И всички са така наистина: и просветени, и непросветени. Не, нещо друго ни липсва, но какво — сам не зная.

Като приказваха така, те обиколиха селските къщя и след това минаха с каляската из ливадите. Местата щяха да бъдат хубави, ако не бяха обезлесени. Откриха се гледки: встрани засиня единият скат на възвишенията — същите, дето Чичиков бе ходил наскоро. Ала нито селото на Тентетников, нито на генерал Бетришчев не можаха да се видят. Те бяха затулени от хълмовете. Като се спуснаха долу в ливадите, дето имаше само върбалак и ниски тополи — високите дървета бяха изсечени, — те се отбиха в една лоша воденица, видяха реката, по която можеха да се спускат дървета, ако изобщо имаше какво да се спуска. Тук-там пасяха мършави говеда. Като разгледаха, без да стават от каляската, те отново се върнаха [в] селото, дето видяха на улицата един мужик, който, след като се почеса с ръка по-долу [от гърба], тъй се прозя, че дори подплаши пуйките на кмета. Прозявка личеше върху постройките. Покривите също се прозяваха. Като ги гледаше, Платонов се прозина. Кръпка върху кръпка. Върху една хижа наместо покрив лежеше цяла врата. В стопанството се прилагаше системата на Тришкиновия кафтан: изрязваха се ръкавите и пешовете, за да се изкърпят лактите.

— Такова е моето стопанство — рече Хлобуев. — Да видим сега къщата. — И ги поведе към жилището. Чичиков мислеше, че ще видим и там дрипи и неща, които предизвикват прозевки, но за учудване в стаите беше подредено. Като влязоха в стаите на къщата, те бяха поразени от някакво смешение на сиромашия с бляскави модни дреболии. Някакъв Шекспир седеше върху мастилницата; на масата лежеше гиздава ръчка от слонова кост за чесане на собствения гръб. Домакинята беше облечена с вкус и по модата. Четири деца, също облечени добре, и дори с гувернантката, всички бяха миловидни, но по-добре да бяха се облекли в груби рокли, прости рубашки и да тичаха из двора и да не се отличаваха по нищо от бездомните селски деца. При домакинята скоро дойде гостенка, някаква хлевоуста бъбрица. Дамите отидоха в своите стаи. Децата отърчаха след тях. Мъжете останаха сами.

— Та каква ще бъде вашата цена? — каза Чичиков. — Нека призная, аз питам, за да чуя най-последната цена, защото имението е в много по-лошо положение, отколкото очаквах.

— В най-лошо, Павел Иванович — каза Хлобуев. — И това още не е всичко. Няма да крия от вас: от сто души, записани в списъка, само петдесет са живи — тъй се разпореди у нас холерата. [Други] се отлъчиха безпашпортно, така че смятайте ги умрели. Защото, ако се търсят чрез съдилищата, цялото имение просто ще остане по съдилищата. Затова и аз ви искам само трийсет и пет хиляди. Чичиков, разбира се, почна да се пазари.

— Моля ви се, как трийсет и пет? За това нещо трийсет и пет! Задоволете се с двайсет и пет хиляди.

Платонов го досрамя.

— Купете го, Павел Иванович — каза той. — За имението всякога може да се даде тази [цена]. Ако вие не дадете за него трийсет и пет хиляди, ние с брата ще съберем пари общо и ще го купим.

— Много добре, съгласен съм — каза Чичиков уплашен. — Добре, но само с условие, половината пари — подир година.

— Не, Павел Иванович! Това, виж, не мога да приема. Половината ми дайте сега, а останалите след [петнайсет дни]. Зер толкова пари ще ми даде заложната банка. Само че ще има да храня пиявиците.

— Но как наистина? И аз не знам, имам в себе си всичко на всичко десет хиляди — каза Чичиков, каза и слъга: той имаше в себе си всичко двайсет заедно с парите, заети от Костанжогло, но жал му беше някак да даде толкова много пари наведнъж.

— Не, моля ви се, Павел Иванович! Казвам ви, че ми са необходими петнайсет хиляди.

Аз ще ви заема пет хиляди — подзе Платонов.

— Е, като е така! — каза Чичиков и си помисли: „Добре е, тъкмо навреме дава назаем.“ Донесоха ковчежето от каляската и веднага от него бидоха извадени 10 000 за Хлобуев: останалите пет, обещано му бе, че ще му се донесат утре; тоест обещано, а предполагаше се да се донесат три, а другите — сетне, тъй, подир два-три дена, пък ако може и да се просрочи повечко. Павел Иванович особено не обичаше да изпуща пари от ръцете си. Ако пък някоя крайна необходимост налагаше, все пак му се струваше, че е по-добре да даде парите утре, а не днес, тоест той постъпваше като всинца ни. И нам е приятно май да поразкараме някой просител: нека си по-натрие гърба в антрето! Чунким не може пък да почака! Какво ни влиза в работата, че може би за него всеки час е скъп и от това страдат неговите работи! Ела, братко, утре, зер днес нямам време.

— Де ще живеете вие после? — попита Платонов Хлобуев. — Имате ли си друго селце?

— Ще трябва да се преселим в града: там си имам една къщица. Трябва да направя това за децата: ще им трябват учители. Тук може да се намери [учител] по закон божий; но по музика, танци, колкото щеш пари дай, не можеш намери.

