръстът ми ме боли от предишни грехове, и ревматизъм имам в рамото. Закъде съм? Защо да се разорява хазната? И без това за доходни места сега се навъдиха много службаши. Пази боже, ако трябва да се увеличат данъците на бедното население, за да ми дадат заплата.
„Ето плодовете на безпътното поведение! — помисли си Платонов. — това е по-лошо от моята сънливост.“
А през това време, когато те си говореха по тоя начин, Костанжогло, като вървеше с Чичиков отподире им, излизаше от кожата си от яд.
— Ето, погледнете — каза Костанжогло, като сочеше с пръст — до каква бедност е докарал мужика! Нито талига, нито кон. Случи ли се мор по добитъка, няма какво да жалиш своето богатство: продай всичко свое, но снабди мужика с добитък, за да не остане нито ден без средства за работа. А сега и с години не можеш поправи положението. И мужикът вече е станал мързелив, впиянчил се е. Та само с това, че си го оставил една година без работа, ти вече си го развратил навеки: той вече свиква с дрипите и скитничеството. А пък я земята каква е? Поразгледайте земята! — думаше той, като сочеше ливадите, които скоро се показаха зад колибите. — Каква влага! Да съм аз — ще посея лен и ще изкарам само лен за пет хиляди; ряпа ще засея, от ряпа ще изкарам четири-пет хиляди. А пък на, гледайте — по склона покарала ръж, това е все поникнало от оронени зърна. Той не сее жито, аз зная. А пък в тия долове… Та тук аз ще насадя такива гори, че гарван върха им да не стигне. И такава земя-съкровище да зарежеш! Хе, та ако няма вече с какво да се оре, копай с мотика някаква градина, от градината ще се храниш. Само вземи в ръце мотиката, накарай жена си, децата си, ратаите да копаят, умри (говедо) на работа! Ще умреш поне, като изпълниш дълга си, а не тъй — след като се натъпчеш като свиня на обяд! — Като каза това, Костанжогло плюна и болната жлъчка засени челото му с мрачен облак.
Когато наближиха и застанаха над стръмнината, обрасла с дива акация, и далеч лъсна завоят на реката и тъмният планински склон, и в перспектива се показа наблизо част от скритата в дърветата къща на генерал Бетришчев и зад нея обраслата с гора къдрава планина, покрита със синкавия прах на далечините, по която Чичиков изведнъж се досети, че това трябва да е на Тентетников (той каза).
— Ако тук се засадят гори, тая селска гледка може да надмине по красота…
— Ама вие обичате хубавите гледки! — каза Костанжогло, като изведнъж го погледна строго. — Вижте, ако гоните все гледки, ще останете и без хляб, и без гледки, гледайте ползата, а не красотата. Красотата сама ще дойде. Пример за това са градовете: и досега най-добри и най-хубави са ония градове, които са се строили сами, дето всеки си е строил според потребите и вкусовете; а ония, които са строени по конец, те са просто казарми… Зарежете (красотата), гледайте нуждите…
— Жално е, че ще трябва дълго да чакам, а тъй ми се иска поне (веднъж) да видя всичко в онзи вид, както ми се ще…
— Какво, нима вие сте някой двадесет и пет годишен момък! Въртележка, петербургски чиновник… Чудно!… Търпение! Шест години наред работете: садете, сейте, ровете земята, без да почивате нито минута. Трудно, трудно е. Но затова после, като размърдате хубавичко земята и тя сама почне да ви помага, тогава — то не е като някакъв милион, не, любезний, на вас вън от вашите някакви си седемдесет ръце ще работят още седемстотин невидими. Всичко десеторно! Сега аз не мърдам ни един пръст, всичко става само по себе си. Да, природата обича търпението: и това е закон, който е даден от самия бог и който задоволява търпеливите.
— Като ви слуша, човек чувствува прилив от сили. Духът му се издига.