„Хляб няма да яде, пък децата си ще учи да танцуват!“ — помисли Чичиков.

„Чудно нещо!“ — помисли Платонов.

— Ала трябва да полеем с нещо сделката — каза Хлобуев. — Ей, Кирюшка, донеси, драги, една бутилка шампанско.

„Хляб няма да яде, пък шампанско има?“ — помисли Чичиков.

Платонов пък не знаеше що да мисли. С шампанско [Хлобуев] се беше снабдил по необходимост. Той беше пратил в града: какво да прави — в дюкянчето не давали квас на вересия, а му се искало да пие. А пък французинът, който неотдавна бил дошъл с разни вина от Петербург, давал на всички на вересия. Нямало какво да се прави, трябвало да се вземе шампанско.

Донесоха шампанско. Изпиха по три чаши и се развеселиха. Хлобуев се отпусна: стана мил и умен, почна да сипе остроти и анекдоти. В думите му пролича такова познаване на хората и света! Тъй хубаво и вярно виждаше много неща, тъй майсторски и сръчно очертаваше с по няколко думи съседите-помешчици, тъй ясно виждаше недостатъците и грешките на всички, тъй хубаво знаеше историята на разорилите се господари: и защо, и поради какво са се разорили, тъй оригинално и смешно умееше да предава най-малките им привички, че те и двамата бяха напълно омагьосани от неговите думи и бяха готови да го признаят за най-умния човек.

— Чудно ми е — каза Чичиков, — как вие, с такъв ум, не намирате средства и обороти?

— Колкото за средствата, има средства — каза Хлобуев и тозчас им струпа цял куп проекти. Те всички бяха толкова безсмислени, тъй странни, тъй малко общо имаха с познаване хората и света, че оставаше им само да свият рамене и да казват: „Боже мой! Какво необхватно разстояние между познаването на света и [умението да се ползуваш от това познаване]!“ Всичко се основаваше върху нуждата да се намерят отнякъде наведнъж сто или двеста хиляди. [Тогава], струваше му се, всичко би се наредило както трябва и стопанството би тръгнало, и всички дупки биха се закърпили, и доходите ще могат да се очетворят, и той сам ще се улесни да изплати всичките си дългове. И той завършваше: — Но какво да се прави? Няма такъв благодетел, който да се реши да даде двеста или барем сто хиляди назаем. Види се, сам бог не иска.

„Ба, има си хас — помисли Чичиков — на такъв глупак бог да изпрати двеста хиляди!“

— Имам една тримилионна леля — каза Хлобуев. — Набожна бабичка е: на черква и манастири дава, но на ближния си май не обича да помага. От старото време жена, която струва да се види. Само до четиристотин канарчета държи. Кученца, хрантутници и слуги, каквито вече няма. Най-младият от слугите има може би шестдесет, макар тя да му вика: „Ей, момче!“ Ако някой гостенин някак не се държи добре, тя ще каже на трапезата да го прескочат с ястието. И го прескачат. Такава една.

Платонов се усмихна.

— Ами как се казва тя и де живее? — попита Чичиков.

— Живее тука, в нашия град, Александра Ивановна Ханасарова.

— Че защо не се обърнете към нея? — каза Платонов съчувствено. — Аз мисля, че ако тя влезе в положението на вашето семейство, не би могла да ви откаже.

— Ба, не може. Коравичка натура си е моята леля. Това е кремък баба, Платон Михайлович! При това и без мене има угодници, които се увиват около нея. Там има един, който се готви да става губернатор. Излязъл неин роднина… Моля ти се, заповядай — каза той изведнъж, като се обърка [към Платонов], — идната неделя давам обяд на всички висши чиновници в града…

Платонов опули очи. Той още не знаеше, че в Русия, в градовете и столиците, се въдят такива мъдреци, чийто живот е просто необяснима загадка. Всичко, изглеждаме прахосал, потънал до гуша в дългове, отникъде никакви средства, а пък дава обяд и всички, които обядват, казват, че тоя обяд е последният, че още утре стопанинът ще бъде замъкнат в затвора. Минават 10 години след това, мъдрецът все още се крепи на света, още повече от преди е затънал до гуша в дългове и пак тъй дава обяд, на който всички обядващи мислят, че е последен и всички са уверени, че още утре стопанинът ще бъде замъкнат в затвора.

Хлобуевата къща в града представяше необикновено явление. Днес свещеник с одежди отслужваше там молебен, утре френски актьори правят репетиция. Някой ден не можеше да се намери троха хляб; друг — голям прием на всички артисти и художници и великодушна софра на всички. Случваха се понякога такива тежки времена, че друг на негово място отдавна би се обесил или застрелял, ала него го спасяваше религиозното настроение, което по странен начин се съчетаваше в него с безпътния му живот. В тия горчиви минути [той] четеше жития на страдалци и мъченици, възпитавали духа си да стои високо над нещастията. В това време душата му цяла се размекваше, духът му се умиляваше и очите му се наливаха със сълзи. Той се молеше и — чудно нещо! — почти всякога му дохождаше отнякъде неочаквана помощ: или някой от старите му приятели си спомняше за него и му пращаше пари; или някаква непозната