— Гледай как е орана тази земя! — викна Костанжогло с остро чувство на скръб, като посочи склона. — Не мога повече да стоя тука: смъртна мъка е за мене да гледам тази безредица и този пущинак. Сега вие можете да свършите с него и без мене. Вземете по-скоро от този глупак това съкровище. Той само безчести божия дар. — И като каза това, Костанжогло се помрачи от жлъчното чувство на развълнувания си дух, сбогува се с Чичиков, настигна стопанина и почна също да се сбогува.
— Моля ви се, Константин Федорович — заговори зачуденият стопанин, — току-що дойдохте и хайде пак назад!
— Не мога. Абсолютно необходимо е да бъда у дома — каза Костанжогло. Сбогува се, качи се на кабриолета си и си отиде.
Изглежда, че Хлобуев разбра причината, поради която той си замина.
— Не можа да изтърпи Константин Федорович — каза той, — на стопанин като него не е приятно да гледа такова безпътно управление. Повярвайте, Павел Иванович, че дори жито не съм засял тази година. Като честен човек ви казвам! Семе нямаше, пък и нямаше с що да се оре. Противно е да ме гледа човек. Вашият брат, Платон Михайлович, казват, бил отличен стопанин; за Константин Федорович няма що и да се говори! Той е един вид Наполеон. Често си мисля наистина защо ли толкова ум отива в една глава! Барем капчица от него да беше в моята, глупавата. Тука, господа, гледайте по-предпазливо по моста, да не се цамбурнете в блатото. Поръчах през пролетта да се поправят дъските. Най ми е жал за горките мужици; за тях трябва пример, но какъв пример ще вземат от мене! Какво да се прави. Вземете ги, Павел Иванович, в свое разпореждане. Как да ги приуча на ред, когато аз сам съм безреден? Аз отдавна бих ги пуснал на свобода, но няма никаква полза от това. Виждам, че по-рано те трябва да бъдат в такова състояние, че да могат да живеят. Трябва строг и справедлив човек, който (да) поживее с тях по-длъжко и със собствения си пример за неуморна деятелност[78 — Недовършено.]… Русинът, по себе си виждам, не може без подтикване, просто ще задреме, ще се разкисне.
— Чудно е — каза Платонов — защо русинът е способен да задреме и се разкисне тъй, че ако не наглеждаш простия човек, той може да стане и пияница, и вагабонтин?
— От недостиг на просвета — забеляза Чичиков.
— Бог знае от що. Та нали ние сме просветени, в университет сме ходили, а за какво ни бива? На, какво съм се научил аз? Не само не съм се научил да живея в ред, ами и нещо повече, — научил съм изкуството да харча колкото може повече пари за всякакви нови изтънчености, повече съм се запознавал с такива предмети, за които трябват пари, научих се само да харча за всевъзможен комфорт. Дали защото съм се учил безразсъдно? Не, защото така са и другите ми другари. Двама-трима души извлякоха истинска полза, и то може би затуй, защото и без това бяха умни, а другите само се мъчат да научат онова, което разваля здравето и прахосва пари. Бога ми! И какво вече си мисля: понякога, право да ви кажа, ми се струва, че русинът е просто някакъв си пропаднал човек! Искаш всичко да направиш и нищо не можеш. Все си мислиш — от утрешния ден ще почнеш нов живот, от утрешния ден ще захванеш с диета и нищо не излиза: още същия ден вечерта тъй ще преядеш, че само мигаш с очи и езикът ти не може да се обърне — седиш като кукумявка и гледаш всички — истина! И така са всички.
— Да — каза Чичиков и се засмя, — тази история се случва.
Ние съвсем не сме родени за благоразумие. Аз не вярвам някой от нас да е бил благоразумен. И когато видя, че някой дори живее почтено, събира и трупа парици, не вярвам и това. На старини дяволът и него ще забърка: ще прахоса всичко изведнъж.
